Изповядвам

* * *

Рим не беше никакъв празник, беше хаотично движение в огромен град, предвождано от шофьори на таксита самоубийци, като този, който ги закара за рекордно кратко време от хотела до Виа дел Корсо, разпъната на кръст от трафика. Магазинът за плодове „Амато“ беше като божи дар с щайгите си с вкусни, добре осветени плодове, които караха минувачите да обръщат глава. Мъж с гъста брада, който обслужваше една взискателна клиентка в момента, когато се яви там, му подаде визитка с някакво указание и посочи нагоре, към Пиаца дел Пополо.

– Може ли да знам какво правим?

– Веднага ще узнаеш.

– Добре, бих искала да разбера аз какво пра­вя тук.

– Правиш ми компания.

– Защо?

– Защото ме е страх.

– Фантастично. Трябваше да тича, за да следва широките крачки на Адриа. – Тогава може би ще ми обясниш какъв е този филм. Нали така?

– Виж, стигнахме.

Беше три сгради по-нагоре. Натисна копчето на един звънец и по лекия шум в ключалката веднага разбраха, че вратата е отворена, сякаш ги очакваха. Горе в апартамента, подпряла ръка на отворената врата, ги чакаше тя, която вече не беше моят ангел, с леко поохладняла усмивка. Адриа я целуна, посочи я фамилиарно и осведоми Лаура:

– Това е моята полусестра. Госпожа Даниела Амато.

Представяйки Лаура, казах на Даниела:

– Това е моята адвокатка.

Лаура реагира добре. Беше направо фантастична. Не й мигна окото. Двете жени се гледаха няколко секунди, сякаш преценяваха каква сила трябва да разгърнат. Даниела ги покани в една изрядно подредена всекидневна, където имаше писалище „Шератон“ – бях сигурен, че съм го виждал в магазина; върху писалището – снимка на баща ми като съвсем млад до едно много хубаво момиче, което малко приличаше на Даниела. Предположих, че това е легендарната Каролина Амато, римската любов на баща ми, la figlia del fruttivendolo278 Амато. Жената на снимката беше млада, с напрегнат поглед и нежна кожа. Беше странно, защото пред мен стоеше дъщерята на онова младо момиче, която, прехвърлила петдесетте, вече не си правеше труда да скрива бръчките на лицето си. Моята полусестра беше все така хубава и елегантна жена. Преди да започнем да говорим, влезе изтòчен юноша с дебели вежди и с поднос с кафе.

– Моят син Тито – обяви Даниела.

– Piacere di conoscerti279 – казах, ръкувайки се с него.

– Не си прави труда да говориш на италиански – отвърна ми той, като оставяше внимателно подноса на масичката за кафе. – Баща ми е от Вилафранка280.

Тогава Лаура започна да ми хвърля убийствени погледи, сигурно беше решила, че това вече е прекалено, да седи с адвокатската тога на приказки с италианския клон на моето семейство, което никак не я интересуваше. Усмихнах й се и сложих ръката си върху нейната, за да я успокоя, и успях, както никога не бях успявал с никой друг. Горката Лаура, струва ми се, че й дължа хиляди обяснения, но май вече съм закъснял.

Кафето беше прекрасно. И условията за продажба на магазина – също. Лаура засега мълчеше; аз казах цената, Даниела погледна Лаура два пъти и видя как тя поклати отрицателно глава – дискретно, бавно и много професионално. Въпреки това се опита да се пазари.

– Не съм съгласна с офертата.

– Извинете – намеси се Лаура и аз я погледнах изненадан. С отегчен глас: – Това е единствената оферта, която господин Ардевол смята да направи.

Погледна си часовника, сякаш много бързаше, и млъкна със сериозно изражение на лицето. Адриа реагира след няколко секунди, казвайки офертата освен това включва правото да се приберат следните предмети от магазина, преди ти да поемеш управлението му. Даниела прочете внимателно списъка, който й представих, докато аз гледах Лаура, намигах й, а тя не ми отвръщаше, влязла сериозно в ролята си на адвокатка.

– А картината на Уржел у вас? – вдигна глава Даниела.

– Това е семейна собственост, не принадлежи на магазина.

– А цигулката?

– Също. Всичко е документирано.

Лаура вдигна ръка, сякаш искаше думата, и със заучен израз на отегчение, като гледаше Даниела, каза вие знаете, че говорим за магазин за нематериални обекти.

Ех, Лаура.

– Какво? – Даниела.

По-добре мълчи.

– Едно е предметът, а друго е неговата стойност.

Откъде ми хрумна да ти кажа да дойдеш с мен в Рим, Лаура.

– Браво. И какво от това?

– С всеки изминал ден цената му се вдига.

По-добре да не усложняваш положението.

– И?

– Едно нещо е цената, за която ще се споразумеете. – Лаура говореше, без да ме погледне, сякаш ме нямаше. Докато аз си мислех мълчи и не разваляй работата, по дяволите, тя каза но за каквато и цена да се споразумеете, никога няма да се доближите до реалната цена.

– Най-малкото от любопитство, много бих се радвала да ми кажете каква е реалната цена на магазина, госпожо адвокатка.

Аз също, Лаура. Но по-добре да спреш да забъркваш още по-голяма каша.

– Никой не знае това. Толкова песети официална цена. За да изчислим реалната стойност, трябва да добавим тежестта на историята.

Мълчание. Като че ли смилахме тези мъдри слова. Лаура отметна косата си от челото, сложи я зад ухото си и с уверен глас, който не подозирах у нея, накланяйки се към Даниела, каза не говорим за ябълки и банани, госпожо Амато.

Продължавахме да мълчим. Знаех, че Тито е зад вратата, защото сянката с дебели вежди го издаваше. Веднага си представих, че и него го вълнуват предметите, както беше с баща ми, както после стана с майка, както с мен, както с Даниела... Обсебен от семейната мания. Мълчанието беше толкова плътно, че имах чувството, че всички се мъчим да оценим тежестта на историята.

– Съгласна съм. Това ще решат адвокатите – обяви Даниела, разведрявайки атмосферата. Погледна Лаура и с лека ирония каза за милионите лири, които струва историята, госпожо адвокатка, ще говорим когато сме в подходящо настроение.

278 Дъщерята на продавача на плодове (ит.). – Б. пр.

279 Приятно ми е да се запознаем (ит.). – Б. р.

280 Град на юг от Барселона. – Б. пр.