Изповядвам

* * *

В чакалнята имаше пет списания на нидерландски и едно на френски. И една евтина репродукция на картина на Вермеер: една жена, застанала на прозореца, гледаше изненадана Бернат, сякаш той се готвеше да влезе в стаята, изобразена на картината.

Човекът дойде след пет минути. Слаб, със сълзящи очи и гъста бяла коса. По изражението му разбра, че не го е познал.

– Английски или френски? – усмихна се Бернат.

– Английски.

– Добър ден.

Пред Бернат стоеше мъжът, който онзи следобед убеди Адриа... Казвах ти, Адриа, си помис­ли. Веднага са рабрали, че лесно ще се хванеш на въдицата. Вместо направо да го удуши, отново се усмихна и попита чували ли сте за една цигулка сториони, която се казва Виал?

Мъжът, който още не беше успял да седне, се запъти към вратата. Бернат не му позволи да излезе, застана между него и вратата, препречвайки я с цялото си тяло.

– Вие му откраднахте цигулката.

– Може ли да знам кой сте вие?

– Полиция.

Извади картата на музикант от Симфоничния оркестър на Барселона и Каталония и добави:

– Интерпол.

– Боже мой – каза човекът. И седна съкрушен. И добави не го направих за пари.

– Колко ви дадоха?

– Петдесет хиляди франка.

– Хич не е зле.

– Не го направих за пари. И бяха белгийски франкове.

– А защо го направихте?

– Матиас Алпартс ми ходеше по нервите през всичките пет години, докато живяхме в една стая. Всеки ден говореше за проклетите си дъщерички и за настиналата тъща. Всеки ден ми говореше и гледаше през прозореца, без дори да ме вижда. Всеки божи ден. И накрая се разболя. Точно тогава дойдоха онези хора.

– Кои бяха?

– Не знам. От Барселона. Единият слаб, а другият млад. И ми казаха научихме, че го имитираш много добре.

– Аз съм актьор. Пенсиониран, но актьор. Освен това свиря на акордеон и на саксофон. И малко на пиано.

– Я да видим наистина ли го имитираш толкова добре.

Заведоха го на ресторант, поканиха го да обядва и да опита едно бяло и едно червено вино. А той ги погледна учудено и ги попита защо не говорите със самия Алпартс?

– Много е зле. Няма да издържи дълго.

– Какво облекчение, най-после да престанат да ти говорят за настиналата тъща.

– Не ви ли е мъчно за горкия човек?

– Матиас казва, че вече от шейсет години иска да умре. Как искате да ми е мъчно, когато най-после умре?

– Хайде, Боб, покажи на какво си способен.

И Боб Мортелманс започна да говори: защото представи си, че обядваш с твоята Берта, настиналата тъща и трите слънчица на нашия дом, Амеличе, голямата, която този ден навършва седем годинки; Тру, средната, с коси с цвят на махагон, и Жулиет, малката, руса като слънце. И изневиделица, разбиват входната врата и нах­лува тълпа войници, крещят raus, raus, а Амеличе пита какво значи raus, татко?, а аз не можах да попреча и не направих нищо, за да ги защитя.

– Отлично. Достатъчно.

– Ей, ей! Мога да кажа още неща, които...

– Казах достатъчно. Искаш ли да спечелиш много мангизи?

Казах да и ме качиха в един самолет, а в Барселона го репетирахме два пъти, с варианти, но все си беше истинската история на досадния Матиас.

– А вашият приятел в това време болен на легло.

– Не ми беше приятел. Беше една развалена плоча. Когато се върнах в Антверпен, вече беше умрял. – Опитвайки се да разведри обстановката пред този висок полицай: – Сякаш съм му липсвал, разбирате ли?

Бернат мълчеше. А Боб Мортелманс се опита да се докопа до вратата. Бернат, без да стане от стола и без да помръдне и един мускул, каза опитайте се да избягате и ще ви счупя гръбнака. Ясно ли е?

– Дда. Напълно.

– Вие сте мръсник. Откраднали сте му цигулката.

– Ама той дори не знаеше, че тя е у някого...

– Вие сте мръсник. Продали сте се за сто хиляди франка.

– Не съм го направил за пари. А и бяха петдесет хиляди. При това белгийски.

