Изповядвам

* * *

На втория ден следобед Бернат свиреше и след доста време между тези стени отново звучеше истинска цигулка. Адриа, в кабинета, гледаше нагоре, за да чува по-добре. Бернат, в стаята, изпълваше вътрешния двор със сонатите на Енеску. А вечерта ме помоли да посвири на сторионито и го накара да плаче в продължение на двайсет-трийсет възхитителни минути. Изпълни някои сонати на tonton Льоклер, но този път сам. За момент си помислих, че трябва да му подаря Виал. Защото той наистина има полза от него. Но навреме се сдържах.

Не знам дали музиката помогна за това. Но след вечеря тримата доста дълго си говорихме. Неочаквано Сара спомена чичо си Хаим, а от чичото минахме на баналността на злото, защото аз наскоро бях прочел жадно Аренд404 и някои неща се въртяха в главата ми, но не знаех как да ги изразя.

– Защо те тревожи? – попита Бернат.

– Ако злото може да бъде безпричинно, здравата сме я загазили.

– Не те разбирам.

– Ако аз мога да върша зло просто така и от това не произтича нищо, човечеството няма бъдеще.

– Искаш да кажеш престъпление без мотив, просто така.

– Престъплението без мотив е най-безчовечното нещо, което можеш да си представиш. Виждам един човек на спирката на автобуса и го убивам. Ужасно!

– Омразата оправдава ли престъплението?

– Не, но го обяснява. Безпричинното престъп­ление, освен че е ужасяващо, е необяснимо.

– А престъплението в името на Бога? – намеси се Сара.

– Това е безпричинно престъпление със субективно оправдание.

– А ако е в името на свободата? Или на прогреса? Или на бъдещето?

– Да се убива в името на Бога или в името на бъдещето, е все едно. Когато оправданието е идеологическо, изчезват съпричастността и чувството на състрадание. Убива се хладнокръвно, без да остане отпечатък в съзнанието. Както при немотивираното престъпление на психопата.

Помълчаха известно време. Без да се гледат в очите, сякаш разговорът ги потискаше.

– Има неща, които не мога да си обясня – каза Адриа с мрачен глас. – Жестокостта. Оправдаването на жестокостта. Неща, които не мога да си обясня другояче, освен като разкажа за тях.

– Защо не опиташ? – попита ти, гледайки ме с тези твои очи, които още ме пронизват.

– Не мога да пиша. Това е за Бернат.

– Не ме закачай, че не съм във форма.

Разговорът замря и отидохме да си легнем. Спомням си, любима, че точно в този ден се реших. След като лежах един час с широко отворени очи, станах безшумно и се върнах в кабинета. Взех бели листове и писалка, като за свое улеснение реших да започна от много далеч, с мисълта постепенно да стигна до нашето време, и написах камъните не трябва да са много малки, защото в такъв случай няма да причинят вреда. Но не трябва да бъдат и много големи, защото в такъв случай твърде много се съкращава мъчението на виновния. Защото говорим за наказание на виновни – никога да не забравяме това. Всички добри хора, които вдигат пръст, желаейки да участват в пребиване с камъни, трябва да знаят, че вината следва да се изкупи чрез страдание. Така е. Винаги е било така. Затова, като раняват прелюбодейката, като избиват окото й, като остават безучастни пред воплите й, те са угодни на Всевишния, на единствения Бог, Състрадателния и Милостивия.

Али Бахр не се яви като доброволец – беше обвинителят и затова имаше предимството да хвърли първия камък. Пред него безчестната Амани, зарината в дупка, откъдето се показваше само безрамното й лице, сега разплакано, от доста време повтаряше не ме убивайте, Али Бахр ви излъга. А Али Бахр, нетърпелив, подразнен от думите, които изричаше виновната, без да дочака знак от кадията, хвърли първия камък, за да види дали тази развратница ще млъкне най-после, хвала на Всевишния. А камъкът, който трябваше да накара курвата да онемее, се движеше много бавно, както той, когато влезе в дома на Амани под предлог да й продаде кошница фурми, а Амани, като видя мъж да влиза, покри лицето си с кухненската кърпа, която държеше в ръце, и попита какво правите тук и кой сте вие.

– Дойдох да продам тези фурми на Азизадех Алфалати, търговеца.

– Няма го, ще си дойде довечера.

Точно това очакваше да чуе Али Бахр. Освен това беше успял да види лицето й: по-красива, много по-красива, отколкото му бяха казали в хана на Мурабаш. Жените богохулници обикновено са по-красиви. Али Бахр остави кошницата с фурми на земята.

– Не сме поръчвали – каза тя недоверчиво. – Нямам право да...

Той направи две крачки към жената и разперил ръце, сериозен, каза искам само да разкрия тайната ти, малка Амани. И със святкащи очи добави сухо:

– Идвам в името на Всевишния да посрамя богохулството.

– Какво искате да кажете? – попита уплашена хубавата Амани.

Той пристъпи по-близо до момичето:

– Длъжен съм да разкрия тайната ти.

– Моята тайна?

