Изповядвам

* * *

Рудолф Хьос излезе от дома на доктор Фойгт успокоен и малко замаян. Това, което го тревожеше, не беше адът на Биркенау, а човешката слабост. Как­вито и тържествени клетви да бяха положили онези мъже и онези жени, те не бяха способни да гледат смъртта толкова отблизо. Душата им не беше от стомана и затова често се объркваха, а най-лошо се работи, когато трябва да се върши едно и също до... Ама че гадост! Добре че не спомена нищо за онази жена. Усетих, че неволно наблюдавам с крайчеца на окото дали Корнелия се усмихва на някой друг посетител, или... Не искам да бъда ревнивец, помислих си. Ама е момиче, което... Готово! Най-после бяхме десет души и посещението можеше да започне. Екскурзоводът влезе в двора и каза манас­тирът „Бебенхаузен“, който сега ще разгледаме, е основан от пфалцграфа на Тюбинген Рудолф I през 1180 година и е секуларизиран през 1806 година. Потърсих с очи Корнелия – в момента стоеше до едно стройно момче, което й се усмихваше. Най-сетне тя ме погледна: в Бебенхаузен беше студено. Какво означава секуларизиран? – попита нисичък и плешив мъж.

Онази нощ Рудолф и Хедвиг Хьос не изпълниха съпружеските задължения. Той имаше толкова грижи на главата, а разговорът с доктор Фойгт непрекъснато се въртеше в ума му. Ами ако е говорил прекалено много? Ами ако след третата, четвъртата или седмата чаша е казал нещо, което никога не би трябвало да казва? Болните му амбиции за съвършена организация се разбиваха на пух и прах заради огромните грешки, допуснати от неговите подчинени през последните седмици, а по никакъв, ама по никакъв начин не можеше да позволи самият райхсфюрер Химлер да си помисли, че той го проваля, нали всичко започна, когато постъпих в Ордена на проповедниците, воден от абсолютната ми вяра в директивите на фюрера. Ние, послушниците, ръководени от ласкавата ръка на брат Анселм Копонс, се научихме да каляваме сърцата си пред човешките нещастия, защото всеки есесовец трябва да бъде готов на безрезервна саможертва във всеотдайна служба на фюрера. А ние, братята проповедници, имаме съществена роля именно в изкореняването на вътрешните опасности. За истинската вяра един еретик е хиляди пъти по-опасен от един неверник. Еретикът е закърмен с учението на Църквата и живее в нея, но в същото време със своята отровна чумна същност разяжда свещените устои на светата институция. За да се реши проблемът веднъж завинаги, през 1941 година бе взето такова решение, че ония от Светата инквизиция щяха да изглеждат като едва сричащи първолаци – да се състави план за изтребването на всички евреи без изключение. Където трябваше да има ужас, ужасът да бъде безграничен. Където трябваше да има жестокост, тя да бъде абсолютна, защото сега историята имаше думата. Естествено, една толкова трудно постижима цел, един толкова смел подвиг, можеше да бъде осъществен единствено от истински герои с желязно сърце и стоманена воля. И аз, като монах проповедник, предан и дисциплиниран, се захванах за работа. До 1944 година само няколко лекари и аз знаехме какви са последните заповеди на райхсфюрера: да се започ­не от болните и децата и само когато се налага от икономически съображения, да се използват онези, които още могат да работят. Заех се с тази задача с абсолютната воля да бъда верен на моята клетва като офицер от СС. Затова в Църквата считаме, че евреите не са неверници, а еретици, които живеят сред нас, упорствайки в своята ерес, която възникна още когато разпнаха Иисуса, нашия Господ, и оттогава се шири навсякъде и по всяко време; в своето твърдоглавие те не се отказват от лъжливите си вярвания, извършват жертвоприношения на деца християнчета и замислят отвратителни деяния срещу светите тайнства, като посочения по-горе случай с оскверняването на осветените хостии от коварния Жозеп Шаром. По тази причина заповедите, които издадох до комендантите на всички лагери, подчинени на Аушвиц, бяха строги: пътят беше тесен, зависеше от капацитета на пещите на крематориумите, жътвата беше прекалено богата – хиляди мишки, а решението беше в нашите ръце. Действителността, а тя никога не се доближава до чистия идеал, е такава: крематориумите I и II могат да изгарят до две хиляди единици за двадесет и четири часа и за да избегна аварии, не бива да надхвърлям тази бройка.

– А другите два? – беше го попитал доктор Фойгт преди четвъртата чаша.

– Трети и четвърти са моят кръст, не стигат и до хиляда и петстотин единици дневно. Много съм разочарован от избраните модели. Ако висшестоящите слушаха тези, които разбират... Не го приемайте като критика към нашите ръководители, докторе, беше казал по време на вечерята или може би на петата чаша. Дотам бяхме затрупани с работа, че каквото и да било чувство, близко до състраданието, не само че трябваше да бъде изтръгнато от умовете на есесовците, но трябваше да получи и строго наказание за доброто на родината.

– А какво става с... отпадъците?

– Пепелта товарим на камиони и я изхвърляме във Висла. Всеки ден реката влачи тонове пепел към морето, което е смъртта, както ни учеха латинските класици от незабравимите уроци на брат Анселм Копонс пред послушниците в Жирона.

– Какво?

– Аз съм само заместник на протоколиста, Ваше Превъзходителство. Аз...

– Какво прочетохте току-що, нещастнико?

– Че... че Жозеп Шаром ви е проклел малко преди пламъците...

– Ама не му ли отрязаха езика?

– Брат Микел не позволи. В качеството си на...

– Брат Микел? Брат Микел от Сускеда? – Драматична пауза от половин Аве Мария. – Докарайте тук тази мърша.