Изповядвам

52

В зала „Сагара“ в Атенеума, в осем без десет в онзи вторник с тъмни облаци на небето, имаше пет­десетина стола, заети от млади хора, които като че ли слушаха унесени прекалено сладникавия музикален фон. Възрастен човек, който изглеждаше объркан, след безкрайно колебание избра едно място в дъното, сякаш се боеше, че в края ще го изпитат на този урок. Две старици на първия ред, явно разочаровани, защото не бяха видели ни следа от почерпка за след това, разговаряха като близки приятелки и освежаваха разговора с едно ветрило. На една маса отстрани – пет книги, по един екземпляр от събраните съчинения на Бернат Пленса. Текла седеше на първия ред, нещо, което изненада Адриа. Текла поглеждаше назад, сякаш следеше кой влиза. Адриа отиде при нея и я поздрави с целувка, а тя му се усмихна за пръв път от последното скарване, когато напразно се беше намесил, за да постигне мир. Наистина отдавна не се бяха виждали.

– Добре е, нали? – каза Адриа, вдигайки вежди, за да посочи залата.

– Не съм очаквала. И освен това много млади хора.

– Аха.

– Как ти върви с Льоренс?

– Страхотно. Вече мога да създавам текстов документ и да го запазвам на дискета. – Адриа се замисли за момент: – Но още не мога да пиша направо на компютъра. Аз съм книжен човек.

– Всичко става лека-полека.

– Не знам дали трябва да стане.

В този момент звънна телефонът, но никой не му обърна внимание. Адриа повдигна глава и вежди. Никой не реагираше, сякаш изобщо не звънеше.

На масата за представящите също бяха сложени петте публикувани книги на Бернат, изправени така, че хората да могат да виждат кориците. Сладникавият музикален фон престана да звучи, но телефонът, по-тихо, продължаваше да звъни и тогава се появи Бернат заедно с Карлота Гарига. Адриа се учуди, че го вижда без цигулка в ръцете, и се усмихна на хрумването си. Автор и представящ седнаха. Бернат ми намигна и погледна със задоволство залата. Карлота Гарига започна с думите, че винаги се е възхищавала от произведенията на Бернат Пленса, и той отново ми намигна и за миг ми мина през ума, че е спретнал този купон само заради мен. Затова реших да се стегна и да слушам внимателно това, което казва доктор Гарига.

Делнични светове, с герои по-скоро нещастни, които не могат да се решат дали да обичат, или да се оттеглят, и всичко, поднесено със забележителен стил, но това е част от друг аспект, който ще засегна по-нататък.

След половин час, когато Гарига вече беше изчерпала всички теми, включително темата за влиянията, Адриа вдигна ръка и попита дали може да запита автора защо героите от първите четири книги си приличат толкова много физически и психологически и веднага се разкая, че е задал такъв въпрос. Бернат, след няколко секунди размисъл, потвърди с думите да, господинът има право. Това е търсен ефект. Един начин да се утвърдят тези герои като предвестници на героите в романа, който пиша в момента.

– Вие пишете роман? – попитах изненадан.

– Да. Така е, но имам още много работа върху него.

Вдигната ръка в дъното – беше момичето с огромната плитка; попита може ли да ни кажете по какъв начин измисляте разказите си и Бернат изсумтя доволно и каза уф, какъв въпрос. Не знам дали ще мога да отговоря. Но всъщност говори пет минути как измисля разказите си. После момчето с квакерската брада се реши да попита кои литературни образци следва. Погледнах доволен назад към публиката и се вцепених, защото в този момент влизаше Лаура. Вече няколко месеца не бях я виждал, защото пак беше отишла някъде в Швеция. Дори не знаех, че се е върнала. Наистина беше хубава. Всъщност не. Какво правеше тук? А след това русото момче с двете почитателки стана и каза, че той или госпожата...

– Доктор Гарига –поправи го Бернат.

– Точно така – потвърди русото момче с двете почитателки. – Та беше споменато мимоходом, че сте музикант, и не разбирам, ако сте музикант, защо всъщност пишете. Тоест може ли човек да се занимава едновременно с няколко изкуства. Може би освен това тайно рисувате или се занимавате със скулптура. Почитателките се разсмяха на остроумието на своя обект на почитание, а Бернат отговори, че всичко тръгва от дълбокото неудов­летворение в душата на човека. В този момент погледът му срещна погледа на Текла, забелязах в него съвсем леко колебание, но Бернат веднага добави ето какво искам да кажа: произведението на изкуството се ражда от неудовлетворението; с пълен стомах не правиш изкуство, просто дремеш. И някои от присъстващите се засмяха.