– Твоето богохулство.

– Не знам за какво ми говорите. Баща ми... Той... Той ще ви поиска обяснение.

Али Бахр не можа да скрие мълниите в очите си. Каза грубо:

– Съблечи се, богохулстваща кучко!

Вместо да се подчини, коварната Амани побягна към вътрешността на къщата и Али Бахр беше принуден да я последва и да я хване за врата. А когато тя се развика за помощ, той беше принуден да й запуши устата с една ръка, а с другата дръпна силно дрехата й, за да изложи на показ греха.

– Виж, богохулнице!

И изтръгна медальона, който висеше на врата й. Остана кървава рязка.

Мъжът разгледа медальона на дланта си. Човешка фигура – жена с дете на ръце, а зад нея непознато кичесто дърво. А на обратната страна – християнски букви. Значи е вярно това, което разправяха жените за хубавата Амани: покланяше се на лъжливи богове, или най-малкото нарушаваше закона, който забранява да се изработва, извайва, рисува, купува, носи, притежава, крие каквото и да било човешко избражение при каквито и да било обстоятелства, хвала на Всевишния.

Скри медальона в гънките на дрехата си, защото знаеше, че може да изкара добри пари, ако го продаде на търговците, които минаваха на път за Червено море и Египет, със спокойна душа, защото той не беше изработвал, нито извайвал или рисувал, нито купувал, нито носил, нито показвал, нито крил никакъв предмет с човешко изображение.

Както разсъждаваше така, след като беше скрил медальона, забеляза, че под полуразкъсаната си дреха хубавата Амани показваше част от прелъстителното си тяло, което беше самият грях. Значи право казваха някои мъже, че под тези едва загатващи дрехи трябва да има изключително хубаво тяло.

В далечината се чу гласът на мюфтията, който призоваваше хората за молитва Зухр405.

– Ако викаш, ще трябва да те убия. Не ме принуждавай – предупреди я той.

Накара я да се наведе, облегната на полицата, където държаха гърнетата със зърно, най-после гола, сияйна, разплакана. И свинята му със свиня позволи на Али Бахр да я обладае и изпитах такова удоволствие, каквото няма да намеря дори когато отида в рая, само да не беше хленченето на тази жена, а аз се отпуснах и затворих очи, понесен на вълните на безкрайното удоволствие, благословен да бъде... както и да е.

– Тогава усетих ужасно пробождане и като отворих очи и се изправих, почитаеми кадия, видях онези очи на луда, а ръката, която ме беше пробола, още държеше шиша. От болка трябваше да прекъсна молитвата Зухр.

– А какво според вас я е подтикнало да ви нападне, когато сте били вглъбен в молитвата?

– Мисля, че искаше да ми открадне кошницата с фурми.

– А как казахте, че се казва тази жена?

– Амани.

– Доведете я – нареди на двамата близнаци.

Камбаните на „Непорочно зачатие“ удариха дванайсет, след това един. Движението още преди няколко часа беше намаляло, а Адриа не искаше да стане дори за да се изпикае или за да си направи чай от лайка. Искаше да разбере какво ще каже кадията.

– Първо трябва да знаеш, че тук аз задавам въп­росите – каза кадията търпеливо. А после трябва да помниш, че ако лъжеш, ще платиш с живота си.

Отговаряй!

– Почитаеми кадия, един непознат мъж влезе вкъщи.

– С кошница фурми.

– Да.

– Които искаше да ти продаде.

– Да.

– А защо не искаше да ги купиш?

– Защото нямах разрешение от баща си.

– Кой е баща ти?

– Азизадех Алфалати, търговецът. А освен това нямам пари и не мога нищо да купя.

– Къде е баща ти?

– Принудиха го да ме изгони от къщи и да не плаче за мен.

– Защо?

– Защото съм обезчестена.

– И го заявяваш така, преспокойно?

– Почитаеми кадия, казахте ми да не лъжа или ще загубя живота си.

– Защо си обезчестена?

– Изнасилена съм.

– От кого?

– От мъжа, който искаше да ми продаде фурмите. Казва се Али Бахр.

– А защо го е сторил?

– Попитайте него. Аз не знам.

– Коя си ти, че да ми казваш какво трябва да правя.

– Простете, почитаеми кадия – отвърна тя, още по-ниско навела глава. – Но аз не мога да знам защо го стори.

– Ти предизвика ли го?

– Не. В никакъв случай! Аз съм почтена жена.

Мълчание. Кадията я наблюдаваше внимателно. Накрая тя вдигна глава и каза да, знам, защото искаше да ми открадне един накит, който носех.

– Какъв?

– Един медальон.

– Покажи ми го.

– Не мога. Открадна ми го. И след това ме изнасили.

404 Хана Аренд (1906–1975) – немско-американски философ и политолог, чието име се свързва с изследването на тоталитаризма. Авторка на трилогията „Произходът на тоталитаризма“, „Айхман в Ерусалим: Репортаж за баналността на злото“ и др. – Б. пр.

405 Обедна молитва – една от петте задължителни молитви в исляма. – Б. пр.