Европа.История

TEREM

офия алексеевна, шестото дете на цар Алексей Михайлович, била родена в Москов-

ския Кремъл на 17 септември 1657 г. Като млада принцеса на една страна, която

никога не признавала женското наследяване, нейните перспективи за постигане на политическа власт били почти нулеви.

В Москва дамите с високо потекло били държани в строго уединение1. Те живеели в отделни женски помещения, Тегет, по мюсюлмански обичай, излизали навън или забулени, или в закрити карети. През 30-те години на XVII век към Кремъл бил прибавен специален дворец, Терем, за да подслони дамите. Нещо повече, сестрите и дъщерите на царя обикновено били осъдени на безбрачие. Както обяснил един чиновник, те не можели да се оженят за благородник, тъй като било позор “да дадеш дама на роб”. Не можели да се оженят лесно и за чуждестранни принцове поради страх, че могат да заразят двора с ерес или фрак-ционерство. “Женският пол не се почита сред московците, докладвал един австрийски пратеник, както сред мнозинството от нациите в Европа. В тази страна те са робини на мъжете, които ги ценят малко.”2

Въпреки това в съюз с главния министър княз Голицин София започнала да упражнява влиянието си по време на царуването на нейния брат Фьодор (1676-82). После, след като посредничила при военния бунт, тя разкъсала напълно веригите на Терем, ставайки регентка по време на малолетието на съцарете Иван и Петър и първата жена, владетелка на Русия. Тя лично управлявала външната политика, в частност “Вечния мир” с Полша, който поставил Москва начело на източноевропейските дела.

Репутацията на София била опетнена от привържениците на Петър Велики, който прекратил нейното регентство през 1689 г. Отхвърлена като амбициозна интригантка, тя често била описвана с думите от съмнителен цитат като “с чудовищни размери, с глава, голяма като бушел, с коса, върху лицето и израстъци по краката”3. Изживяла последните си четиринадесет години като сестра Сузана в Новодевическия манастир - институт, който по-рано дарила в стила на “Московския барок”.

Женската биография често е вдъхновена от желанието за компенсиране на прекалено раздутите свидетелства за мъжките постижения. Това е най-старата форма на шл-историогра-фия и е била прилагана успешно към огромен брой героини от Сафо и Будика до Елеонора от Аквитания и Елизабет Английска. Но в едно отношение тя може да бъде подвеждаща. Животът на изключителните жени не може да пропусне ударението върху бездната, която ги разделя от средната женска участ. София Алексеевна била владетелка, която се оказала изключение.

В Средиземноморието подновената отоманска експанзия била започната с атаката на Родос и капитулацията на рицарите хоспиталиери (1522). Алжир бил превзет през 1529 г., Триполи - през 1551, Кипър - през 1571, Тунис - при втория опит през 1574 г. Малта оцеляла след голямата обсада (1565). От гледна точка на католическия свят централната точка на събитията била достигната в морската битка от Лепанто

574

РЕМАТЮ

ивкрк

През 1615-17 г. Република Венеция водила “Ускокска война” в Адриатика срещу Хабе-бургите. Целта, както я виждала Венеция, била да се потисне спонсорираното от Хабсбургите пиратство. Според Хабсбургите шкоМ или “Корсарите от Сенж”, били необходима част от защитата на Империята, а венецианците подкопавали тяхната сигурност1.

Сенж, сега в Хърватия, бил адриатическо пристанище, разположено край точката, където се срещали венецианските, хабсбургските и отоманските територии. Неговият замък бил крайбрежната котва на Хабсбургската МШШфепге или уо/иа кга]’ш, “Военната граница”, която била установена през 20-те години на XVI век и заздравена по цялата си дължина с укрепени селища. Нейното пристанище осигурявало база за пиратите патриоти, които живеели отчасти от риболов, но главно от ограбване на венецианските кораби по море и на отоманските градове във вътрешността.

Тези ийкокэ - чието име идва от хърватската дума ивкосШ, “да скочиш вътре” или “да скочиш на борда” - живеели според кодекса на честта и отмъщението. Те били морското съответствие на войнствените граничари, или grenzer, много от които били сръбски бегълци или избягали крепостни, които охранявали цялата дължина на сухоземната граница и които един ден щели да въстанат срещу хърватското управление. Като своите братя на отоманската граница в Полша и Унгария, или като казаците в Украйна, те се възприемали като борци за вярата, защитници на аШетига1е сИтНапИаиз, герои на свещената война. Те били прочути като такива в епическите легенди в южнославянската литература. Тяхната дейност била насърчавана и награждавана от Хабсбургите до средата на XVIII век. Крайна не била отменена официално до 1881 г.

