Изповядвам

* * *

– Да – каза. – От „Изящни изкуства“.

– И за какво става дума?

Ледената и недоверчива фигура на госпожа Волтес-Епстейн го уплаши. Преглътна и каза липсва един документ, за да можем да попълним досието й, затова ни е нужен нейният адрес.

– Нищо не ви е нужно.

– Разбира се, че ни е нужно. Удостоверението за презаписване.

– Какво е това? – Изглеждаше истински заинтригувана.

– Нищо. Една подробност. Но трябва да я под­пише заинтересованото лице. – Погледна документите в ръцете си и каза небрежно: – Заинтересованата.

– Оставете ми документите и...

– Не, не. Не съм упълномощен. Може би ако ми дадете името на учебното заведение в Париж, където е прехвърлила документите си...

– Не.

– В „Изящни изкуства“ го нямат. – Поправи се. – Нямаме го.

– Кой сте вие?

– Моля?

– Дъщеря ми не е прехвърляла никакви документи. Кой сте вие?

– Затвори ми вратата под носа, представяш ли си? Тряс!

– Усетила те е.

– Да.

– Провал.

– Да.

– Благодаря, Бернат.

– Чувствам се като... Сигурен съм, че можех да го направя много по-добре.

– Не, не. Направил си всичко възможно.

– Ама много ме е яд.

След няколко минути тежко мълчание Адриа каза съжалявам, но ми се струва, че ще поплача.