Изповядвам

* * *

Когато напуснах болницата, се чувствах гузен. Вървях сред сътворения свят, гледах машинално гръбчетата на книгите, без да ги виждам. И докато друг път разходката из Проза на романски езици ми напомняше приятни четива; или влизането в Поезия неизбежно ме караше да взема някоя книга и да прочета бегло две стихотворения напосоки или съвсем преднамерено, сякаш сътвореният свят беше раят, а стихотворенията – ябълки, които никога не са били забранявани; докато преди, когато влизах в Есета, се чувствах колега на тези, които един ден се бяха опитали да сложат ред в разсъжденията си, сега блуждаех и гледах, без да ги виждам, заглавията върху гръбчетата, смазан, чувствах само болката за Сара в очите си. Беше ми невъзможно да работя. Сядах пред купчината изписани листове, опитвах се да препрочитам дотам, докъдето бях стигнал, но тогава се явяваше ти и ми казваше убий ме, ако ме обичаш, или пък ти, мълчалива години наред, търпелива, уравновесена, а аз трябва да излизам всеки пет минути от стаята ти, за да мога да крещя от гняв. Попитах Дора дали сте запазили косите, след като ги отрязахте...

– Не.

– Как можахте!...

– Тя помоли да ги изхвърлим.

– По дяволите, но...

– Да, жалко е. И аз това си помислих.

– Наистина ли я послушахте?

– Не е възможно човек да не послуша жена ви.

Нощите се превърнаха в дълго безсъние. Дотам, че трябваше да правя странни неща, за да мога да заспя, например да преглеждам текстове на иврит, език, който бях занемарил повече от другите, защото почти нямах възможност да работя с него. Потърсих текстове от петнайсети и шестнайсети век и съвременни текстове и отново ми се яви почитаемата Асумпта Бротонс, с пенсне и една полуусмивка, която отначало взех за израз на симпатия, а после се оказа, че се дължи, ако не бъркам, на изкривяване на устата. А какво търпение показваше. И какво търпение се искаше от мен.

– Achat.492

– Ашат.

– Achat.

– Ахат.

– Много, много добре. Разбирате ли?

– Да.

– Schtajm.

– Щайм.

– Много, много добре. Разбирате ли?

– Да.

– Schalosch.

– Шалош.

– Много, много добре. Разбирате ли?

– Да.

– Аrba.

– Арба.

– Chamesch.

– Хамеш.

– Наистина, много, много добре!

Буквите играеха пред очите ми, защото всичко ми беше все едно, защото копнеех единствено да съм до теб. Лягах си в малките часове и в шест сутринта още лежах с отворени очи. Задрямвах за няколко минути и преди да дойде Лола Чика, вече бях станал, обръснат и изкъпан, готов да тръгна за болницата, ако нямах лекции, и да стана свидетел на някакво чудо, Боже мой.

Докато една вечер толкова се засрамих от себе си, че реших наистина да се поставя на мястото на Сара и да се опитам напълно да я разбера. И на другия ден Адриа направи така, че да се срещне с Дора, която не беше толкова уплашена като мен, но реагира твърде резервирано, защото не ставаше дума за нелечима болест, която рано или късно ще свърши със смърт; защото можеше да прекара години в такова състояние; защото... и аз се почувствах все едно защитавам аргументите на Сара, които се свеждаха до направи го от любов към мен. Отново сам. Сам пред твоята молба, пред твоята гореща молба. Но не се чувствах способен. И една вечер казах на Сара да, ще го направя, и тя ми се усмихна и каза ако можех да се движа, щях да стана и да те целуна с език. А аз го казах, съзнавайки, че лъжа, защото нямах никакво намерение да действам. В края на краищата, Сара, винаги съм те лъгал; за това и за постъпките за връщане на цигулката, които според моята версия даваха резултат и скоро щях да се свържа с... Беше жалка тази постройка от лъжи, която градях само за да печеля време. Да печеля време за какво? Да печеля време заради страха, да живея така, ден да мине, друг да дойде. Говорих за това с Далмау, който ме посъветва да не намесвам доктор Реал.

– Момче, казваш ми го така, сякаш става дума за престъпление.

– Това è престъпление. Според днешното ни законодателство.

– Тогава защо ми помагаш?

– Защото едно нещо е законът, а съвсем друго са случаите, относно които законът не се осмелява да се произнесе.

– Значи си съгласен с мен.

– Какво искаш? Декларация ли да ти подпиша?

– Не. Извинявай. Аз. Виж какъв съм.

Хвана ме за ръката, накара ме да седна и въпреки че бяхме в неговия кабинет и в дома му нямаше никой друг, заговори тихо и пред немия и скандализиран свидетел, жълтия модиляни, ми преподаде ускорен курс по асистирана смърт от любов. А аз знаех, че никога няма да приложа тези знания. Прекарах относително спокойно две седмици, докато един ден Сара ме погледна в очите и ме попита кога, Адриа? Отворих уста. Погледнах шибания таван и я погледнах, без да знам какво да кажа. Отвърнах говорих с... правя... а?

На другия ден ти умря сама. Винаги ще мисля, че умря сама, защото разбра, че съм страхливец; ти така искаше да умреш, а аз не бях достатъчно смел, за да бъда с теб в последната отсечка и да ти помогна да я извървиш по-леко. Според версията на доктор Реал, въпреки провежданото лечение, се е повторил кръвоизливът, предизвикал нещастния случай. И макар че си била в болницата, не е могло да се направи нищо. Отиде си, когато изложбата с твоите портрети още беше открита. И Макс, който дойде заедно с Джорджо, разплакан, ми каза колко жалко, не разбра, че готвим книгата; трябваше да й кажем.

Всичко се случи така, Сара. Понеже не бях способен да ти помогна, трябваше да си отидеш сама, набързо, скришом, без да погледнеш назад, без да можеш да се сбогуваш. Разбираш ли моето смущение?

492 Тук и по-нататък – числата от едно до пет на иврит. – Б. пр.