Европа.История

TENEBRAE

лидери, а фашистите - като талантливи ученици. Важното е следното: може ли хро-нологичното предимство да бъде изравнено с причината и следствието? Дали фашизмът е бил просто кръстоносен поход за спасяване на света от болшевизма, както твърдели много от неговите привърженици? Какво точно научили фашистите от комунистите? Трудно е да се отрече, че Бела Кун дал raison d’être на режима на Хорти. Италианската обща стачка от октомври 1922, доминирана от комунистите, дала на Мусолини извинение за неговия “Поход към Рим”. Силата на комунистите по улиците и в избирателните урни уплашила германските консерватори и те предали властта на Хитлер.

Но това едва ли е цялата история, фашистите, като комунистите, били прочути измамници: човек не трябва да приема техните официални декларации прекалено на сериозно. Бенито Мусолини (1883-1945), известно време редактор на социалистическия вестник Avanti (Напред), автор на псевдомарксистки труд за класовата борба (1912), бандит и уличен скандалджия, почти не бил обвързан с политически принципи. Той не изпитвал угризения да използва своите групи от Fascisti, първо, за да помогне за жестокото превземане на фиуме от националистите през 1920 г., да подкрепи либералния блок на Джолити в общите избори през 1921 г., а по-късно да убие социалистическия лидер Матеоти. Той например обявил, че подкрепя конституционната монархия малко преди да я свали. Не е нужно да се търси идеологическа последователност в подобна тактика: той просто се опитвал да използва хаоса, за чието развърз-ване сам съдействал.

Същото може да се каже за необичайното и изключително успешно поведение на Мусолини през октомври 1922 г. След като първо допринесъл за хаоса, който предизвикал общата стачка, той телеграфирал на краля с ултиматум да го назначи за министър-председател. Кралят не би трябвало да обръща внимание на телеграмата; но го направил. Мусолини не завзел властта; той просто заплашил, че ще го направи и италианските демократи се предали под заплахата от по-нататъшен хаос. “Маршът към Рим, пише водещият италиански историк, беше удобно пътуване с влак, последвано от незначителна демонстрация и всичко това в отговор на изричната покана от страна на монарха’’20. Години по-късно, когато режимът на Мусолини бил в ужасна беда, Адолф Хитлер настоял за спасяването му. “В крайна сметка, документирано е, че е казал фюрерът, именно Дуче ни показа, че всичко е възможно”2’. Онова, което Мусолини показал, че е възможно, било събарянето на либералната демокрация и втори ужасен рунд от европейската “тотална война”.

Тонът в международните отношения бил даван от почти всемирното отвращение от войната. Поне на повърхността “неагресията” била задължителна. За двадесет години били подписани огромен брой пактове за ненападение. (Виж Приложение III, стр. 1328.) За онези държави, които нямали намерение да действат агресивно, подобни пактове били неуместни. За онези, които крояли агресии, те се оказали отлично прикритие: и Хитлер, и Сталин ги обичали много.

Създаването на Обществото на народите трябва да се отчете като едно от достиженията на Мирната конференция. Договорът на Обществото на народите влязъл в сила на 10 януари 1920 г., в един и същ ден с Версайския договор, в който бил включен неуместно. Той се опитвал да обезпечи разрешаването на споровете чрез арбит-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

953

раж и съгласие и чрез използване на колективни сили срещу агресорите. Той предвиждал Генерална асамблея, където всяка държава членка да има равен вот, Изпълнителен съвет и постоянен Секретариат, всички те базирани в Женева. Обществото на народите поело също и Международния съд в Хага и Международната камара на труда. Генералната асамблея била свикана за пръв път през ноември 1920 г. и се събирала всяка година след това до 1941 г. Тя се разпуснала през април 1946 г., когато останалите операции били прехвърлени на Организацията на Обединените нации в Ню Йорк.

