Изповядвам

15

– Потопи си ръцете в топла вода. Извади ги, извади ги, да не се размекнат много. Върви. Недей да нервничиш. Спокойно. Върви. Дишай дълбоко. Спри. Така. Много добре. Мисли за началото. Представи си как влизаш в залата и се покланяш. Много, много добре. Сега се поклони. Не, момче, така не се покланя, ама че си и ти. Трябва да се поклониш, трябва да се отдадеш на публиката. Не, няма да се предаваш. Нека публиката да си мисли, че ти се отдаваш, но ако стигнеш до върха, където съм аз, ще разбереш, че ти ги превъзхождаш и че те трябва да коленичат пред теб. Казах ти да не нервничиш. Избърши си ръцете, да не искаш да настинеш? Вземи цигулката, погали я, подчини я, мисли си, че й заповядваш да прави каквото ти искаш да прави. Мисли за първите тактове. Изсвири ги наужким, така, без лък. Много добре. Сега може отново да свириш гами.

Маестро Манлеу, крайно изнервен, излезе от гримьорната и най-после можах да си отдъхна. Чувствах се по-спокоен, като свиря гами, извличам звука без спъване, без писък, плъзгам леко лъка, внимавам с колофона, дишам. И тогава Адриа Ардевол си каза никога повече, това за него е мъчение, не е създаден да излиза на сцената като на витрина, за да показва стоката, дано се намери някой да я купи с няколко ръкопляскания. От залата достигаха звуците на прелюдия от Шопен, много добре изпълнявана, и той си представи как ръката на прекрасно момиче гали клавишите на пианото, и не можа да се сдържи, сложи цигулката в отворения калъф, излезе и през завесата я видя, беше момиче, беше повече от прекрасна и се влюби пламенно и безнадеждно в нея, и в този момент пожела да бъде роял. Когато неописуемото момиче свърши и се поклони на публиката, ей така... колко е хубава само, Адриа заръкопляска като луд и една нетърпелива ръка докосна рамото му.

– Ти какво правиш тук? Сега е твой ред!

На път за гримьорната маестро Манлеу съвсем попари моето крехко професионално самочувствие на дванайсет-тринайсетгодишно момче, което изнася своя първи рецитал без особено желание, виж само колко усилия хвърлихме ние с майка ти, а ти тук блееш. Така че успя порядъчно да ме изнерви. Накара ме да поздравя учителката Мари, която чакаше на изхода (Виждаш ли? Тя е истинска професионалистка), а учителката Мари ми намигна и ми каза бъди спокоен, справяш се много добре и ще ставаш все по-добър. И да не бързам, като свиря въведението, аз съм господарят, а тя ще ме следва, да не бързам. Както на последната репетиция. Тогава Адриа усети дъха на маестро Манлеу във врата си.

– Дишай. Не гледай към публиката. Поклони се изискано. Краката – леко разкрачени. Гледай към дъното на залата и започни даже преди учителката да е съвсем готова. Ти си господарят. Ти си нейният господар.

Аз исках да разбера кое беше момичето преди мен, за да го поздравя или да го целуна, или да го прегърна, или да вдъхна аромата на косите му, но изглежда, тези, които вече бяха свършили, излизаха от другата страна и чух да казват младият талант Адриа Ардевол-и-Боск, акомпанира преподавателката Антония Мари. Тоест трябваше да излезем на сцената и тогава видях Бернат, който беше се заклел, не се притеснявай, наистина, Адриа, бъди спокоен, няма да дойда, кълна ти се, седеше на първия ред педалът му с педал и ми се стори, че се смее подигравателно. На всичко отгоре с родителите си дошъл нахалникът. А майка заедно с двама господа, които никога не бях виждал. Пък маестро Манлеу, който беше с групата, говореше нещо на ухото на майка. Повече от половината зала пълна с непознати. Почувствах неудържима нужда да пикая. Прошепнах на ухото на учителката Мари, че отивам да се изпишкам, а тя ми отвърна спокойно, хората няма да си тръгнат, без да те чуят.

