Изповядвам

* * *

Баща ми се върна от Бремен след седмица, с една микенска ваза, която дълги години се търкаляше в магазина, и доколкото разбрах, с цял куп полезни книжа и две възможни перли под формата на първи издания или авторски ръкописи, плюс един ръкопис от XIV век, за който казваше, че ще стане едно от любимите му съкровища. Вкъщи и в работата му казаха, че е имало две съмнителни телефонни обаждания, че някой е питал за него. И сякаш му беше все едно всичко, което щеше да се случи само след няколко дни, та каза виж, виж, виж каква прелест и ми показа някакви тетрадки: беше ръкописът на последните работи на Пруст. От À la recherche129. Хаос от ситни букви, текст в полето, бележки, стрелки, листчета, прикачени с кламери... Хайде, прочети това.

– Ама не се разбира.

– Хайде сега! Това е краят. Последните страници, последното изречение, не ми казвай, че не знаеш как свършва La Recherche.

Не отговорих, баща ми самичък си се досети, че е прекалил, и го замаза така, както той умееше.

– Не ми казвай, че още не знаеш френски!

– Oui, bien sûr130, но не разбирам почерка.

Изглежда, не беше правилният отговор, защото баща ми без никакъв коментар затвори тетрадката и я прибра в сейфа, като процеди през зъби ще трябва да помисля, защото започваме да трупаме много ценности в тази къща. А аз разбрах, че започваме да трупаме много мъртъвци в тази къща.

129 Става дума за романа À la recherche du temps perdu (фр.) – „По следите на изгубеното време“. – Б. пр.

130 Да, разбира се (фр.). – Б. пр.