Изповядвам

47

Той самият отвори вратата. По-стар, все така слаб, със същия пронизващ поглед. Адриа долови наситена миризма отвътре, но не можеше да разбере дали е приятна, или не. Няколко секунди господин Беренгер постоя до отворената врата, сякаш му беше трудно да познае посетителя. Избърса капки пот от челото си с грижливо сгъната бяла носна кърпа. Накрая каза:

– Ха, виж ти! Ардевол.

– Може ли да вляза? – попита Ардевол.

Още няколко секунди колебание. Най-после го покани да влезе. Вътре беше по-топло, отколкото навън. Антрето беше сравнително голямо, чисто, излъскано, с прекрасна закачалка „Педрел“ от хиляда осемстотин и седемдесета, която сигурно струваше цяло състояние, с поставка за чадъри, огледало и множество декоративни елементи. И една изключителна конзола „Чипъндейл“, в един ъгъл, с букет сухи цветя. Въведе го в салон, на една от чиито стени имаше един утрильо443 и един русиньол444. Диванът, от „Братя Торихос“, уникат, може би единствената оцеляла вещ след историческия пожар в работилницата. А на друга стена – двойна страница от ръкопис, много внимателно поставена в рамка. Не посмя да се приближи, за да види какъв е. Така, отдалеч, му изглеждаше като текст от XVI или началото на XVII век. Адриа не можеше да каже точно защо, но целият този безупречен ред издаваше липсата на женска ръка. Всичко беше прекалено тежко, прекалено професионално за едно жилище. Не можа да се сдържи да не разгледа целия салон, с много кокетен конфидан445 „Чипъндейл“ в един ъгъл. Господин Беренгер, не без известна гордост, го остави да гледа. Седнаха. Вентилаторът, който напразно се опитваше да облекчи жегата, изглеждаше като неуместен кич.

– Ха, виж ти – повтори господин Беренгер.

Адриа го погледна в очите. Сега разбра каква беше плътната миризма, която се смесваше с топлината: беше миризмата на магазина, същата миризма, която го обгръщаше всеки път, когато влизаше там под надзора на баща си, на Сесилия или на самия господин Беренгер. Дом с миризма и атмосфера на търговия. На своите седемдесет и пет години господин Беренгер явно не беше се оттеглил.

– Какви са тези истории около собствеността на цигулката? – попитах прекалено рязко.

– Житейски истории. – И ме погледна, без да крие задоволството си.

Какви житейски истории? – изплю се шериф Карсън.

– Какви житейски истории?

– Ами появил се е собственикът.

– Собственикът е пред вас: аз.

– Не. Собственикът е един доста възрастен господин от Антверпен. Нацистите са му отнели цигулката, когато е попаднал в Аушвиц. Купил я е през хиляда деветстотин трийсет и осма година. За подробностите ще трябва да питате самия господин.

– А той как може да докаже това?

Господин Беренгер се усмихна мълчаливо.

– Вие сигурно вземате хубава комисиона.

Господин Беренгер избърса челото си с кърпата, като продължаваше да се усмихва мълчаливо.

– Баща ми я е придобил законно.

– Баща ти я плячкоса за шепа долари.

– Откъде знаете?

– Бях там. Баща ти беше разбойник, който използваше всички: първо евреите, които бягаха в безпорядък, после нацистите, които бягаха организирано и в пълен ред. И не пропускаше нито един разорил се и спешно нуждаещ се от пари.

– Вероятно търговията не може да мине без това. А вие сигурно сте сътрудничили.

– Баща ти беше човек без скрупули. Той унищожи документа за собственост, който беше вътре в цигулката.

– Знаете ли? Нямам ви доверие. Знам, че сте готов на всичко. Бих искал да знам откъде имате този торихос и закачалката „Педрел“ в антрето.

– Всичко е наред, не се тревожи. Имам документ за собственост за всяка моя вещ. Не съм доносник като баща ти. В края на краищата той сам си избра смъртта, която го сполетя.

– Какво? – Мълчание. Господин Беренгер ме гледаше със зле прикрита хитра усмивка. Вероятно за да спечеля време и да помисля малко, Карсън ме накара да кажа добре ли ви разбрах, господин Беренгер?

Синьор Фаленями беше извадил едно дамско салонно пистолетче и нервно се целеше във Феликс Ардевол. Той даже не трепна. Престори се, че сдържа усмивката си, и поклати глава, сякаш беше много недоволен:

– Сам сте. Как ще се отървете от тялото ми?

– За мен ще бъде удоволствие да се сблъскам с този проблем.