– И обрахте нещастния Адриа Ардевол.

– Кой е този?

– Господинът от Барселона, когото измамихте.

– Уверявам ви, че не съм го направил за пари.

Бернат го погледна с любопитство. Кимна, сякаш го подканваше да продължи да говори. Но събеседникът мълчеше.

– Тогава защо го направихте?

– Защото... беше една възможност... Беше ролята на моя живот. Затова приех.

– И най-добре платената.

– Вярно е. Но защото я изиграх блестящо. А освен това се наложи да импровизирам, защото оня тип започна разговор и аз трябваше освен монолога да импровизирам и разговор.

– И какво?

– Ами справих се. – С гордост: – Успях напълно да се превъплътя в моя герой.

Бернат си помисли сега ще го удуша. И се огледа да види има ли свидетели. В това време Боб Мортелманс се върна към любимата си роля, поощрен от мълчаливото възхищение на полицая. Играеше, дори малко преиграваше:

– Може би доживях до днес и ти разказвам всичко това, защото се държах като страхливец на рождения ден на Амеличе. Или защото в онази дъждовна събота в бараката откраднах едно мухлясало парче хляб от стария Моше от Вилнюс. Или защото се отдръпнах незабелязано, когато блокфюрерът реши да ни накаже и взе да удря с приклада на пушката и ударът, който трябваше да се стовари върху мен, уби едно момче, което...

– Стига вече!

Бернат стана и Боб Мортелманс си помисли, че ще се нахвърли да го бие. Сви се, седнал на стола, готов да отговаря, както се е сгърчил, на още въпроси, на всичките, които иска да му зададе този агент на Интерпол.

Бернат каза отвори си устата и Адриа я отвори, сякаш беше Льоренс на една година, даде му пълна лъжица и каза колко е хубава супата с грис, нали? Адриа погледна Бернат и не каза нищо.

– Какво мислиш?

– Аз?

– Ти.

– Не знам.

– Кой съм аз?

– Този.

– Хапни още една лъжица. Хайде, отвори уста, последната е. Давай, много добре.

Вдигна капака на второта ястие и каза ооо, колко вкусно, варено пиле. Обичаш ли?

Адриа равнодушно впери очи в стената.

– Обичам те, Адриа. И няма да ти говоря за цигулката.

Той го погледна с погледа на Гертруд или с погледа на Гертруд, с който, както му се струваше на Адриа, го гледаше Сара. Или с погледа на Гертруд, с който Бернат си мислеше, че Сара гледа Адриа.

– Обичам те – повтори Бернат. Взе едно безвкусно парче от бледото пилешко бутче и каза ооо, колко е хубаво, колко е хубаво. Хайде, отвори уста, Льоренс.

Когато приключиха с вечерята, Джонатан дойде да прибере таблата и го попита искаш ли да си лягаш?

– Аз ще се заема с това, ако нямате нищо против.

– Много добре, ако имате нужда от помощ, свирнете ми.

Щом останаха сами, Адриа се почеса по темето и изпухтя. Вторачи празен поглед в стената. Бернат бръкна в чантата и извади една книга.

– Проблемът за злото – прочете на корицата. – Адриа Ардевол.

Адриа го погледна в очите, после погледна корицата. Прозя се.

– Знаеш ли какво е това?

– Аз?

– Да. Ти си го написал. Помоли ме да не я публикувам, но в университета ме увериха, че си струва. Ти спомняш ли си?

Мълчание. Адриа изпитваше неудобство. Бернат хвана ръката му и почувства как приятелят му се успокоява. После му каза, че с подготовката за издаване се е заела преподавателката Парера.

– Смятам, че е свършила много добра работа. Йоханес Каменек беше консултант, както можах да се уверя, той работи по 25 часа в денонощието. И много те обича.

Погали го по ръката и Адриа се усмихна. Останаха така дълго време, в мълчание, като влюбени. Адриа погледна корицата на книгата равнодушно и се прозя.

– Дадох по един екземпляр на братовчедите ти от Тона. Много се развълнуваха. Преди Нова година ще дойдат да те видят.

– Много хубаво. Кои са?

– Шеви, Роза и ... не си спомням как се казва третият.

– А.

– Помниш ли ги?

