Европа.История

ROMA

ЕТОДЗСНЕтА

В Сан Северо, древната Пиргия, близо до Рим, археолозите откриха два етруски храма с изглед към морето. Откритието, направено през 1957-64, било изключително. Това бил първият етруски обект, предлагащ нещо повече от гробници. Датиран около 500 г. пр. Хр., той съдържал три много тънки златни табпички с надписи на пунически и етруски:

До владетелката Астарте. Това е свещеното място, направено и дадено от Тефарие Вели-анас, цар на Цизра, в месеца на Жертвоприношението към Слънцето… в третата година от неговото царуване, в месеца на Кир, от Деня на Погребението на Божеството. И годините на статуята на богинята [са толкова много] като тези звезди1.

Пиргия служела като пристанище на близкия град Цизра (днешен Черветери) и цар Тефарие, или “Тиберий”, решил да боготвори една картагенска богиня. рГАМШЩ Храмовете трябва да са били осветени известно време след неуспешния етруски набег срещу Гръцка Кума в залива Наплес, може би около десетилетие след бунта на Рим срещу етруското господство.

Етруските процъфтели в Тоскана и Умбрия от 700 до 100 г. пр. Хр. Твърди се, че те са преселници от Мала Азия. Тяхната азбука, извлечена от гръцката, е лесна за четене, но езикът им все още не е дешифриран напълно. След първоначалната епоха на принцовете през VI век те преминали в епоха на търговските градове-държави по гръцки модел. Гробниците им са покрити с фини, стилизирани, детайлизирани стенописи, които често рисуват банкетите на мъртвите (виж Илюстрация 5). Малкото, което е известно за тях, е извлечено или от археологията, или от враждебните римски описания от по-късната епоха, когато те били рисувани като лакомници, развратници и религиозни фанатици. От първата изложба на етруско изкуство в Лондон през 1837 г. до най-последния й наследник в Париж през 1992 г.! са правени много опити европейската публика да бъде заинтересована от етрусологията. Най-големите стимули се появяват в периода 1828-36 г. след отварянето на гробниците Вул-чи и Тарквиния, тогава в Папската държава.

Но преобладаващият метод за набиране на сведения е чрез римските спекулации. Медичите, които организирали първите изследвания, твърдели, че имат етруско потекло. През XVIII век Джошуа Уеджууд кръстил своята керамика “Етрурия”, без да знае, че модерният “етруски стил” е с гръцки, а не с етруски произход. Проспер Мериме бил омагьосан от мистерията на етруските, както и викторианският автор Джордж Денис. Същото се отнася и за Д. X. Лорънс:

Нещата, които [етруските] правели в безгрижните си векове, били толкова естествени като дишането. И това е истинският етруски характер: лекота, естественост и изобилие от жизненост… А смъртта била просто едно естествено продължение на пълнотата на живота3.

Това не е етрусология; това е йпшЛела, или, както биха казали французите, кщсрщж

ДРЕВЕН РИМ

177

През Първата Пуническа война (264-241) самият Картаген останал сравнително незасегнат от римската сухопътна сила, макар че изгубил владенията си в Сицилия. Рим научил изкуството на морската война. През Втората Пуническа война (218— 201), която последвала грандиозната експедиция на Ханибал през Алпите от Испания до Италия, Рим се възстановил от ръба на унищожението с абсолютна упоритост. Келтите от Северна Италия се бунтували, както и по-голямата част от Сицилия; а пътят към Рим бил оставен почти незащитен. Двете битки край Тразименското езеро (217) и край Кана (216) са едни от най-съкрушителните поражения на Рим. Единствено тактиката на К. фабий Максимий “Забавящият”, “Отлагащият”, упоритото захранване с ресурси и завладяването на Сиракуза позволили на Рим да оцелее. Опитът на брата на Ханибал, Хаздрубал, да завладее за втори път Италия през Испания бил осуетен, а през 203 г. самият Ханибал бил принуден да се оттегли. Той бил последван до Африка от младия Публий Корнелий Сципион Африкански, оцелял при Кана, завоевател на Картаген. През 202 г. в Зама Ханибал срещнал своя достоен противник. След като потърсил убежище в Гърция заедно с враговете на Рим, по-късно той бил принуден да се самоубие.

Картаген, лишен от своя флот и задължен да плаща огромен данък, оцелял още шестдесет години. Но в Третата Пуническа война (149-146 г. пр. Хр.) Катон Стари надигнал вик за пълно унищожение на врага. Carthago delenda est*. Делото било изпълнено през 146 г. Градът бил разрушен до основи, населението - продадено в робство, мястото било разорано и в браздите била изсипана сол. Според думите на Тацит, казани по друг повод, римляните “създали пустиня и я нарекли мир”. Сципион Емилиан, наблюдавайки сцената в компанията на историка Полибий, бил вдъхновен да цитира думите на Хектар от “Илиада”: “Ще дойде денят, когато свещената Троя ще падне”. Когато историкът го попитал какво има предвид, той отговорил: “Това е славен момент, Полибий, но аз съм обхванат от предчувствие, че някой ден същата съдба ще се стовари и върху моята страна”5.

Когато предизвикателството от страна на Картаген било неутрализирано, а после и отстранено, триумфалните легиони на Републиката започнали да завладяват останалите страни от Средиземноморието. Цезалпийска Галия била завладяна между 241 и 190 г. Иберия и по-голямата част от Северна Африка дошли като награда през 201 г. Илирия била завладяна между 229 и 168 г. Македония, заедно с полуостровна Гърция, била превзета до 146 г. Трансалпийска Галия била нападната 125 г. пр. Хр. и накрая подчинена от Цезар през 58-50 г. пр. Хр. Независимите царства в Мала Азия били анексирани през 67-61 г. пр. Хр., Сирия и Палестина - до 64 г. пр. Хр. [egnatia]

През последните сто години от съществуването на Републиката чуждестранните кампании се преплели със серия от граждански войни. Успелите в битките генерали се опитвали да контролират централното правителство в Рим, докато псевдо-реформаторите се стремели да задоволят по-низките си страсти. Породилите се в резултат на това конфликти довели до редуващи се периоди на хаос и диктаторско управление. През 133-121 г. пр. Хр. популярните трибуни Тиберий Семпроний Гракх и неговият брат, Гай Семпроний Гракх, се опитали да разпределят обществените земи

* Картаген трябва да бъде унищожен (лат.) - 6. пр.

12. Европа

178