Изповядвам

6

Беше непростима грешка да се родя в подобно семейство. А още не се бяха случили големите неп­риятности.

– На мен Herr Ромеу ми харесваше.

Мислеха, че съм заспал, и взеха да говорят прекалено високо.

– Не знаеш какво говориш.

– Разбира се. Мен за нищо не ме бива. Освен да мъкна целия товар в тази къща като магарица.

– Аз се жертвам за Адриа.

– А аз какво правя? – Гласът на майка, ироничен, наранен; и после по-тихо: – Постарай се да не викаш.

– Ти викаш!

– А аз не се жертвам за детето? А?

Плътно, ненарушимо мълчание. Чуваше се как невроните на баща ми вдигат шум, разсъждавайки.

– Ти също, разбира се.

– О, благодаря, че го признаваш.

– Но това не означава, че си права.

Взех шериф Карсън, защото почувствах, че ще имам нужда от известна психологическа помощ. Даже извиках Черния орел за всеки случай. И като гледах да не вдигам никакъв шум, отворих вратата на стаята си и я оставих леко открехната. Нямаше нужда да предприемам опасен поход до кухнята, за да взема чаша. Сега ги чувах много по-добре. Черния орел ме поздрави за идеята. Шериф Карсън мълчеше и дъвчеше нещо – мислех, че е дъвка, но се оказа тютюн.

– Добре, нека учи цигулка, добре.

– Като че ли ми оказваш голямо благоволение.

– Какво говориш, бе жена?

– Добре, нека учи цигулка, добре. – Признавам, че майка доста преиграваше, като имитираше баща ми. Но ми хареса.

– Ами ако ще се отнасяш така, да зарязва цигулката и да се занимава със сериозни неща.

– Ако махнеш цигулката на детето, ще ти дам да разбереш.

– Не ме заплашвай.

– И ти не ме заплашвай.

Мълчание. Карсън плю на земята, а аз го порицах с жест.

– Детето трябва да учи истински неща.

– И кои са истинските неща?

– Латински, гръцки, история, немски и френски. Като начало.

– Ама детето е само на единайсет години, Феликс.

Единайсет години. Струва ми се, че ти бях казал осем-девет; времето в тези страници също тече. Добре че майка следеше годините. Знаеш ли, работата е там, че нямам нито време, нито желание да поправям всичко това; пиша бързо, както на младини, когато всичко пишех бързо. Но бързането сега е съвсем различно. То не означава, че пиша бързо. Майка повтори:

– Детето е на единайсет години и вече учи френски в училище.

– J’ai perdu la plume dans le jardin de ma tante92 не е френски.

– А какво е? Еврейски?

– Трябва да може да чете Расин.

– Боже мой.

– Бог не съществува. И можеше да е много по-добър по латински. Учи при йезуитите, по дяволите!

Това вече ме засягаше по-пряко. Нито Черния орел, нито шериф Карсън си отвориха устата да кажат нещо. Те никога не бяха учили при йезуитите на улица „Касп“. Аз не знаех дали това е хубаво, или лошо. Но според баща ми там не преподаваха добре латински. Прав беше: бяхме стигнали до второ склонение и беше пълна скука, защото учениците не разбираха дори самото понятие за родителен или дателен падеж.

– Да не искаш сега да напусне и това училище?

– Какво ще кажеш за Френския лицей?

– Не. Остава при йезуитите. Феликс, та той е още дете! Не бива да го разкарваме насам-натам като добитъка на брат ти.

– Добре, все едно нищо не съм казал. Накрая винаги става това, което ти искаш – излъга баща ми.

– А спорт?

– Няма спорт. Йезуитите имат голям училищен двор, нали?

– И музиката.

– Добре, добре. Но най-важните дисциплини са си най-важни. Адриа ще стане голям учен, и точка. Ще намеря заместник на Казалс.

Който беше заместникът на Herr Ромеу и който след пет мъчителни урока също бе затънал в общи приказки за голямата сложност на немската граматика и не можеше да се измъкне оттам.

– Няма нужда. Остави го да си поеме дъх.

Два дни след това в неговия кабинет, майка ми седеше на дивана, зад който аз бях разположил моята шпионска база, баща ми нареди да се приближа до неговия стол и ме държа прав, докато ми обясняваше подробно моето бъдеще, и слушай хубаво, защото не смятам да повтарям: аз съм умно момче, трябва да се възползвам от интелектуалния си потенциал, ако айнщайновците в училище не забелязват моите способности, ще трябва той лично да отиде да им обясни.

– Учудвам се, че не си още по-непоносим – каза ми ти един ден.

– Защо? Защото ми казваха, че съм интелигентен ли? Аз си го знаех. Както човек е висок или дебел или тъмнокос. Винаги ми е било все тая. Също както и религиозните служби и проповеди, които трябваше да изтърпявам с ангелско търпение и които така въздействаха на Бернат. Струва ми се, че още не съм ти говорил за Бернат. Тогава баща ми като фокусник извади заек от шапката.

– А сега ще започнем с истински частни уроци по немски с истински учител. Никакви ромеувци, казалсовци и тем подобни.

– Ама аз...

– И допълнителни уроци по френски.

– Татко, ама аз бих искал...

– Ти нищо не искаш. Предупреждавам те – посочи ме, сякаш държеше пистолет, – накрая ще научиш и арамейски.

Погледнах към майка, търсейки съпричастност, но тя беше свела поглед, сякаш се интересуваше от плочите на пода. Трябваше да се защитавам съвсем сам и извиках:

– Не искам да знам арамейски! – Което беше лъжа. Но виждах как насреща ми се задава цяла лавина от работа.

– Искаш и още как. – С тих, студен, неумолим глас.

– Не.

– С мен няма да спориш.

– Не искам да знам арамейски. Не искам да знам нищо.

Баща ми слага ръка на челото си, сякаш страда от непоносима мигрена, и казва, втренчил поглед в масата, много тихичко, гледай как се жертвам за теб, за да станеш най-блестящият ученик, който е имало някога в Барселона, а ти как ми се отплащаш? Повишава тон и ме имитира подигравателно: – С едно „не искам да знам арамейски“? – После крещи: Нали?

– Аз искам да уча ...

Мълчание. Майка вдига глава, обнадеждена. Карсън се размърдва в джоба ми от любопитство. Аз не знаех какво искам да уча. Знаех, че не искам да слагат прекалено рано голям товар на плещите ми. Изминаха няколко мъчителни секунди на размисъл; накрая трябваше да импровизирам:

– ... ами искам да стана лекар.

Мълчание. Родителите ми си разменят изненадани погледи.

– Лекар?

В продължение на няколко секунди баща ми си представяше моето бъдеще като лекар. Струва ми се, че майка също. Аз, който само като си помислех за кръв, припадах, реших, че съм сгафил. Баща ми, след миг колебание, доближи стола си до масата с намерение да се върне към четенето.

– Никакви такива! – няма лекар, няма зъболекар. Ти ще бъдеш един голям хуманист, и точка по въпроса.

– Татко!

– Хайде, сине, че имам работа. Иди да вдигнеш малко шум с твоята цигулка.

А майка, загледана в пода, продължаваше да се интересува от цветните плочки вкъщи. Предателка!

92 Загубих си писалката в градината на леля (фр.). – Б. пр.