– Има и друг, по-сериозен: ако не сляза сам, без чужда помощ, хората, които ме чакат на улицата, знаят какво трябва да правят. – Посочи пистолета строго: – А сега ще я взема за две хиляди. Ама не знаете ли, че сте едно от десетте лица, най-търсени от съюзниците? – каза с тон, с който се мъмри непослушно дете.

Доктор Фойгт видя как Ардевол извади пачка банкноти и ги сложи на масата. Свали пистолета с широко отворени, невярващи очи:

– Тук са хиляда и петстотин!

– Не ме карайте да губя търпение, доктор Фойгт.

Това беше докторатът по покупко-продажби на Феликс Ардевол. След половин час вече беше на улицата с цигулката, с малко ускорен пулс, с бърза крачка и задоволство от добре свършената работа. Никой не го чакаше долу, за да направи каквото трябва, ако не слезе сам, и той се почувства горд от хитростта си. Но беше подценил тефтерчето на Фаленями. И не беше забелязал погледа му, изпълнен с ненавист. Следобед, без да каже на никого, без да се уповава нито на Бога, нито на дявола, нито на господин Беренгер, нито на отец Морлен, Феликс Ардевол направи донесение за някой си доктор Ариберт Фойгт, офицер от Waffen-SS, който се криел в Ufficio della Giustizia e della Pace под маската на безобиден, дебел, плешив портиер с отнесен поглед и подут нос, за чиято дейност като лекар не знаел нищо. Както в случая с доктор Буден, и доктор Фойгт нямаше как да бъде свързан с Аушвиц-Биркенау. Някой вероятно е изгорил съответните документи и погледите на всички разследващи бяха насочени към изчезналия доктор Менгеле и неговото обкръжение, докато усърдни изследователи, работили в други лагери, имаха време да унищожат уличаващите ги доказателства. И като добавим безпорядъка, многобройните списъци с обвиняеми, некомпетентността на старши сержант О’Рурке, който водеше следствието и който, нека все пак отбележим, беше затрупан с работа – всичко това попречи да бъде разкрита истинската самоличност и дейността на доктор Фойгт и той беше осъден на пет години затвор като офицер от Waffen-SS, за когото нямаше данни да е участвал във военни действия или унищожение по безчовечния маниер на повечето части на СС.

Няколко години по-късно улицата на Слънцето446 в този час беше пълна с хора, облечени в джелаба447, които излизаха от величествената Омаядска джамия448 и обсъждаха някои мисли от петъчната сура или пък просто говореха възмутени за вдигането на цените на обувките, на чая и на зеленчуците. Но имаше и много хора, които явно никога не бяха стъпвали в джамия, те пушеха наргилето си, седнали на тесните тераси на кафене „Конкордия“ или на кафене „Ножици“, и гледаха да не мислят дали тази година ще има още един държавен преврат.

На две минути оттам, изгубени в лабиринта от улички, двама мъже седяха смълчани на един камък край Еленовия фонтан и гледаха в земята, вглъбени, сякаш следяха как слънцето залязва на запад, откъм Баб ал-Джабия449, към Средиземно море. Не един разсеян минувач е останал с впечатлението, че това са благочестиви мъже, които чакат слънцето да залезе и постепенно да се спуска мрак, докато не настъпи вълшебният миг, когато няма да може да се различи бял конец от черен и ще започне Маулид ан-Наби450 и името на Пророка ще се помни и почита навеки. И настъпи моментът, когато човешкото око вече не различаваше бял конец от черен и макар военните да не обръщаха особено внимание на това, целият град Дамаск се подготви да чества Маулид ан-Наби. Двамата мъже не мръднаха от камъка, докато не се чуха недоверчиви стъпки. Някой западняк, ако се съди по походката, прекаленото бързане и тежкото дишане. Спогледаха се мълчаливо и станаха. Откъм ъгъла на уличката на мухите се появи дебел мъж с голям нос, който бършеше челото си с кърпа, сякаш в нощта на Маулид ан-Наби времето беше горещо. Запъти се право към двамата мъже.

– Аз съм доктор Цимерман – каза западнякът.

Двамата мъже, без да продумат, тръгнаха бързо по уличките край пазара и дебелият мъж едвам смогваше да не ги изгуби от поглед на някой ъгъл или смесени с все по-редките минувачи по тези улички. Накрая влязоха през открехнатата врата на един дюкян, пълен с медни изделия, и той ги последва. Продължиха през единственото място, свободно от купищата стока – тясна пътечка, която водеше до края на склада; една завеса го отделяше от вътрешен двор, осветен от дванайсет свещи, където нисичък плешив мъж, облечен в джелаба, се разхождаше нетърпеливо. Като видя новодошлите, без да обръща внимание на двамата водачи, стисна ръка на западняка и му каза вече започвах да се тревожа. Двамата водачи изчезнаха така безшумно, както бяха дошли.