Пиратството, като бандитството, е относителна концепция. Ранна модерна Европа била пъл-на с серАи, Ао/

Морските вълци от Англия и Франция били типичен пример. Когато Франсис Дрейк (1545-95) отплавал от Плимут, за да граби испанските пристанища или “за да опърли брадата на испанския крал” в Кадис, той го правел с разрешение от английската кралица и бил удостоен с рицарско звание за своята служба. Но когато други се държали по същия начин, те били порицавани в Англия като диваци. За известно време в началото на XVII век например мюсюлманските корсари от варварското крайбрежие установили своя база на остров Лънди, нападайки пристанищата на Девън и Корнуел и продавайки своите пленници в робство. Когато Жан Барт от Дюнкерк (1650-1702) тероризирал корабоплаването в Ламанша и Бискайския залив с разрешение от Луи XIV, той бил приет във Версай и там получил титла на благородник. В очите на техните съотечественици Дрейк и Барт били “адмирали”. В очите на испанците били международни престъпници. “Скитници” за едни, те били “разбойници” за други.

С

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

575

(1571), където дон Хуан от Австрия, роден брат на Филип II, успял да обедини комбинираните морски сили на Венеция, Генуа и Испания и да унищожи отоманския флот. Това бил последният кръстоносен поход, последната битка на обединените галери, последният значим отомански ход за много десетилетия напред. [Greco]

Отоманското настъпление имало няколко последствия. Първо, то съживило стария кръстоносен дух, особено в католическите страни. Въпросът, поставен на Ера-зъм - “Турчинът не е ли също човек и брат?”, - отразявал ексцентричния отговор на съвременните страсти. Второ, то помогнало да се запази разделението на християнския свят чрез отклонението на главните католически сили в разгара на протестантската Реформация. Султанът бил най-добрият съюзник на Лутер. Трето, на дипломатическия фронт то накарало западните сили да мислят по-внимателно за Източна Европа и да сложат началото на първите си експериментални контакти с Изтока. Те лежат в основата на откриването на Франция към Портата и към Полша-Литва и на мисиите на Империята в Москва. Най-накрая то сложило началото на модата на турските стилове и предмети - първата среща на Европа с “Ориентализма”.

Тридесетгодишната Война (1618-48) може да се разглежда като епизод във вековния германски конфликт между императора и князете. На друго ниво тя може да се разглежда като продължение на интернационалните религиозни войни между католици и протестанти; а на трето - като важен етап в континенталната борба за влияние, включваща повечето държави и владетели в Европа. Тя възникнала от един конфликт в Бохемия между привържениците и противниците на архидук Фердинанд и бързо се развила в четири отделни фази. “Почти всички [бойци], писал един от нейните най-изтькнати историци, бяха задвижвани по-скоро от страх, отколкото от желание за завоевания или от страстта на вярата. Те искаха мир и се сражаваха тридесет години, за да са сигурни в него. Те не научиха тогава и не са научили и досега, че войната ражда само война”54.

Бохемската фаза, 1618-23 г., започнала на 23 май 1618 г., когато делегация от чешки благородници влязла в замъка Храдчани и изхвърлила хабсбургските губернатори Ярослав фон Мартиниц и Вилхелм фон Салвата от висок прозорец в купчина тор (която омекотила тяхното падане). Те протестирали срещу скорошните атаки над протестантските църкви, срещу оспорваното допускане на архидук Фердинанд до Бохемския трон и срещу мнимите нарушения на Кралската харта за толерантността, Majestatsbrief от 1609 г. (Това изхвърляне през прозореца в Прага било преднамерена имитация на инцидента, който подпалил Хусистката война 200 години по-рано.) В това време Фердинанд провеждал кампания за имперски избор и религиозният мир в Германия бил несигурен. Лютеранските князе наблюдавали неспокойно как Евангелисткият съюз, воден от Фридрих, курфюрст на Палатината, премервал сили с Католическата лига, водена от Максимилиан, курфюрст на Бавария. Бохемските бунтовници нахлули във Виена и сложили началото на бунт в Австрия. През 1619 г., когато Фердинанд успял да наследи Империята, те официално го свалили като крал на Бохемия, избирайки калвинисткия курфюрст на Палатината на негово място. Това означавало обявяване на война (виж Приложение III, стр. 1286).

При голямата битка от Бияла хора (Вайсенберг или Бялата планина) край Прага на 7 ноември 1620 г. бохемската армия била съкрушена от имперските сили. Пое-