Изповядвам

* * *

В консерваторията, след като лъгах най-безсрамно, успях да получа адреса на маестро Кастелш, който преди много време е преподавал там. Предположих, че след като са роднини, сигурно знае адреса на Сара в Париж. Ако изобщо беше в Париж. Ако изобщо беше жива. Звънецът на апартамента на маестро Кастелш звънеше до-фа. От нетърпение звъннах до-фа, до-фа, до-фа и си дръп­нах пръста, уплашен от това, колко малко владея чувствата си. Или не, по-скоро не исках маес­тро Кастелш да се ядоса и да ми каже тогава няма да ти го кажа, защото си невъзпитан. Никой не отваряше вратата да ми даде адреса на Сара и да ми пожелае късмет.

– До-фа, до-фа, до-фа.

Никой не отваряше. След няколко минути нас­тоятелно звънене Адриа се огледа, като се чудеше какво да прави. Тогава позвъних на вратата на съсе­дите от етажа, чийто звънец имаше безличен и грозен звук като нашия вкъщи. Веднага, сякаш го беше очаквала, една дебела жена, облечена в небес­носин пеньоар с кухненска престилка на цветчета отгоре, отвори вратата. Лоши очи. Ръцете на кръс­та, заплашително:

– Казвай!

– Вие знаете ли дали... – сочейки назад, към вратата на маестро Кастелш.

– Пианистът?

– Именно.

– Слава богу, умря преди... – Погледна вътре и извика: – Преди колко време, Тайо?

– Шест месеца, дванайсет дни и три часа! – каза отдалеч дрезгав глас.

– Шест месеца, дванайсет дни и... – Крещейки навътре: – Колко часа?

– Три! – дрезгавият глас.

– И три часа – повтори жената. – И слава богу, вече сме спокойни и можем да слушаме радио, без да ни пречи. Не можете да си представите как свиреше на пианолата, всеки божи ден, по всяко време. – Сещайки се за нещо: – За какво го търсите?

– Няма ли...

– Роднини?

– Аха.

– Не. Живееше сам. – Навътре към апартамента: – Нали нямаше роднини?

– Не, само шибаното скапано пиано от майната му! – дрезгавият глас на Тайо.

– А в Париж?

– В Париж?

– Да. Роднините в Париж...

– Нямам представа. – Недоверчиво: Тоя мъж, роднини в Париж?

– Да.

– Значи не. – Като заключение: – За нас той е мъртъв и погребан.

Когато остана сам на площадката с мигащата крушка, Адриа знаеше, че му се затварят много врати. Върна се вкъщи и тогава започнаха трийсетте дни през пустинята и покаянието. Нощем сънуваше, че отива в Париж и насред улицата започва да я вика, но шумът от уличното движение заглушава отчаяния му вик и той се будеше изпотен, разплакан и не можеше да разбере света, който съвсем доскоро беше така ведър. Няколко седмици не излезе от къщи. Свири на сторионито и успя да постигне тъжен звук, но усещаше пръстите си лениви. Искаше да препрочете Нестле, но не можеше. Макар че пътуването на Еврипид от реториката до истината го беше развълнувало при първия прочит, сега не му казваше нищо. Еврипид беше Сара. В едно беше прав Еврипид: човешкият разум не може да победи ирационалната сила на душевните вълнения. Не мога да уча, не мога да разсъждавам. Трябва да плача. Бернат, ела. Бернат никога не беше виждал приятеля си толкова съсипан. Остана поразен, като видя, че сърдечната болка може да бъде толкова дълбока. Искаше да му помогне, но нямаше никакъв опит в лекуване на сърцето и каза погледни го така, Адриа.

– Как?

– След като се е покрила по такъв начин, без обяснения...

– Какво?

– Тогава значи е...

– Да не си посмял да я обиждаш. Ясно?