Както всеки път, когато му задаваше този въпрос, Адриа отвърна „тц“ и се намуси, сякаш беше сърдит или обиден.

– Не знам – призна с чувство на неудобство.

– Кой съм аз? – попита Бернат за трети път тази вечер.

– Ти.

– А как се казвам?

– Ти. Такова. Уилсон. Уморен съм.

– Хайде тогава да спиш, че вече е доста късно. Оставям ти книгата на нощното шкафче.

– Добре.

Бернат взе стола, за да го сложи до леглото. Адриа се извърна, малко уплашен. Плахо:

– Сега не знам... дали да спя на стола, или в леглото. Или на прозореца.

– В леглото, разбира се. Ще ти бъде по-удобно.

– Не, не, не, струва ми се, че на прозореца.

– Както искаш, скъпи – каза Бернат, носейки стола към леглото. И добави: – Прости ми, прости ми, прости ми.

Събуди се от силния студ, който нахлуваше през всички процепи на прозореца. Още беше тъмно. Защрака с огнивото и накрая успя да запали фитила на свещта. Облече расото, сложи си пътната наметка и излезе в тесния коридор. От една от килиите, откъм хълма Санта Барбара, излизаше колеблива светлина. Треперещ от студ и от мъка, се отправи към черквата. Голямата вощеница, която трябваше да осветява ковчега, където почиваше брат Жозеп де Сант Бартомеу, беше догоряла. Сложи на нейно място своята свещ. Птичките, като усетиха, че утрото наближава, започнаха да чирикат въпреки студа. Каза благочестиво едно „Отче наш“, мислейки за спасението на душата на добрия отец приор. Трепкащата светлина от неговата свещ придаваше странен вид на рисунките върху абсидата. Свети Петър, свети Павел и... и... и другите апостоли, и света Богородица, и строгият Вседържител сякаш се движеха по стената в ритъма на спокоен и мълчалив танц.

Сипки, овесарки, косове, врабчета и щиглеци възпяваха идването на новия ден, както векове наред монасите бяха възхвалявали Господа. Сипки, овесарки, косове, врабчета и щиглеци изглеждаха радостни от вестта за смъртта на приора на „Сант Пере Бургалски“. А може би пееха от радост, защото знаеха, че е в рая, защото е бил добър човек. А може би божиите птички не се интересуваха от такива неща и пееха просто защото не умееха да правят нищо друго. Къде съм? Пет месеца живях в мъгла, само от време на време някоя светлинка ми напомняше, че ти съществу...

– Брате Адриа – чу зад себе си. Вдигна глава. Брат Жулиа застана до него с трепереща свещ.

– Ще трябва да го погребем веднага след утринната молитва – каза той.

– Да, разбира се. Дойдоха ли хората от Ескало?

– Още не са.

Изправи се и застанал до другия монах, погледна към олтара. Къде съм? Прибра ръцете си, целите в мехури от студа, в широките ръкави на расото. Не бяха нито сипки, нито овесарки, нито косове, нито врабчета, нито щиглеци, а двама тъжни монаси, защото това беше последният ден от монашеския живот в техния манастир, след толкова години непрекъснато съществуване. От много месеци не пееха; само се молеха, а песните оставяха на птичките с тяхната несъзнателна радост. Затворил очи, брат Адриа прошепна думите, които векове наред бяха служили, за да нарушават голямата нощна тишина:

– Domine, labia mea aperies.504

– Et proclamabo laudem tuam – отговори също така шепнешком брат Жулиа.

В тази Рождественска нощ, първата без Missa in Nocte505, двамата монаси миряни можаха да кажат само утринната молитва. Deus, in adiutorium meum intende.506 Това беше най-тъжната утринна служба от вековния монашески живот в „Сант Пере Бургалски“. Domine, ad adiuvandum me festina.

504 Тук и по-долу: „Господи, отвори устните ми. И устата ми ще възвестят Твоята хвала“ (Пс. 50:17). В оригинала цитатите от Псалтира са по Вулгатата (каноничния за Католическата църква превод на Библията на латински). – Б. пр.

505 Рождественска всенощна служба (лат.). – Б. пр.

506 Тук и по-долу: „Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш“ (Пс. 69:1–2). – Б. пр.