Изповядвам

* * *

Адриа говори дълго време, почти без да го гледа. Бернат си помисли, че прилича на изповядващ се грешник. Когато млъкна, двамата мълчаха, докато съвсем се стъмни. Може би мислеха за живота си, който съвсем не бе протекъл спокойно. Мислеха за онова, което не са успели да си кажат; за обидите и караниците в миналото; за пропуснатото време, времето, което бяха изживели, без да се виждат. Мислеха си и защо животът винаги свършва с една нежелана смърт. Бернат си мислеше аз за теб ще направя всичко, което ми поискаш. А Адрия не можеше и да разбере за какво мисли. Телефонът на Бернат започна да вибрира в джоба му и звукът му се стори непочтителен.

– Какво е това?

– Нищо, телефонът ми. Ами ние, нормалните хора, си служим с компютъра, който ни е подарил един добър приятел. Освен това имаме мобилен телефон.

– Майната ти, тогава отговоряй. Телефоните са за това.

– Не, сигурно е Текла. Да чака.

Отново замълчаха, в очакване да спре бръмченето, което настойчиво продължаваше и се превръщаше в неудобен гост в мълчаливия им разговор, а Бернат си помисли сигурно е Текла, която не престава да го врънка. Но накрая бръмченето утихна. И лека-полека мислите отново застанаха между мълчанието на двамата мъже.