– Имах проблеми с митническия контрол на летището.

– Сега всичко наред ли е?

Мъжът свали шапката си, сякаш искаше да се похвали с плешивината си, и взе да си вее с нея. С жест отговори да, всичко е наред.

– Отец Морлен – каза.

– Тук съм само Давид Дюамел. Само.

– Мосю Дюамел. Какво успяхте да научите?

– Много неща. Но искам да изясня всичко докрай.

И на светлината на дванайсетте свещи отец Феликс Морлен изясни всичко докрай, шепнейки, а събеседникът му го слушаше внимателно, сякаш ставаше дума за изповед без изповедалня. Каза, че Феликс Ардевол не е оправдал доверието му, злоупотребил е с положението, в което се е намирал господин Цимерман, и практически е откраднал така ценната цигулка. Нарушил е свещения закон на гостоприемството и на всичко отгоре е издал господин Цимерман и скривалището му на съюз­ниците.

– Този неоснователен донос ми струва пет години принудителен труд за това, че съм служил на страната си по време на война.

– Война против експанзията на комунизма.

– Против експанзията на комунизма, да.

– А сега какво смятате да правите?

– Да го намеря.

– Стига кръв! –изрече високопарно отец Морлен. – Трябва да знаете, че макар да е непостоянен човек и да ви е навредил, Ардевол си остава мой приятел.

– Искам само да си върна цигулката.

– Казах, стига кръв. Иначе ще си имате работа с мен.

– Нямам никакъв интерес да падне и косъм от главата му. Давам честната си дума.

Отец Морлен кимна в знак на съгласие, сякаш тези думи бяха убедително свидетелство за добро поведение, извади от джоба на панталоните си сгънат лист хартия и го подаде на хер Цимерман. Той го разгъна, приближи го до една от свещите, прочете го набързо, сгъна го и го прибра в своя джоб.

– Поне пътуването послужи за нещо. – Извади кърпа и избърса лицето си с думите шибана жега, не знам как могат да живеят в тези страни.

– Как си изкарвате прехраната, откакто излязох­те от затвора?

– Като психиатър, естествено.

– А.

– А вие какво правите в Дамаск?

– Занимавам се с дела на Ордена. В края на месеца се връщам в моя манастир „Санта Сабина“.

Не му каза, че се опитва да възкреси благородната шпионска институция, която монсеньор Бенини беше основал преди много години, но трябваше да закрие поради слепотата на ватиканските власти, които не разбираха, че единствената реална опасност е комунизмът, който щеше да разруши Европа до основи. Не му каза и че на другия ден се навършват четирийсет и седем години, откакто постъпи в Ордена на доминиканците със святото и твърдо намерение да служи на Църквата, отдавайки и живота си, ако стане нужда. Четирийсет и седем години вече, откакто помоли да го приемат в манастира на Ордена в Лиеж. Феликс Морлен беше роден през зимата на 1320 година в град Жирона, където израсна в среда на религиозно усърдие и благочестивост в семейство, което се събираше всеки ден за молитва, след като свършеше всичката работа. Никой не се изненада от решението на младежа да постъпи в младия Доминикански орден. Завърши медицина във Виенския университет и на двайсет и една години стана член на Австрийс­ката националсоциалистическа партия с името Али Бахр. Беше готов да се посвети на науките, които щяха да му помогнат да стане добър кадия или добър мюфтия, тъй като имаше за пример мъдростта, разсъдливостта и справедливостта на своите учители, а малко след това постъпи в СС с номер 367744. След като служи на бойното поле на Бухенвалд на заповедите на доктор Айзел, на 8 октомври 1941 година беше назначен за главен лекар на опасния боен фронт Аушвиц-Биркенау, където работи всеотдайно за благото на човечеството. Неоценен, доктор Фойгт трябваше да бяга, криейки се под различни имена като Цимерман и Фаленями, но е готов да чака с избраниците момента, за да си върне Земята, когато тя отново ще стане плоска, когато шариатът451 ще се разпростре из целия свят и само верните ще имат право да живеят в името на Милостивия. Тогава границата на света ще бъде загадъчна мъгла и ние ще можем отново да управляваме тази загадка и всички произтичащи от нея. Така да бъде.

Доктор Ариберт Фойгт опипа инстинктивно джоба си. Отец Морлен му каза, че по-добре ще е да вземе влак до Алепо. А оттам до Турция също да пътува с влак.Тавър експрес.

– Защо?

– Трябва да избягвате пристанища и летища. А ако влакът е спрян, което е възможно, наемете кола с шофьор, доларите правят чудеса.

– Вече знам как да се оправям.

– Съмнявам се. Дойдохте със самолет.

