Изповядвам

* * *

След много постъпки пред нотариуси и адвокати и след като информира три-четири пъти братовчедите от Тона, които не знаеха как да му се отблагодарят за интереса и за всичко, което правеше за Адриа, Бернат отиде в Упсала, за да се срещне със споменатата в завещанието Лаура Байлина.

– Колко жалко, горкият Адриа.

– Наистина.

– Извинявай, но ще се разплача.

– Поплачи си.

– Не, не. Как се е разпоредил Адриа?

Докато духаше горещия си чай, Бернат я запозна с подробностите от завещанието, които се отнасяха до нея.

Картината на Уржел? От столовата?

– А, значи знаеш коя е?

– Да. Била съм у тях няколко пъти.

Колко неща си крил от нас, Адриа. Досега не съм го познавал истински. Колко неща крием един от друг приятелите, помисли си Бернат.

Лаура Байлина беше хубава, руса, нисичка, симпатична и каза, че иска да помисли дали да приеме, или не. Бернат й каза, че е подарък и няма измама.

– Данъци. Не знам дали ще мога да платя данъците за това, че получавам тази картина. Или както там се нарича при наследяване. Тук, в Швеция, ще трябва да поискам заем, да приема наследството, да платя данъците и да продам картината, за да погася заема.

Бернат Пленса остави Байлина с още димящия чай да обмисля решението си и се върна в Барселона навреме, за да поиска разрешение от администрацията да отсъства от две репетиции на оркестъра заради сериозни семейни дела, остана невъзмутим пред киселата физиономия на администратора и взе самолета за Брюксел, за втори път през последните два месеца.

Беше един старчески дом в Антверпен. На рецепцията се усмихна на дебелата жена, която едновременно говореше по телефона и работеше на компютъра, почака да свърши разговора и когато жената затвори телефона, той се усмихна още по-широко, попита английски или френски, рецепционистката отвърна английски и той попита за господин Матиас Алпартс. Жената го погледна с любопитство. По-скоро го наблюдаваше. Или той така се почувства: наблюдаван внимателно.

– Кого казахте, че търсите?

– Господин Матиас Алпартс.

Жената се замисли. После направи справка в компютъра. Известно време го гледаше. Два пъти вдигна телефона, за да прехвърля обаждания, и продължи да търси в компютъра. И накрая каза разбира се, Алпартс! Натисна още един клавиш, погледна екрана, а после Бернат.

– Господин Алпартс е починал през 1997 година.

– Виж ти... Аз...

Беше готов да си тръгне, но му хрумна една налудничава идея:

– Може ли да прегледам картона му?

– Вие не сте му роднина, нали?

– Не, госпожо.

– Може ли да знам на какво се дължи интересът ви към...

– Исках да купя от него една цигулка.

– Сега знам кой сте! – възкликна така, сякаш камък падна от плещите й.

– Аз?

– Втора цигулка от квартет „Антигона“.

За няколко секунди Бернат Пленса изживя бленуваната слава. Усмихна се поласкан.

– Каква памет! – каза колкото да каже нещо.

– Много добра физиономистка съм – отговори тя. – Пък и толкова висок човек... Стеснително: – Но не си спомням името ви.

– Бернат Пленса.

– Бернат Пленса. –Ръкува се с него. – Лилиана Мур. Слушах ви в Гент преди два месеца. Менделсон, Шуберт, Шостакович.

– Виж ти... Аз...

– Обичам да сядам на първия ред, съвсем близо до музикантите.

– Вие музикантка ли сте?

– Не. Просто съм меломан. Защо искате информация за господин Алпартс?

– Заради цигулката... – Колебае се няколко секунди. – Исках да видя само една негова снимка. – Усмихна се: – Моля ви... Лилиана.

Госпожица Мур помисли няколко секунди и в чест на квартет „Антигона“ обърна монитора така, че Бернат да може да вижда. Вместо слаб мъж със сълзящи очи, гъсти бели коси и големи уши, онова магнетично присъствие, с което се сблъска за трийсет безмълвни секунди в кабинета на Адриа, когато отиде да му занесе компютъра, на плоския екран пред него се виждаше тъжен, но дебел и плешив човек, с кръгли очи с цвят на черен кехлибар, не си спомняше като на коя от дъщерите му. Мамка им, гадни копелета.

Рецепционистката обърна екрана в първоначалното му положение и Бернат започна да се поти от притеснение. За всеки случай повтори знаете ли, исках да ми продаде цигулката си.

– Господин Алпартс никога не е имал цигулка.

– Колко години е живял тук?

– Пет или шест. – Погледна компютъра и се поправи: – Седем.

– Сигурна ли сте, че човекът на снимката е Матиас Алпартс?

– Разбира се. Работя тук вече от двайсет години. – Със задоволство: – Помня всички лица. Виж, имената са друго нещо.

– Имаше ли някой роднина, който...

– Господин Алпартс беше сам.

– Не, искам да кажа някой далечен роднина, който...

– Съвсем сам. Убили са семейството му през войната. Били са евреи. Оцелял е само той.

– Нито един роднина.

– Все разказваше трагичната си история, горкият. Мисля, че накрая полудя. Все разказваше, разяждан от...

– От вина.

– Да. Непрекъснато. На всички. Беше се превърнала в смисъла на живота му. Живееше, за да разказва, че е имал две дъщери...

– Три.

– Три? Значи, три дъщери, които се казвали така, така и така и които...

– Амеличе с коси като черен кехлибар, Тру с коси като горско дърво и Жулиет, малката, руса като слънце.

– Ама вие познавахте ли го? – С широко отворени очи, изумена.

– Съвсем бегло. Много хора ли знаят тази история?

– Много от обитателите на дома. Тези, които още са живи, разбира се. Говорим за преди доста години.

– Разбира се.

– Много добре го имитираше Боб.

– Кой е той?

– Живееше в една стая с Алпартс.

– Жив ли е?

– И още как. Видели сме се в чудо с него. Понижи глас, напълно покорена от втората цигулка на квартет „Антигона“, висок като върлина. – Организира тайни игри на домино за обитателите на дома.

– Ще може ли...

– Да. Нарушавам всички правила...

– В името на музиката.

– Точно така! В името на музиката.