Адриа Ардевол не се отправи към тоалетната. Отиде в гримьорната, прибра цигулката в калъфа и си тръгна. Когато тичаше към изхода, видя пред себе си Бернат, гледаше го уплашен и каза къде отиваш, дивако. А той отвърна вкъщи. Бернат: ама ти си луд. А Адриа му отговори трябва да ми помогнеш. Кажи, че са ме завели в болница или нещо подобно, и излезе от Дома на лекаря, отвън го посрещна вечерното движение по Виа Лайетана, усети, че се поти изобилно, и тогава си отиде вкъщи. И чак след повече от час разбра, че Бернат беше постъпил като приятел: върнал се в залата и казал на майка, че не се чувствам добре и са ме закарали в болница.

– В коя болница, човече божи?

– Аз откъде да знам. Питайте шофьора на таксито.

Насред коридора маестро Манлеу раздавал противоречиви заповеди, съвсем излязъл от равновесие, защото непознатите, които го придружавали, не можели да сдържат смеха си, а бариерата, поставена от Бернат, им попречила да ме видят на излизане как тичам нагоре по Виа Лайетана.

След час вече бяха вкъщи, защото Лола Чика ме беше издала, като ме видя да се връщам толкова разстроен, и се беше обадила в Дома на лекаря, тъпачката му с тъпачка, нали възрастните винаги си помагат помежду си, и майка ме вкара в кабинета, покани и маестро Манлеу и затвори вратата. Беше ужасно. Майка: ти какво си въобразяваш. Аз: не искам да опитвам отново. Майка: ама какво си въобразяваш; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно. А аз: не, писнало ми е, искам да имам време да си чета, а майка: не, ще свириш на цигулка, а когато пораснеш, тогава ти ще решаваш какво да правиш, аз: ама вече съм решил. Майка: на тринайсет години не си способен да решаваш; а аз, възмутен: тринайсет години и половина!; маестро Манлеу, вдигнал ръце, повтаря: невероятно, невероятно; майка, какво съм си въобразявал, за втори или трети път и добави толкова скъпо ми струват тези уроци, а ти се правиш на... а маестро Манлеу се почувства засегнат и уточни, че не може да се каже, че са скъпи. Стрували пари, но като се има предвид кой е той, не били скъпи; а майка: аз казвам, че са скъпи, даже прекалено скъпи. А маестро Манлеу: ами като са толкова скъпи, оправяйте се вие с вашия син, той да не е Ойстрах. А майка отвърна няма да стане, вие казахте, че детето има дарба и ще го направите цигулар. Междувременно аз бях започнал да се успокоявам, защото топката си я разиграваха те и нямаше никаква нужда да превеждам разговора на моя френски. А Лола Чика, бъбрицата доносница, се набърка, като каза, че имало спешно обаждане от Дома на лекаря, и майка, излизайки: никой да не мърда, сега се връщам; маестро Манлеу ми каза в лицето жалки страхливецо, ти беше овладял сонатата, а аз му отвърнах все ми е тая, не искам да свиря пред публика. Той: какво ще си помисли Бетовен? Аз: Бетовен отдавна е умрял и нищо няма да разбере. Той: безбожник. Аз: педал. Настъпи плътно мълчание с неясен цвят.

– Какво каза?

Двамата, застанали неподвижно един срещу друг. Точно тогава майка се върна. Маестро Манлеу, с отворена уста, все още не можеше да реагира. Майка каза, че съм наказан да не излизам от къщи, ще ходя само на училище и на уроци по цигулка. Сега се прибираш в стаята си, а после ще говорим дали днес ще вечеряш, или ще останеш без вечеря. Хайде. Маестро Манлеу продължаваше да стои с вдигната ръка и отворена уста. Прекалено муден за яда, който трупахме в себе си двамата с майка.

В знак на непокорство затворих вратата, пък майка, ако ще, нека си протестира. Отворих кутийката със съкровищата, където пазех тайните си, само Черния орел и Карсън стояха отделно. Сега си спомням за двойна картичка с мазерати, няколко стъклени топчета мечта и медальона на моя ангел с червената усмивка, който ми казваше ciao, Adriano. И Адриа си представи как отговаря ciao, angelo mio.