Изповядвам

* * *

– Ти си нарисувала картината на Уржел от столовата?

– Да.

– Може ли да я видя?

– Ами не..

– Нека да я видя.

Ти се поколеба, но накрая отстъпи. Още те виждам как малко нервно отваряш онази огромна папка, където държеше колебанията си и която разнасяше нагоре-надолу. Сложи рисунката на масата. Слънцето не се скриваше откъм Треспуй, но триетажната камбанария на манастира „Санта Мария де Жери“, очертана с въглен от Сара, изглеждаше като жива. Беше съумяла да отгатнеш бръчките от старост и от натрупаните години с всичките им белези. Толкова хубаво рисуваш, любима – там имаше векове история в бяло, черно и хиляди отсенки на сивото, размазани от твоите пръсти. Пейзажът, църквата и крайчецът на брега на река Ногера. Всичко излъчваше такова очарование, че не ми липсваха тъмните, тъжни и магически цветове на Модест Уржел.

– Харесва ли ти?

– Ммного.

– Ммного?

– Страшно ммного.

– Подарявам ти я – каза тя доволна.

– Наистина ли?

– Часове наред гледаш тази картина.

– Аз ли? Какво говориш!

– Не е ли така?

– Не знам... Не съм усетил.

– В знак на почит към часовете, които си прекарал в съзерцание. Какво търсиш в нея?

– И аз не знам. Правя го, без да се замислям. Харесва ми.

– Не те питам какво намираш, а какво търсиш.

– Мисля си за манастира „Санта Мария де Жери“. Но най-вече си мисля за малкия манас­тир „Сант Пере Бургалски“, който е там наблизо и който никога не съм виждал. Помниш ли онзи пергамент на абат Делигат, веднъж ти го показах? Това е актът за основаването на манастира в Бургал, оттогава са минали толкова години, че когато докосвам пергамента, усещам развълнуван самата история. Мисля си за монасите, които сноват нагоре-надолу в продължение на векове. И се молят на несъществуващия Бог в продължение на векове. И за солниците в Жери. И за високите тайни на Бургал. И за селяните, които умират от глад и болести, и за дните, които бавно, но неумолимо се точат, и за месеците и годините, и се вълнувам.

– Никога не бях чувала от теб толкова много думи наведнъж.

– Обичам те.

– Какво още търсиш там?

– Не знам, наистина не знам какво търся. Сложно е да се каже.

– Тогава какво намираш?

– Странни истории. Необикновени хора. Желание да живееш и да гледаш.

– Защо не отидем да видим всичко това на живо?

Тръгнахме за Жери де ла Сал със сеата, който каза дотук при прохода Комиолс. Един много приказлив механик от Изона360 смени не знам какво си на главата на не си спомням какво, и подхвърли, че няма да е зле да си купим друга кола, за да си нямаме неприятности. Загубихме един ден с тази житейска проза и пристигнахме в Жери късно вечерта. На другия ден от прозореца на хижата видях картината на Уржел на живо и едва не се задавих от вълнение. През целия ден гледахме, снимахме, рисувахме; виждахме как влизат и излизат призраци на монаси, селяни и работници от солниците и по едно време съзрях духовете на двамата монаси, които отиваха в „Сант Пере Бургалски“ да приберат ключа и да затворят този малък уединен манастир след стотици години непрекъсван монашески живот.

На другия ден нашата посъвзела се кола ни откара на двайсет километра на север, до Ескало, а оттам – пеша, по една козя пътека, която вървеше по южния склон към Бараонсе, единствената, по която можеше да се стигне до развалините на „Сант Пере Бургалски“, бленувания манастир. Сара не ми позволи да нося широката раница с блока, моливите и въглените – това е нейният товар.

След като повървяхме седем-осем минути, взех от средата на пътечката един остър камък, нито много голям, нито много малък, и Адриа се вгледа в него замислен, а в съзнанието му изникна образът на красивата Амани с нейната тъжна история.

– С какво е толкова интересен този камък?

– Нищо, нищо – каза Адриа и го прибра в своята раница.

– Знаеш ли какво впечатление ми правиш? – каза, дишайки тежко, докато изкачвахме стръмнината.

– А?

– Ами такова. Не питаш „Какво впечатление“, а казваш „А?“.

– Сега нищо не разбрах. – Адриа, който вървеше отпред, спря, погледна зелената долина, заслуша се в далечния ромон на река Ногера и се обърна към Сара. Усмихната, тя също спря.

– Все си замислен.

– Да.

– Но мислите ти винаги са далеч оттук. Все си другаде.

– Така ли... Съжалявам.

– Не. Ти си си такъв. И аз съм особена.

Адриа се приближи до нея и я целуна по челото толкова нежно, Сара, че и до днес се вълнувам, като си спомня. Не знаеш колко те обичам и колко си ме променила. А ти си истински шедьовър и се надявам да ме разбереш.

– Ти, особена?

– Странна жена съм. Пълна с комплекси и тайни.

– Комплексите... не ги показваш. Тайните... това лесно може да се разреши: сподели ги с мен.

Сега Сара погледна надолу по пътечката, за да избегне погледа му.

– Аз съм много сложна.

– Не е нужно да ми разказваш това, което не искаш.

Адриа понечи да продължи нагоре, но спря и се обърна:

– Бих искал да ми кажеш само едно нещо.

– Какво?

Колкото и невероятно да изглежда, попитах я какво ти казаха за мен твоята и моята майка. Какво ти казаха, та им повярва.

Лъчезарното ти лице помръкна и аз си помис­лих колко се изложих. Помълча няколко секунди и с леко дрезгав глас каза помолих те да не ме питаш. Помолих те...

Разтревожена, ти грабна един камък и го хвърли надолу в дерето.

– Не искам онези думи да оживеят отново. Не искам ти да ги чуеш; искам да ти спестя това, защото имаш пълно право да не ги научаваш. А аз – да ги забравя. – Ти намести раницата на гърба си с грациозно движение. – Това е заключената стая от приказката за Синята брада, не забравяй.

Сара произнесе тези думи толкова категорично, сякаш непрекъснато се бяха въртели в главата й. От доста време живеехме заедно и този въпрос винаги беше на върха на езика ми – винаги.

– Добре – съгласи се Адриа. – Никога повече няма да те питам за това. Отново поеха нагоре. Последна стръмнина по пътечката и най-после стигнахме, на моите трийсет и девет години, до развалините на бленувания манастир „Сант Пере Бургалски“ и брат Жулиа от Сау, който в друго време, като доминиканец, се казваше брат Микел, излезе да ни посрещне с ключа в ръце. Със Светото ковчеже в ръце. Със смъртта в ръце.

– Мирът Господен да бъде с вас – приветства ни той.

– Мирът Господен да бъде и с тебе, брате – отговорих аз.

– Какво каза? – сепна се Сара.

360 Населено място в планинската област Палярс Жусà (Каталония). – Б. р.