Европа.История

FAUSTUS

В реалния живот “Доктор Фаустус” бил скитащ шарлатанин и панаирджийски фокус-ник, който умрял в Щауфен, Бризгау през 1541 г. Предполага се, че е завършил в Краков като Коперник, но посещавал често много немски университети, представяйки се за магистър Георгиус Сабеликус Фаустус Младши. Станал известен със своите богохулства, със своите “чудеса” като това, че превръщал водата във вино, и със своето твърдение, че бил в съюз с Дявола. Неговите подвизи вдъхновили цял поток от тъй наречени Faustbuchs. Първата от тях, съставена във Франкфурт през 1587 г., била преведена на датски през 1588 r., на френски и холандски - през 1592 г., на английски - преди 1594 г., и на чешки - през 1602 г.

Като художествен образ Фауст направил своя дебют през 1594 г. в пиесата на Крис-тъфър Марлоу, където се появява като човек с високомерни амбиции, стремящ се да стане “велик император на света”. Наслаждава се на период на власт, преди Дяволът да поиска своето. В Германия той е герой на една изгубена драма от Лесинг и в романа на Ф. М. Клингер (1791), преди да бъде приет като централен герой в трагедията в стихове в две части на Гьоте (1808, 1832). Операта на Феручио Бузони Doktor Faust (1916) остава незавършена.

Гьотевият Фауст не се поддава на кратко резюме. Договорът на Фауст с Мефисто-фел му обещава подмладяване и че ще доживее до сто години. Gib meine Jugend mir zurück! В Част I, която се занимава с “по-малкия свят” на личните чувства, Фауст е измъчван от конфликта между своя дълг към Дявола и любовта си към Гретхен. В Част II, която се отнася за grosse Welt на обществото и политиката, той е министър на негоден император. Когато умира, се намесва Гретхен, а Дяволът е измамен; ангелски хорове поздравяват напредъка на спасената душа, докато Любовта триумфира:

Der frür Geliebte,

Nicht mehr Getrübt,

Er kommt zurük!

(Любимият отдавна, вече не объркан, се завръща!)1

Шедьовърът на Гьоте вдъхновил две опери - на Гуно и Берлиоз, и симфонията “Фауст” (1857) на Лист. В по-нови времена романът на Томас Ман Doktor Faustus (1947) съживява легендата за мрачно осъждане на съвременната му Германия. Един музикант, Адриан Леверкюн, привлечен от творбите на Вагнер и Ницше, прихваща дяволското проклятие на сифилиса от една femme fatale и издъхва, след като композира нихилистична кантата, D. Fausti Weheklag. В края си тя поддържа диминуендо на соло чело, което напомня “светлината на нощта”, намеквайки, че немската цивилизация може би, в крайна сметка, не поражда пълно отчаяние2.

си фракции. Скандалът бил толкова голям, а раздробяването се разпростряло толк ва нашироко, че хората престанали да говорят за християнски свят и вместо това з почнали да говорят за “Европа”.

т

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

511

Контрареформацията получила името си от протестантските историци, които приемали, че тя е родена, за да се противопостави на протестантската реформация. Католическите историци я виждат различно, като втори етап от едно движение за църковна реформа, което има продължителна история от съборниците в края на XIV век до Съвета отТрент. Трябва обаче да се наблегне, че Контрареформацията не е била някакъв автократичен исторически мотор, работещ в изолация. Като Ренесанса и Реформацията тя си взаимодействала с всички други големи феномени на епохата.

Парализата, царяща в центъра на католическата църква, намаляла по време на понтификата на Павел III (Алесандро фарнезе, 1534-49). Известен като “Кардинал фуста”, Павел III бил скандален фаворит, брат на папската наложница и щедър покровител на Микеланджело и Тициан. В същото време той виждал спешната нужда от промяна. Възродил Светата колегия, поръчал ключово разследване на църковната реформа, Consilium de emendanda ecclesia (1537), станал покровител на йезуитите, създал Светата канцелария и свикал Съвета от Трент. До 30-те години на XV век Светата Колегия на кардиналите, която избирала папите, била един от най-слабите стълбове на Църквата. Но с отрязан бюджет, а членовете й нараснали чрез няколко блестящи назначения, тя се превърнала в двигател на промените във Ватикана. Сред видните й имена са кардиналите Карафа (по-късно Павел IV, 1555-9), Червини (по-късно Марсе-лус II, 1555) и англичанинът Реджиналд Поул, който не успял да спечели през 1550 г. само с един глас. Следващите папи били от различна порода. Пий IV (1559-65) не се поколебал да осъди на смърт престъпните племенници на своя предшественик. Аскетичният и фанатичен Пий V (1566-72), някога Велик инквизитор, който вървял до Рим бос, по-късно бил канонизиран. Григорий XIII (1572-85), който се наслаждавал на клането в Нощта на св. Вартоломей, бил изцяло отдаден на политиката.

Обществото на Иисус било наречено corps d’elite на католическата реформа. То комбинирало яростната набожност и военния начин на живот на своя основател Inigo Lôpez de Recalde (св. Игнаций Лойола, 1491-1556), автор на “Духовни упражнения” (1523). Одобрено през 1540 г. от булата Regimini Militantis Ecclesiae на Павел III, то действало под директната команда на папата. Неговите членове били организирани по чинове под началството на техния генерал и се обучавали да мислят за себе си като за “другари на Иисус”. Тяхната цел била да покръстят езичниците, да покръстят отново отстъпниците и преди всичко да образоват. В продължение на няколко десетилетия след тяхното образуване техни мисионери се появили по цял свят от Мексико до Япония. Техни колежи изникнали във всеки ъгъл на католическа Европа от Браганза до Киев. “Никога не съм изоставял Армията, казвал св. Игнаций, аз просто бях преведен в служба на Бога”. И другаде: “Дайте ми едно седемгодишно момче и то ще бъде мое завинаги”. При неговото канонизиране било казано: “Игнаций имаше сърце, достатьчно голямо, за да завладее вселената”15.

Въпреки своя успех йезуитите будели огромен страх и раздразнение както сред католиците, така и сред протестантите. Те били известни със своята казуистика в спора и навсякъде за тях се смятало, че са привърженици на тезата “Целта оправдава средствата”. Възприемали ги като тайната църковна полиция на мисълта, която не давала отчет пред никого. През 1612 г. в Краков била Иубликувайа скалъпената Monita Sécréta, претендираща, че разкрива директивите на тяхната световна конспирация, ръково-

1

512