Работата на Обществото на народите започнала прекалено късно, за да повлияе върху непосредственото уреждане на Голямата война, и била възпрепятствана от отказа за участие на силите, които не я смятали за ефективна. По никое време през 21-годишното й функциониране всичките три европейски силови центрове не били представени подходящо. От западните сили само франция играела пълноценна роля. САЩ, първоначалният спонсор на Обществото на народите, останал настрани; а Великобритания не подписала фундаменталния Женевски протокол (1924) за мирното уреждане на споровете. Германия участвала само от 1926 до 1933 г., Италия - от 1920 до 1937. Съветският съюз бил приет през 1934 г. и изключен през 1940 г. Важна инициатива била подета от франция и САЩ през 1928 г. Тя се опитвала да запуши някой от очевидните пробойни в корпуса на Обществото на народите. Пактът Бриан-Келог за отказ от война по-кьсно бил подписан от 64 държави, включително от СССР. Но той никога не бил включен в правилата на самото Общество на народите. Следователно, докато Обществото на народите защитавало военните или икономическите санкции срещу държавите агресори, то не притежавало средства да наложи собствените си санкции. В резултат от това то играело важна роля в управлението на дребните проблеми и нищожна роля в управлението на важните.

Благодарение на двойственото отношение на западните сили Обществото на ‘ народите не било овластено да предизвика общото Европейско споразумение, което силите въвели през 1919-20 г. Едно фатално решение определило, че исканията за ревизия на договора не могат да се приемат като “спор” по смисъла на Женевския протокол. Принципът за единодушие, който управлявал гласуването в Асамблеята и в Съвета, давал гаранции, че не може да се вземе никакво решение, противно на желанието на Силите. Критичната Конференция за разоръжаването не била свикана до 1932 г., а до това време превъоръжаването в СССР било напреднало доста, а скоро щяло да започне с ускорени темпове и в Германия.

Поради това в крайна сметка спонсорите на Обществото на народите го лишили от средства да съблюдава своите високи идеали. То управлявало колониалната Мандатна комисия за Палестина и Сирия. Посредничило между Турция и Ирак за Мо-сул, между Гърция и България за Македония (1925) и неуспешно между Полша и Литва за Вилно (1925-7). Не успяло да се справи с японската инвазия в Манджурия (1931) или с италианската инвазия в Абисиния (1936). Макар че нямало никаква вина, то загубило напълно почва под краката си, когато главните сили в Европа започнали да оголват нокти в края на 30-те години на XX век.

Най-активният държавник в сферата на европейския мир и сътрудничество несъмнено бил Аристид Бриан (1862-1932). Социалист реформатор, роден в Нант, Бри-ан бил десет пъти премиер на Франция; но най-универсалната фаза от кариерата си

954

таМЕВЯАЕ

достигнал в периода 1925-32 г., когато бил външен министър. Той бил особено енергичен в опитите си да постигне френско-германско примирение. Той бил главният архитект на пакта от Локарно; изковал пакта Келог-Бриан за отказ от война; и направил предложения за Европейски съюз. Неговите благородни идеи и невъзможността те да успеят били нещо типично за времето.

Предложенията на Бриан за Европейски съюз почти нямали непосредствени последствия. Но те са важни за всички, които се опитват да потърсят семената на политиката, дали плодове двадесет години по-късно. За пръв път те били повдигнати в реч пред Асамблеята на Обществото на народите на 5 септември 1929 г.:

“Мисля, че сред народите, съставляващи географски групи, като народите на Европа, трябва да съществува някакъв вид федерална връзка… Очевидно тази асоциация ще бъде предимно икономическа, защото това е най-неотложният аспект на въпроса… Все пак аз съм убеден, че тази федерална връзка може да свърши полезна политическа и социална работа и без да засяга суверенитета на никоя от нациите, принадлежащи към асоциацията…”22

Ключовите фрази били “географски групи”, “предимно икономическа” и “суверенитет”.

Един по-подробен Меморандум бил представен през май 1930 г. Този документ говорел за “морално единение на Европа” и очертавал принципите и механизмите, чрез които то можело да бъде постигнато. Той настоявал за “географска субординация на икономическия проблем на политическия”. Той предвиждал Парламентарен политически комитет за изпълнителни решения и представителен орган - Европейската конференция - за дебати. Непосредствено след това той поканил 27-те европейски членове на Обществото на народите да се съберат на серия от срещи, за да проучат широкия обхват от свързани помежду си проблеми, включително финансите, трудовата сила и интерпарламентарните взаимоотношения. От януари 1931 г. Бриан председателствал подкомисия в Обществото на народите, която проучвала отговорите на членовете на Меморандума. От всички тях само холандският отговор бил подготвен така, че да приеме Европейския съюз, което включвало и неизбежно редуциране на суверенитета.