– Но имаше пълна сигурност.

– Няма пълна сигурност. Задържали са ви за известно време.

– Не мислете, че са ме следили.

– Моите хора вече се погрижиха да не го допуснат. А мен никога не сте ме виждали.

– Естествено, никога няма да ви изложа на опасност, мосю Дюамел. Моята благодарност е безгранична.

До този момент не беше разкопчавал панталона си, сякаш беше забравил за това. В нещо като плат­нен колан носеше скрити няколко малки предмета. Извади една мъничка черна торбичка и я подаде на Морлен. Той разхлаби връвта, с която беше вързана. Три големи сълзи с хиляди лица отразиха, умножена, светлината на дванайсетте свещи. Морлен скри торбичката из потайностите на джелабата, докато доктор Фойгт си закопчаваше панталона.

– Лека нощ, господин Цимерман. От шест часа сутринта вече има влакове, които пътуват на север.

– Шшибана жега – каза господин Беренгер вместо отговор, като стана и насочи вентилатора към себе си.

С тих глас, както си спомняше, че господин Беренгер заплашваше баща му, когато той ги шпионираше зад дивана, Адриа каза господин Беренгер, аз съм законният собственик на цигулката. И ако искат да се обърнат към съда, да го направят, но ви предупреждавам, че ако тръгнат по този път, аз ще дръпна завесата и ще ви лъсне задникът.

– Както искаш. Имаш характера на майка си.

Никой не беше ми казвал това. А и аз не повярвах тогава. По-скоро почувствах, че мразя този човек, защото заради него Сара се скара с мен. Нека продължава да сипе идиотщини.

Станах, трябваше да покажа твърдост, ако исках думите ми да прозвучат убедително. Щом се изправих, и вече съжалих за всичко, което бях казал, и за начина, по който действах. Но присмехулният поглед на господин Беренгер ме накара да се реша да продължавам нататък, със страх, но да продължавам.

– По-добре не споменавайте майка ми. Разбрах, че ви е поставила на място.

Тръгнах към антрето с мисълта, че се получи малко тъпо: каква полза извлякох от това посещение? Нищо не си изясних. Само обявих едностранно война, без да знам имам ли желание да я водя. Но господин Беренгер, който вървеше зад мен към антрето, ми помогна:

– Майка ти беше голяма негодница, която искаше да ми отрови живота. В деня, когато умря, отворих бутилка шампанско „Вьов Клико“. – Чувствах дъха на господин Беренгер в тила си, докато вървяхме към антрето. – Пия по една глътка всеки ден. Вече е изветряло, но така си налагам да мисля за шшибаната госпожа Ардевол, дяволите я взели. – Въздъхна: – Когато изпия последната капка, вече мога да умра.

Стигнаха до антрето и господин Беренгер застана пред него. Направи жест, сякаш пие:

– Всеки ден гъл-гъл. Черпя се за това, че негодницата е мъртва, а аз още съм жив. Както можеш да се досетиш, Ардевол, жена ти няма да промени мнението си. Евреите са много чувствителни на някои теми...

Отвори вратата.

– С баща ти можеше да се говори, оставяше те с развързани ръце за доброто на бизнеса. Майка ти беше ужасна досадница. Като всички жени, но извънредно злобна... А аз – по глътка всеки ден.

Адриа излезе на площадката на стълбището и се обърна, за да изрече някоя достойна фраза, например вие ще платите скъпо за тези обиди или нещо такова. Но вместо презрителната усмивка на господин Беренгер видя тъмния лак на вратата, която господин Беренгер затръшна под носа му.

Вечерта, сам вкъщи, се опитах да свиря сонатите и партитите. Не ми трябваше партитура, въпреки че бяха минали толкова години; но ми се искаше пръстите ми да са други. И както свиреше втората соната, Адриа се разплака, защото му беше мъчно за всичко. В този момент влезе Сара, идваше отвън. Като видя, че свиря аз, а не Бернат, отново излезе, без дори да каже здравей.

443 Картина от каталонския художник модернист Микел Утрильо (1862–1934). – Б. пр.

444 Картина от Сантяго Русиньол (1861–1931) – каталонски художник модернист, писател и драматург. – Б. пр.

445 Вид двуместно канапе. – Б. р.

446 Вероятно става дума за Правата улица в старата част на Дамаск. – Б. р.

447 Традиционна берберска дреха, широка и дълга до петите. – Б. пр.

448 Една от най-големите джамии в света, построена в Дамаск в началото на VІІІ в. – Б. р.

449 Една от градските порти в западния край на Правата улица. – Б. р.

450 Рожденият ден на пророка Мохамед. – Б. пр.

451 Ислямското право. – Б. пр.