Европа.История

PESTIS

около възгледите на една секта или тенденция, известна като “жидовствуйщие”, или “юдаисти”. Другата била съсредоточена около предполагаемия скандал на християн-1 ските манастири, забогатяващи от притежанието на земя. Йосиф, игумен на Волокамск, 1 бил организатор както на “антиюдаистите”, така и на “собствениците”.

Недвижимите имоти били неразделни от мощта на Московската църква. Но срещу тяхното притежаване се опълчила група от пуритански настроени монаси, водени I от “староверците отвъд Волга”, които се отнасяли с любов към по-старата, отшелни- ] ческа традиция на православното монашество. Иван III, изглежда, бил подготвил план за одържавяване на монашеското богатство, но бил убеден да се въздържи. Проблемите назрели чак след смъртта му, когато бившият му фаворит Патрикеев, който станал монах, публикувал ново издание на А/олтосалол, православния наръчник по канонично право. Един от другарите на Патрикеев, Максим Гъркът, който предложил “несоб-ственическа” интерпретация за недвижимото имущество на Църквата, извадил късмет, като избягал и спасил живота си.

Юдаистите провокирали още по-големи страсти. Те се появили през 70-те години на XV век в Новгород, където вероятно образували антимосковска фракция. Смята се, че техните възгледи били вдъхновени от евреите в Полша и Литва, а за техните членове се говорело, че са тайни привърженици на юдаизма. Тяхната дейност, изг- ] лежда, не тревожела царя, който назначил един подозрителен новгородец за главен 1 свещеник в Успенската катедрала; и те може би са се радвали на подкрепа от страна на Елена Степановна. Въпреки Събора, свикан през 1490 г., за да разгледа обвиненията в антитроичество и иконоборство, те продължили да се движат в най-висши- ] те кръгове. Но игумен Йосиф не се предал. През 1497 г., в своя “Просветитель”, или “Просветител”, той назовал митрополит Зосима като главен “юдаист и содомит”, “не- | чист зъл вълк”64. Игумен Йосиф и неговият съдружник, архиепископ Генадий, били почитатели на Испанската инквизиция и тяхната ревностност по-късно била наградена с голямо а^о-ба-М. Те успели да убедят своите съотечественици да повярват в онова, което щяло да се превърне в повтаряща се тема в руската история - че злото идва от запад. По тяхно време Западът означавал най-напред Новгород, а отвъд Новгород ‘ - Полско-Литовското княжество.

Дипломацията на Иван III тръгнала в същата посока55. В онези дни тя се придвижвала изключително бавно. На московските посланици им трябвали между шест месеца и четири години, за да се върнат от чуждите страни и да докладват; а когато I пристигнели, често откривали, че ситуацията вече не е съвместима с техните инструкции. Дори и така, до 90-те години на XV век било ясно, че обкръжението на Литва става главен приоритет на Москва. Бащата на Иван поддържал мира с Литва в продължение на десетилетия; а на смъртното си легло наредил на Иван и на майка му да поемат грижите за “моя Брат, краля на Полша и велик княз на Литва, Казимир”56. Всичко това било ревизирано.

До 1493 г. Иван стигал до края на двадесетгодишен период на интензивна дипломатическа дейност. Общата нишка трябвало да се прекъсне и Ягелоните да бъдат обкръжени. Договорът със Стефан IV, Хосподар на Молдавия, подпечатан с женитбата на неговия син, напразно се опитал да накара Молдавия да престане да плаща дан на почит на полския крал. Планът за антиягелонски пакт с Унгария бил провален от внезапната смърт на Матиаш Корвин й от последвалото избиране на Владислав

&

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

483

Ягело за крал на Унгария. Той дори осъществил контакт с независимите князе на Мазовия. От 1486 г. Иван III многократно си разменял пратеници с Хабсбургите, които дотогава погрешно смятали Москва за феодално владение на Литва. През 1491 г. един австрийски пратеник, Йорг фон Турн, очертал плановете за голяма антиягелонска коалиция, съставена от Империята, тевтонските рицари, Молдавия и татарите. През януари 1493 г. пратеникът на Иван, Юрий Траканиот, проследил Максимилиан до Колмар само за да открие, че императорът вече е сключил мир с Ягелоните и е по-заинтере-сован от един кръстоносен поход. Връзките на Иван III с Крим включвали важен ан-тилитовски компонент. Той използвал кримските татари като свои съюзници срещу Златната орда; и през юни 1491 г. изпратил три армии да помогнат при разпръсване-то на лагера, който Златната орда построила при устието на Днепър. В същото време той не пропуснал да забележи, че татарите, след като били подпомогнати от Москва, изразходили почти цялата си енергия в нашествия срещу Полша и Литва.

През зимата на 1492-3 г. Москва била ангажирана в безсистемна гранична война с Литва. Няколко от малките гранични княжества преминавали ту в ръцете на едните, ту на другите. Князът на Рязан се подготвял да призове за борба и да участва в наказателно нахлуване, организирано от литовския воевода на Смоленск. Московската армия, която имала заповед да превземе град Вязма на притоците на Днепър, тръгнала няколко дни след заминаването на московската мирна мисия за Вилно. Никой не може да каже дали мирът, или войната са владеели ума на Иван.

Поради това в тази епоха на открития Москва, макар и отдалечена, не била напълно изолирана. Всяка от московските мисии се връщала с чуждестранни инженери, архитекти и оръжейници; а немските и полските търговци идвали всяка година да купуват големи товари с кожи. Вярно е, че не е имало директни контакти с Англия на Тюдорите, с франция на Валоа или с Испания на Фердинанд и Изабела. Балтийската търговия с Нидерландия спирала в Ливония, а маршрутът около Северния нос още не бил открит. Дори и така Москва имала добре установени линии за комуникация с останалата част от Европа. “Германският път” на север водел през Новгород до Ревал или Рига, а после по море до Любек. По суша горските пътеки се простирали на запад до границата преди Смоленск, а след това - до Вилно и Варшава. Иван III създал система от пощи и пощенски коне, чиято издръжка препоръчал в завещанието си57. На юг древните реки превозвали пътниците бързо до Каспийско и Черно море, а после с кораби - до всички точки на Средиземноморието. Въпреки отоманското настъпление, Москва все още била в близки контакти с византийския свят - тоест с Балканите, с Гърция, особено с Атон, а чрез Гърция - с Италия.

Във всеки случай Москва правела свои собствени открития. През 1466-72 г. един търговец от Твер, Афанасий Никитин (поч. 1472), направил шестгодишно пътешествие до Персия и Индия. Той отпътувал през Баку и Хормуз и се върнал през Трапезунд и Кафа. Неговите приключения били описани в един ранен пътепис “Хож-денив за три моря” (Пътешествие отвъд трите морета). Десет години по-кьсно военната експедиция на Салтик и Курбискйй прекосила Урал и стигнала до притоците на Иркутск и Об (постижение, еквивалентно на това на Луис и Кларк в Америка 300 години по-кьсно). През 1491 г. двама унгарски изследователи проникнали до арктическите притоци на Печора, където били открити сребро и мед. Това откритие вероятно обяснява пристигането в Москва през януари 1493 г. на австрийския изследовател,