Както се оказало, 1931 г. била крайната година както за Бриан, така и за идеите му. Неговата първоначална реч за Европейския съюз скоро била последвана от катастрофата на Уолстрийт. Дискусиите по неговия Меморандум съвпаднали с първия изборен успех на германските нацисти. Европейските планове на Бриан били отложени заради председателството на Манджурската комисия, която след много разисквания отправила устно порицание към Япония заради инвазията в Китай. В Азия Япония се надсмяла над Обществото на народите и пожънала наградите от агресията. В Европа “духът на Локарно” бил болен. Щреземан бил мъртъв; самият Бриан бил болен и подал оставка. Смъртта му предизвикала страстна възхвала от страна на британския външен министър Остин Чембърлейн. Бриан “беше горд със своята страна и ревнив към нейните прерогативи, казал той. Но неговата гордост беше задоволявана само тогава, когато Франция пристъпваше като богиня, водеща другите нации по пътищата на мира и цивилизацията. Вече не остана никой с неговия ръст”23. Това било рядка демонстрация на англо-френска солидарност.

В тази атмосфера един алтернативен план за европейската сигурност бил предложен от фашистка Италия. Мусолини предложил четиристранен пакт между Брита-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

955

ния, франция, Германия и Италия. Той представлявал цинично връщане към лошите навици от Европейския концерт и щял да изостави всички преструвки за равнопоставеност между държавите. Пактът се опитал безсрамно да мобилизира “Запада” срещу опасностите от “Изтока” - тоест срещу разправиите на държавите наследници и срещу потенциалната експанзия на комунизма. Той спечелил известна благосклонност от страна на британския форин офис; но не се харесал на Ке д’Орсе, който предпочел да остане верен на съществуващите споразумения. Освен Мюнхенската конференция неговите условия останали само на хартия.

Европейският културен живот бил дълбоко засегнат от наследството на войната, което засилило оспорването на традиционните ценности и ускорило съществуващите центробежни тенденции. Тонът на безпокойство и песимизъм бил даден от Der Untergang des Abendlandes (“Залезът на Запада”, 1918) на Освалд Шпенглер, специфичен немски възглед за “западната цивилизация”. Появата на комунизма развълнувала много западни интелектуалци, за които предизвикателната утопична позиция на болшевиките в Русия се оказала необикновено очарователна. Активната комунистическа политика била за малцина; но marxisant мнения били на мода. Дългият поток от поклонници, насочени към Москва, според които най-кръвожадният режим в европейската история не можел да върши нищо погрешно, предлага един от най-странните спектакли на масова заблуда, който някога е бил документиран24, фашизмът също щял да вербува своите научни и културни сътрудници. Някои индивиди, като Дж. Б. Шоу, успявали да се подмазват на диктаторите с всякаква окраска. Посещавайки СССР през 1931 г., той отбелязал: “Бих искал ние в Англия да имаме принудителен труд; в такъв случай нямаше да имаме два милиона безработни.” Неговото мнение за Сталин след личната им среща било: “за него се казва, че е образец за любов към домашния живот, добродетелта и невинността“25. В ретроспекция книги като тази на Уебс “Съветският комунизъм: Една нова цивилизация”(1935) изглеждат просто идиотски; но те насърчавали искрените тревоги на следвоенното поколение, докато държали света в неведение за съветската действителност. Липсата на морална честност сред политически притиснатите интелектуалци, както е описана в La Trahisôn des clercs на Жулиен Бенда (1927), била често появяваща се тема. Тя би била по-убедителна, ако самият Бенда не беше се опитал да оправдае показните сталински процеси. Испанският социален философ Ортега-и-Гасет видял тоталитаризма като знак за заплаха от страна на масовата култура. В своята Rebeliön de las Masas (“Бунтът на масите”, 1930) той предупредил, че демокрацията носи семената на тиранията на мнозинството.

В религиозната мисъл консервативната католическа йерархия повела по-сил-на борба срещу комунизма, отколкото протестантските църкви. Но през 1937 г. двете папски писма на Пий XI, Mit brennender Sorge и Divini Redemptoris, постановили, че както нацизмът, така и комунизмът са несъвместими с християнството. В същото време модернистичните католически философи като неотомиста Жак Мартен (1882-1973) се опитвали да осъвременят социалната мисъл на Църквата. Религиозният дебат между отделните деноминации бил стимулиран от еврейския теолог Мартин Бубер (1875-1965), известно време професор във Франкфурт, и от швейцареца Карл Барт (1886-1968), чиято влиятелна Die kirchliche Dogmatik (1932) се опитвала да възстанови протестантските принципи.

956