– Добре, както искаш. – Поглежда наоколо в кабинета, разперил ръце. – Ама не виждаш ли докъде те е докарала? Без поне една бележчица да напише, Адриа, виж сега, момче, намерих си друг, по-хубав, егати? Не разбираш ли, че така не се прави?

– По-хубав и по-умен, да, това съм си го мис­лил.

– По-хубави от теб с лопата да ги ринеш. Ама по-умни...

Мълчание. От време на време Адриа клатеше глава, отричаше и повтаряше, че нищо не разбира.

– Да отидем при родителите и да ги попитаме госпожо и господин Волтес-Епстейн, какво, по дяволите, става тук? Какво криете от мен? Къде е Сага, и така нататък. Какво ще кажеш?

Двамата в кабинета на баща ми, който вече беше мой. Адриа стана и отиде до стената, където след няколко години щеше да стои твоят автопортрет. Облегна се, сякаш му беше приятно да гъделичка бъдещето. Поклати отрицателно глава, идеята на Бернат не беше много сполучлива. Искаш ли да ти изсвиря за утеха Шаконата? – попита Бернат.

– Да. Изсвири я с Виал.

Бернат я изсвири много добре. Въпреки болката и тревогата си, Адриа изслуша внимателно интерпретацията на своя приятел и стигна до заключението, че беше изпълнена коректно, но на места Бернат се затрудняваше, не стигаше до самата душа на пиесата. Имаше нещо, неизвестно какво, което му пречеше да бъде истински. Аз пък, при цялата си болка, съм неспособен да престана да подлагам нещата на естетически анализ.

– По-добре ли си? – попита, като свърши.

– Да.

– Хареса ли ти?

– Не.

Трябваше да си мълча, знам. Но не умея да мълча. По това приличам на майка.

– Какво значи не? – Даже тонът му се промени, стана по-висок, а той – по-нащрек, с по-отворени очи...

– Няма значение, не обръщай внимание.

– Не, много ме интересува.

– Много добре, така да бъде.

Лола Чика беше в дъното на апартамента. Майка – в магазина. Адриа се отпусна на дивана. Прав пред него, със сторионито в ръка, Бернат чакаше присъдата и Адриа каза значи, технически това е съвършено изпълнение, или почти; но не стигаш до дъното на нещата, струва ми се, че се боиш от истината.

– Превъртял си. Какво е истина?

И Иисус, вместо да отговори, млъкна, докато нетърпеливият Пилат се канеше да напусне помещението. Но тъй като не ми е ясно какво е истина, почувствах се задължен да отговоря.

– Не знам. Разпознавам я, когато я чуя. А при теб не я разпознавам. Разпознавам я в музиката и в поезията. И в прозата. И в живописта. Но само от време на време.

– Долна завист.

– Да. Признавам, че ти завиждам, защото си способен да изсвириш това.

– Така. Сега гледай да го замажеш.

– Но не ти завиждам, че свириш така.

– Мамка му, стреляш на месо.

– Твоята цел е да успееш да схванеш и да съумееш да изразиш тази истина.

– Нà ти сега.

– Ако не друго, имаш цел. Аз нямам.

Накратко, приятелската среща, на която единият от приятелите утешаваше наскърбения, свърши с глуха битка за естетическата истина и върви на майната си, чу ли. Сега разбирам защо Сара Волтес-Епстейн е духнала. И Бернат си отиде, като хлопна силно вратата. След няколко секунди Лола Чика надникна в кабинета и попита какво стана?

– Нищо, Бернат много бързаше, нали знаеш какъв е.

Лола Чика погледна Адриа, който внимателно разглеждаше цигулката, за да не се загуби погледът му в голямата болка. Лола Чика понечи да каже нещо, но се сдържа. Тогава Адриа си даде сметка, че още стои там права, сякаш искаше да си поприказва.

– Какво? – попита без никакво желание за разговор.

– Нищо. Знаеш ли какво? Ще направя вечерята, майка ти няма да се забави много.

Излезе, а аз се заех да чистя колофона на цигулката и се чувствах тъжен до дъното на душата.