Изповядвам

* * *

Беше по-студено, отколкото в Тюбинген. Неприлично студено. Дворът на манастира, спокоен и тих, докато чакаха да стане точно десет за посещението с екскурзовод. Останалите посетители чакаха в преддверието на топло. Стъпваха по недокоснатия лед от нощното заледяване. Какво красиво място – каза Бернат възхитен.

– На мен много ми харесва тук. Идвал съм шест-седем пъти, пролет, лято, есен... Действа успокояващо...

Бернат въздъхна доволен и каза как може да не вярваш в Бога, като гледаш красотата и мира в този двор.

– Тези, които са живели тук, са почитали един отмъстителен и злопаметен Бог.

– Малко уважение.

– Казвам това с голяма болка, Бернат, не се шегувам.

Млъкнаха – чуваше се само как ледът се троши под стъпките им. Нито една птичка не искаше да замръзне. Бернат пое дълбоко въздух и издиша гъст облак, сякаш беше локомотив. Адриа отново подхвана разговора:

– Християнският Бог е злопаметен и отмъстителен. Ако съгрешиш и не се разкаеш, те наказва с вечния ад. Тази реакция ми се струва толкова крайна, че не искам да имам нищо общо с такъв Бог.

– Но...

– Но какво?

– Ами това, че е Бог на любовта.

– Ще имаш да вземаш: да се пържиш вечно, защото не си ходил на черква или си обрал съседа си. Не виждам тук никаква любов.

– Имаш едностранчива представа.

– Не казвам, че не е така, не съм специалист. – Изведнъж се спря. – Има неща, заради които нап­раво ме яде отвътре.

– Като какво например?

– Злото.

– Какво?

– Злото. Защо го допуска твоят Бог? Не предот­вратява злото, само наказва злодея с вечния огън. Защо не възпира злото? Имаш ли отговор?

– Не... Ами... Бог уважава свободата на човека.

– Това са ти го внушили лукавите свещеници, но и за тях е необяснимо бездействието на Бог пред злото.

– Злодеят ще бъде наказан.

– Колко мило, след като е извършил всякакви безумия.

– Не знам, Адриа, майната ти, не мога да разговарям с теб. Нямам аргументи, нали знаеш... Вярващ съм, и толкоз.

– Извинявай, не искам да те... Но ти започна тази тема.

Отвори се една врата и малка група изследователи, предвождани от екскурзовода, се приготви да започне посещението.

– Манастирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през хиляда сто и осемдесета година и е секуларизиран през хиляда осемстотин и шеста година.

– Какво означава секуларизиран? (една жена с очила с много дебели рамки и тъмночервено палто).

– Да кажем, че вече не се е използвал като ма­настир.

Тогава екскурзоводът ги изчетка елегантно затова, че са културни хора, които предпочитат архитектурата на дванайсети и тринайсети век пред чашката шнапс или бирата. И продължи да разказва, че през различни периоди на двайсети век е бил използван като място за събрания на различни политически формации, местни и регионални, но благодарение на едно неотдавнашно решение на федералното правителство вече се предвижда цялостна реставрация, за да може посетителят да вижда сградата точно в онзи вид, който е имала, когато е била манастир и там е живеела многобройна общност от цистерциански монаси. Това лято ще започнат възстановителните работи. Сега, ако сте така любезни да ме последвате, ще влезем там, където е била манастирската черква. Внимавайте със стъпалата. Полека. Хванете се тук, госпожо, че ако си счупите крака, ще се лишите от моите прекрасни обяснения. Деветдесет процента от групата се засмяха. Вкочанените посетители влязоха в черквата, като внимаваха много при стъпалата. Щом влезе вътре, Бернат видя, че сред новите премръзнали посетители го няма Адриа. Докато белокосият екскурзовод обясняваше тази черква, която е съхранила много елементи от късния готически стил, като например този свод над главите ни, Бернат излезе от черквата и се върна на двора. Видя го седнал с гръб на един побелял от сняг камък да чете... да, да чете неговия ръкопис! Наблюдаваше го тревожно. Съжали, че няма фотоапарат – той не би се поколебал да обезсмърти момента, в който Адриа, неговият духовен и интелектуален учител, човекът, на когото имаше най-голямо доверие и към когото се отнасяше с най-голямо недоверие в живота, беше погълнат от измислиците, които той беше създал от нищото. За момент се почувства важен и престана да усеща студа. Влезе отново в черквата. Групата сега стоеше под един прозорец, който имаше някаква повреда, неизвестно от какво; в този момент един от премръзналите попита колко монаси са живеели тук по време на разцвета.

– През петнайсети век около сто – отговори екскурзоводът.

Колкото страниците на моя разказ – помисли си Бернат. И си представи, че приятелят му сигурно вече е на шестнайсета страница, когато Елиза казва, че единствената възможност, която й остава, е да избяга от къщи.

– Но къде ще отидеш, дете? – ужаси се Амадеу.

– Не ме наричай дете – възмути се Елиза, като тръсна рязко косите си назад.

Когато се ядосаше, на бузите на Елиза се появяваха две трапчинки, които приличаха на пъпчета, Амадеу ги виждаше, гледаше ги и губеше ума и дума.

– Моля?

– Не може да останете тук сам. Трябва да вървите с групата.

– Няма проблем – каза Бернат, вдигнал ръце, за да покаже, че е невинен, и остави героите си да ги чете внимателно Адриа. Застана на края на групата, която сега слизаше по стълбите и внимавайте със стъпалата, защото при такава температура са опасни. Адриа още четеше на двора, без да усеща студа, и за момент Бернат се почувства най-щастливият човек на света.