Европа.История

ROMA

бодно време аристокрация от късния републикански и ранния имперски Рим. Но те 1 някак си не успели да се впишат в пейзажа толкова естествено, колкото своите грьц-1 ки колеги. Винаги съществувало напрежение между изтънчения свят на буквите и стро-1 гия римски свят изобщо. Това напрежение може да обясни защо римската литерату-а ра се е развила толкова късно и защо е била приета толкова враждебно от онези, ] които като Катон виждали в нея просто едно маймунско подражание на упадъчните ] гръцки навици. Това може да обясни и факта защо драматичната комедия била пър-1 вият внесен жанр и защо сатирата била единственото изразно средство, което римляните откровено можели да нарекат свое собствено. От около тридесет майстори в латинския репертоар Виргилий, Хораций, Овидий и Цицерон спечелили всеобщо приз-1 нание. Но всеки, който се отвращава от разкоша, лакомията и жестокостта на римс- ] кия живот, сигурно чувства духовно родство с чувствителните души, които са реаги- ] рали най-силно срещу своята среда - към изключителната лирика на Катул, хапливо-] то остроумие на Ювенал и епиграмите на Марциап.

Първите римски писатели пишели на гръцки. Ливий Андроник (около 284-204)J който превел Омир на латински, бил образован гръцки роб, доведен в Рим след гада] косването на Тарент през 272 г. пр. Хр. Сериозната латинска литература се появила ] през втората половина на III век пр. Хр. с пиесите на Кн. Невий (поч. около 200 г. пр. ] Хр.), Т. Маций Плаутус (около 254-184 г. пр. Хр.) и П. Терентий Афер, “Теренций” (род:| 185 г. пр. Хр.). И тримата направили блестящи адаптации на гръцките комедии; с тях театърът се превърнал в централна институция в римската култура. Местната латинс- ] ка поезия започва с К. Ений (239-169 г. пр. Хр.), отличен литературен новатор. Той ] въвел трагедията, започнал изкуството на сатирата и оформил латинския хекзаметър! който се превърнал в основна метрична стъпка за много по-късни поети.

Ораторското майсторство заемало видно място в римския живот, както и по-] рано в Гърция. Неговият най-велик практик М. Тулий Цицерон (106-43 г. пр. Хр.) гово- ] рел и пишел в шлифован стил, който след това бил приет като модел за латинската] проза. Един “нов човек”, Цицерон, се издигнал до най-високия пост на консул през ] 63 г. само за да бъде заточен, и след втория си период на политическа активност -обявен извън закона и обезглавен. Неговите творби, които били в областта на моралната философия и политическата теория, както и речите му оказали огромно влияние както на християнското, така и на рационалистичною мислене. Той бил борец за вър- ■ ховенството на закона и на републиканското управление. Неговият последовател Сенека (около 55 г. пр. Хр. - около 37 г. сл. Хр.), ретор от Кордоба, съставил голяма антология на ораторското майстворство.

Историографията имала много материал, с който да се захранва. Тит Ливий (59 г. пр. Хр. -17 г. сл. Хр.) написал история на Рим в 147 книги, 35 от които са запазени! Той идеализира римската Република и впечатлява повече със стила, отколкото с анализите си. “Ще намеря удовлетворение да не вярвам на подлостта, започва Ливий, работейки да запиша историята на най-великата нация на света”. Г. Юлий Цезар! (100-44 г. пр. Хр.) бил едновременно върховен създател и регистратор на римската; история. Неговите описания на Галската война и на гражданската война срещу Помпей са шедьоври на простотата, някога познати на всеки европейски ученик. Г. Са-лустий Крисп, или Салуст, (86-34 г. пр. Хр.) последвал Цезар в неговите политически

ДРЕВЕН РИМ

199

и книжовни интереси. Корнелий Тацит (55-120 г. сл. Хр.) продължил аналите на Ливий през първия век на Империята с не много голям ентусиазъм по отношение на императорите. Неговият неподражаемо суров стил може да се наблюдава и в някои монографии като “Germania”. “Революцията на епохите може да донесе същите бедствия, написал Гибон в бележка под линия, но епохите могат да се развиват и без Тацит да ги описва’’9.

Биографичною изкуство също процъфтяло. Върховен негов изразител бил Г. Светоний Транквил (69-140 г. сл. Хр.), за известно време секретар на император Адриан. Неговото колоритно произведение “Животът на дванадесетте цезари” е златна мина за информация и забавление, засенчено само от изследването на Тацит за неговия тъст Агрикола, губернатор на Британия.

Латинската литература несъмнено достига най-големите си висоти с поетите от Августинската епоха - Виргилий, Хораций и Овидий, лирика Г. Валерий Катул (около 84-54), елегическия поет Апбий Тибулий (около 55-19 г. пр. Хр.) и кръстения много подходящо Секстий Пропертий (около 50-15 г. пр. Хр.), чиито любовни стихотворения, посветени на вбесяващата го Синтия, могат да се сравнят със стихотворенията на Катул, посветени на неговата Лесбия. “Купидон е гол, пише Пропертий, и не харесва измамата, замислена от красотата”.

П. Вергилий Марон - Виргилий (70-18 г. пр. Хр.), е създал език, който рядко може да омръзне дори и с най-земната тема. Неговите “Еклоги”, или “Селекции” са, пасторални стихотворения; неговите “Гзоргики” превъзнасят животновъдството. “Енеида”, или “Пътешествието на Еней”, е дълъг алегоричен епос, който ознаменува римския дълг към Омир и към Гърция. Излагайки приключенията на Еней, оцелял от Троя и праотец както на Ромул, така и на gens lulia, Виргилий осигурява митичното наследство, с което образованите римляни са искали да се идентифицират. Неговите безкрайно прецизни хекзаметри всъщност са непреводими. Те са писани със скорост от по един стих на ден в продължение на десет години и изпети с неподражаем тон - ведър, сдържан, изтънчен, тъжен:

FELIX QUI POTUIT RERUM COGNOSCERE CAUSAS,

(Щастлив е онзи, който може да научи причините за нещата.)

SED FUGITINTEREA, FUGITIRREPARABILE TEMPUS.

(Но междувременно времето лети, лети невъзвратимо.)

OMNIA VINCIT AMOR; ET NOS CEDAMUS AMORI.

(Любовта завоюва всичко, тъй че нека да се предадем на Любовта.)

ЕТ PENITUS ТОТО DIVISOS ORBE BRITANNOS.

(А британците напълно отделени от целия свят.)

SUNT LACRIMAE RERUM ET MENTEM MORTALIA TANGUNT.

(Има сълзи проляти за неща и тленността докосва ума.) 10

ЗаДанте Виргилий е il maestro di lor che sanno (майсторът на онези, които знаят) и “изворът, който се разлива като широка река от думи”. За ранните християни той бил езическият поет, за когото се смята, че в четвъртата Еклога е предсказал раждането наХриста. За модерните той бил “господар на езика… поет на поетите… създател на

200