Когато свърши представянето, Адриа отиде да поздрави Бернат, а той му каза видя ли, пълна зала, и Адриа отговори да, поздравявам те, момче. Текла целуна Адриа; изглеждаше по-спокойна, сякаш беше свалила камък от сърцето си, и преди към тях да се приближи Гарига, каза не очаквах да дойдат толкова много хора, наистина. Адриа не се осмели да попита а защо моят приятел Льоренс не дойде. Гарига се присъедини към групата, за да поздрави доктор Ардевол, когото не познаваше лично, а Бернат предложи защо не отидем да вечеряме всички заедно.

– Не мога. Съжалявам. Наистина. Вървете да го отпразнувате, заслужава си.

Когато излизаше, залата вече беше празна. Във фоайето Лаура се преструваше, че гледа информацията за близките прояви, и щом чу стъпките на Адриа, се обърна.

– Здравей.

– Здравей.

– Каня те на вечеря – каза сериозно тя.

– Не мога.

– Хайде...

– Наистина не мога. Трябва да отида на лекар.

Лаура остана с отворена уста, сякаш думите, които искаше да каже, бяха заседнали. Погледна часовника, но не каза нищо. После, малко обидена, каза добре, няма значение, добре. И с насилена усмивка попита: добре ли си?

– Не съм. А ти?

– И аз не съм. Може би ще се установя да живея в Упсала.

– Е, ако това е най-доброто за теб...

– Не знам.

– Може ли да поговорим за това друг път? – каза Адриа, като си вдигна ръката с часовника вместо извинение.

– Отивай на лекар, отивай.

Адриа я целуна целомъдрено по бузата и бързо излезе, без да поглежда назад. Успя да различи спокойния смях на Бернат и се почувствах много добре, наистина, защото Бернат заслужава всичко това. Навън започваше да вали и с напръскани от дъжда очила се зае с трудната задача да търси такси.

– Извинявай, приятел. – Изтри мокрите обувки в изтривалката пред входа.

– Не се притеснявай. – Поведе го наляво, нап­раво към кабинета. – Мислех, че си забравил.

В дясната част на апартамента се чуваше шум от чинии и прибори, шумът на ежедневието. Доктор Далмау го покани да влезе и притвори вратата. Понечи да вземе окачената престилка, но се отказа. Двамата седнаха от двете страни на бюрото. Погледнаха се мълчаливо. Зад доктора – една репродукция на Модиляни, изпъстрена с жълти петна. Навън ръмеше пролетният дъжд.

– Казвай, какво става?

Адриа вдигна ръка, за да привлече вниманието му.

– Чуваш ли?

– Какво?

– Телефонът.

– Да. Сега ще го вдигнат. Сигурен съм, че е за дъщеря ми и ще останем изолирани два часа.

– А.

Наистина, телефонът в дъното на апартамента престана да звъни и се чу женски глас, който казваше моля? Да, аз съм; кой може да бъде?

– Какво друго?

– Само това е, телефонът. Непрекъснато чувам телефонния звън.

– Хайде, обясни по-добре.

– Непрекъснато чувам телефонния звън, обвинява ме и ме гризе отвътре и не мога до си го избия от главата.

– Откога?

– От цели две години. Почти три. От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година.

– Quatorze juillet.478

– Oui.479 От четиринайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, когато телефонът започна да звъни. Звънеше на нощното шкафче от страната на Лаура, в една разхвърляна стая с наполовина подредени куфари. Спогледаха се, сякаш се питаха един друг, в някакво гузно мълчание, дали чакат обаждане. Лаура не помръдна, сложила глава на гърдите на Адриа, и двамата слушаха как телефонът продължаваше монотонно да звъни, да звъни, да звъни. Адриа погледна косите на Лаура, очаквайки тя да се раздвижи. Никакво движение. Телефонът продължи да звъни. Накрая, като по чудо, отново настана тишина. Адриа се отпусна; едва сега осъзна, че се беше схванал, докато телефонът звънеше. Прекара ръка по косата на Лаура. Ръката му замръзна, защото телефонът отново зазвъня.

– По дяволите, колко са досадни! – каза тя и се сгуши до Адриа.

Звъня още дълго.

– Вдигни го – каза той.

– Няма ме. С теб съм.

– Вдигни го.

Лаура стана неохотно, вдигна слушалката и каза моля с доста вял глас. Няколко секунди мълчание. Обърна се и му подаде слушалката, като много доб­ре скриваше изненадата си.

– За теб е.

Не е възможно, помисли си Адриа. Но взе слушалката. С възхищение забеляза, че този телефон няма кабел. Сигурно за пръв път използваше такъв, без кабел. И се учуди, че се е замислил за това и си го спомня сега пред доктор Далмау, почти три години по-късно.

– Моля.

– Адриа?

– Да.

– Аз съм Бернат.

– Как ме намери?

– Дълго е за обясняване. Слушай...

Разбрах, че колебанието на Бернат е лошо предзнаменование.

– Кажи...

– Сара.

Всичко свърши тук, любима. Всичко.

478 Четиринайсети юли (фр.) – денят на превземането на Бастилията, национален празник на Франция. – Б. пр.

479 Да (фр.). – Б. пр.