Изповядвам

* * *

По средата на стълбата Бернат опипа джоба си и извади вибриращия си мобилен телефон. Текла. Поколеба се няколко секунди дали да отговори. Отдръпна се да направи път на една съседка, която слизаше бързо. Като някакъв глупак остана загледан в малкия осветен екран, сякаш виждаше там Текла, побесняла от яд, и това му достави тайна радост. Сложи телефона в джоба си и след малко усети, че е спрял да вибрира. Текла сигурно обсъждаше последните подробности с гласа на операторката от гласовата поща. Може би й казваше а къщата в Лянсà104, по половин година за всеки. А операторката – ама вие какво си въобразявате, не сте стъпвали там, а когато все пак сте ходили, то е било с такава гримаса на неудоволствие, както винаги правите, за да тровите живота на горкия Бернат! А? Браво на операторката от Оранж105, помисли си Бернат. На площадката на първия етаж поспря, за да си поеме дъх, и щом се почувства добре, натисна звънеца.

– Рсрсрсрсрсррсрсрс.

Докато се чуе някаква реакция отвътре, мина толкова много време, че можà да мисли за Тек­ла, за Льорèнс и за крайно неприятния разговор, който бяха водили предната вечер. Най-после провлачени стъпки. Неочаквано щракване на ключалката и вратата се пооткрехна. Адриа го погледна над онези тесни очила за четене, отвори вратата докрай и запали лампата в антрето. Светлината се отрази в плешивото му теме.

– Пак изгоря крушката на площадката – каза вместо поздрав.

Бернат го прегърна, а Адриа не отговори на жеста му. Свали очилата и каза благодаря, че дойде, като го въвеждаше вътре.

– Как си?

– Зле. А ти?

– Зле.

– Искаш ли да пийнеш нещо?

– Не. Да. Вече не пия.

– Вече не пием, не чукаме, не плюскаме, не ходим на кино, не ни харесва нито една книга, вече всички жени са прекалено млади, вече не го вдигаме, вече не вярваме на онези, които казват, че ще спасят страната.

– Много хубава програма.

– Какво прави Текла?

Въведе го в кабинета. Както винаги, когато влизаше там, Бернат се огледа, без да скрива възхищението си. За секунди спря поглед на автопортрета, но се въздържа от коментар.

– Какво ме попита?

– Какво прави Текла.

– Много е добре. Прекрасно.

– Радвам се.

– Адриа.

– Какво?

– Хайде, не се занасяй.

– Защо?

– Защото преди два дни ти казах, че се разделяме, че сме скарани до смърт.

– Виж ти...

– Не си ли спомняш?

– Не. Умът ми е зает с други неща и...

– Ти си разсеян учен.

Адриа млъкна и за да наруши мълчанието, Бернат каза разделяме се, на нашата възраст да се разделяме…

– Съжалявам. Но правите добре.

– Ако искаш да ти кажа истината, на мен вече ми е все едно. Всичко ми е омръзнало.

Бернат седна, плясна се по коленете и с пресилено оживление каза хайде, за какво беше това бързане и тази неотложност?

Адриа го гледа втренчено в продължение на цяла минута. Бернат издържа погледа му до момента, в който си даде сметка, че макар и да го гледаше, Адриа беше много далече.

– Какво ти е? – Пауза. Другият витае в облаците. – Адриа? – Лека уплаха. – Какво ти става?

Адриа преглътна и погледна леко разтревожен приятеля си. После отклони погледа си.

– Болен съм.

– Боже.

Мълчание. Целият живот, животът на двама ни, помисли си Бернат, минава пред очите ти, когато някой, когото обичаш, ти казва, че е болен. Адриа – почти отсъстващ. Бернат се опит­ва да забрави за момент тая свадлива вещица Тек­ла, която ми отрови деня, седмицата и месеца, тая мръсна кучка, и попита ама какво искаш да кажеш? Какво ти е?

– Срок на годност.

Мълчание. Отново дълги секунди мълчание.

– Ама какво става, дявол го взел, умираш ли, сериозно ли е, мога ли да направя нещо, не знам, обясни ми?

Ако не беше тая шибана раздяла с Текла, никога не би реагирал така. Бернат безкрайно съжаляваше, че е издрънкал подобна идиотщина, макар че, от друга страна, както виждаше, Адриа никак не се бе засегнал и се усмихваше.

– Да, има нещо, което можеш да направиш. Една услуга.

– Да, разбира се. Но как си? Какво ти е?

– Трудно ми е да обясня. Трябва да постъпя в медицинско заведение или нещо подобно.

– За какъв дявол ще ходиш там, ти си си доб­ре. Толкова добре изглеждаш.

– Трябва да ми направиш една услуга.

Стана и изчезна във вътрешността на апартамента. Какво търпение трябва да има човек, помисли си Бернат. От една страна, Текла, а и Адриа вечно с неговите мистерии и хипохондрии.

