Изповядвам

* * *

На другия ден след погребението майка, както си миеше ръцете измъчена, неочаквано застина и каза на Лола Чика дай ми визитката на комисаря Пласенсиа. Адриа я чу, че говори по телефона и казва вкъщи имаме една много ценна цигулка. Комисарят дойде вкъщи, а майка беше наредила да повикат господин Беренгер, за да ни помогне.

– Никой ли не знае шифъра на сейфа?

Комисарят се извърна, за да погледне майка, господин Беренгер, Лола Чика, а аз гледах него, застанал пред кабинета на баща ми.

В продължение на няколко минути господин Беренгер питаше за рождените дати на майка и моята и се опитваше да налучка шифъра.

– Нищо не става – каза разтревожен. А аз, от коридора, за малко да ми се изплъзне от устата шест едно пет четири две осем, но не можех да кажа това, защото щях да се превърна в заподоз­рян в убийство. А аз не бях заподозрян. Бях само виновен. Замълчах си. Беше ми много трудно да мълча; комисарят се обади по телефона в кабинета и малко след това наблюдавахме как един дебел господин, който много се потеше, защото беше клекнал, нещо, види се, уморително за него, но все пак пипаше много деликатно и с една слушалка и в пълна тишина откри схемата на шифъра и си го записа на едно тайно листче. Отвори касата с церемониален жест на задоволство, изправи се с мъка и отстъпи място на останалите. Вътре в касата сторионито голо, без своя калъф, ме гледаше иронично. Тогава дойде редът на господин Беренгер, той взе цигулката с ръкавици, разгледа я внимателно на светлината на настолната лампа, повдигна глава и дясна вежда и с известна тържественост каза на майка, на комисаря, на дебелия господин, който бършеше потта от челото си, на шериф Карсън, на Черния орел, вожд арапахо, и на мен, застанал отвън до вратата:

– Мога да ви уверя, че това е цигулката, известна с името „Виал“, изработена от Лоренцо Сториони. Без никакво съмнение.

– Без калъф? Винаги ли я държите без калъф? – Комисарят, вонящ на тютюн.

– Струва ми се, че не. – Майка. – Струва ми се, че я слагаше в калъфа и я затваряше в касата.

– Е, какъв смисъл има да вземе калъфа, да го отвори, да остави цигулката в сейфа, да го заключи, да поиска учебната цигулка от сина си и да я сложи в калъфа на ценната? А?

Погледна наоколо. Втренчи поглед в мен, аз стоях на прага на вратата и се мъчех да прикрия треперенето от страх. Le tremblement de la panique. В продължение на няколко секунди погледът му показваше, че е разгадал мистерията. Вече се виждах как говоря на френски през целия си шибан живот. Не знам какво се е случило, не знам какво е искал баща ми. Не знам защо, ако е трябвало да отиде в Атенеума, са го намерили в Арабасада. Знам единствено, че го тласнах към смъртта, и днес, петдесет години по-късно, продължавам да мисля така.