Адриа се върна с хипохондриите и с една мистерия под формата на обемист сноп листове. Остави ги на масичката пред Бернат.

– Трябва да пазиш това да не се загуби.

– Я да видим сега какво става... Откога си болен?

– Нали ти казах, отдавна.

– Аз нищо не знаех.

– И аз не знаех, че се разделяш с Текла, въпреки че неведнъж съм те съветвал да постъпиш така. И винаги съм искал да си мисля, че сте разрешили този проблем. Мога ли да продължа?

Мъжете, които са истински приятели, умеят да се карат и да се сдобряват, умеят да не си казват всичко докрай, защото може да се наложи другият да помогне. Тези думи беше казал Адриа преди трийсет и пет години и Бернат прекрасно си ги спомняше. Използва ги, за да прокълне живота, който ни дарява толкова много смърт.

– Извинявай, но съм... Разбира се, че можеш да продължиш.

– Преди няколко месеца ми откриха дегенеративен процес в мозъка. А сега става ясно, че процесът се ускорява.

– Шибана работа.

– Да.

– Можеше да ми го кажеш.

– Щеше ли да ме излекуваш?

– Приятел съм ти.

– Затова те извиках.

– Можеш ли да живееш сам?

– Лола Чика идва всеки ден.

– Катерина.

– Да. И стои до късно. Приготвя ми вечерята.

Адриа посочи купчината листове и каза освен приятел, ти си писател.

– Неуспял. – Троснат отговор на Бернат.

– Ти го каза.

– Аз го казвам, много ясно. А ти непрекъснато ми го напомняш, не пропускаш.

– Винаги съм те критикувал, знаеш това, но никога не съм ти казвал, че си се провалил.

– Но си го мислиш.

– Ти не знаеш какво имам тук, вътре – отвърна Адриа, неочаквано ядосан, като удряше челото си с две ръце.

– От години не съм публикувал.

– Но не си престанал да пишеш, нали?

Мълчание. Адриа настоя:

– Наскоро заяви публично, че пишеш роман. Така ли е?

– Още един провал. Зарязах го. – Пое дълбоко въздух и попита: – Хайде, казвай, какво искаш?

Адриа взе купчината листове и ги загледа, сякаш ги виждаше за пръв път. Погледна Бернат и му ги подаде. Сега можа да види добре: дебел сноп листове, изписани от двете страни.

– Важи само от тази страна.

– Със зеленото мастило?

– Аха.

– А другата? – Прочете на първата страница: – „Проблемът за злото“.

– Нищо. Глупости. Няма никаква стойност. – Адриа, с чувство на неудобство.

Бернат прелисти страниците откъм зеленото мастило, малко объркан, стремейки се да разчете неразбираемия почерк на приятеля си.

– Какво е? – каза накрая и вдигна глава.

– Не знам. Моят живот. Моят живот и други измислици.

– А как така... Не познавах тази твоя наклонност.

– Така е. Никой не я познава.

– Искаш да ти кажа какво мисля за това, което си написал ли?

– Не. Е, ако ми кажеш, чудесно. Но те моля, умолявам те да го препишеш на компютъра.

– Още ли не си започнал да пишеш на компютъра, който ти дадох?

Адриа направи неопределен жест на оправдание.

– Но взимах уроци от Льоренс.

– Които не са ти послужили за нищо. – Погледна внимателно листовете. – Виждам, че частта, написана със зелено, няма заглавие.

– Просто не знам как да се казва. Може би ти ще ми помогнеш.

– Харесва ли ти да пишеш? – попита Бернат, вдигайки купчината.

– Въпросът не е дали ми харесва, или не. Освен това ми е за първи път...

– Изненадваш ме.

– И аз се изненадвам, но трябваше да го нап­равя.

Адриа се облегна на креслото.

Бернат продължи да прелиства още известно време страниците, после ги остави на масичката.

– Разкажи ми как си. Мога ли да направя нещо за...

– Не, благодаря.

– Но как си?

– Сега съм добре. Но процесът напредва. Може би...

Адриа, колебаейки се дали да продължи, гледаше към стената, където имаше снимка на двамата приятели с раници на гърба, коса на главата и ни следа от корем, в „Бебенхаузен“106, когато бяха млади и все още умееха да се усмихват пред обектива. Над снимката, на почетно място на стената, сякаш беше олтар – автопортретът. Адрия заговори тихо:

– Може след няколко месеца вече да не те познавам.

– Не.

– Да.

– Колко тъпо.

– Да.

– И как ще се оправяш?

– Спокойно, ще ти разкажа за това.

– Добре. – Бернат потропа по купчината лис­тове с пръст: – Не се безпокой за това. Дали ще разчета почерка ти? Вече знаеш ли какво искаш да правиш с ръкописа?

104 Градче в каталонската провинция Жирона. – Б. р.

105 Една от водещите европейски телекомуникационни компании. – Б. р.

106 Цистерциански манастир (ХІІ в.), намиращ се недалеч от Тюбинген. – Б. р.