Европа.История

LUMEN

между организираното движение на чифт щипци, като Хабсбургите държали линията на своята Военна граница на западния фланг, а руснаците напредвали безпощадно около Черно море по източния фланг. В това отношение австро-руският договор, подписан през 1726 г., изиграл дългогодишна стратегическа роля (виж Приложение III, стр. 1290).

Придобивките от отоманските войни се разигравали назад-напред. През 1739 г. Австрия била принудена да върне всички спечелени територии, включително Белград, придобити чрез по-ранния Договор от Пожаревац (1718). Но три продължителни руско-турски войни - през 1735-9,1768-74 и 1787-94 г. - оставили цялото северно крайбрежие на Черно море в руски ръце. Решителният Договор от Кючук Кайнарджа (1774) дал на царя протекторат над всички християнски поданици на султана и търговски права в Отоманската империя, от които преди се ползвали само французите. Той отбелязал началото на Източния въпрос. По-голямата част от Балканите обаче останала под отоманско владичество. Осемнадесети век бил период на бавно нарастващи национални очаквания, често сред хора, чиито първи инстинкти били да подкрепят отоманските власти.

Гърция била изведена на политическата арена отчасти чрез нарастваща степен на автономия и отчасти чрез руската интервенция. Израснала класата на гръцките чиновници заедно с гръцки училища, които да ги обучават. Данъкът за децата (dev§irme) бил отменен след 1676 г. Гръцкото общество станало по-осъзнато в гръцката си идентичност. Венецианското присъствие в Корфу, а от 1699 г. и в Морея, засилило връзките със Запада. Изпратеният през 1769 г. руски флот срещу отоманците в Средиземно море обещавал освобождение за Гърция. Разширяването на руските търговски привилегии за гръцките търговци представлявало важна стъпка.

Сърбия била засегната от подобно развитие на събитията. Битките за Белград и австрийската окупация от 1711-18 г., когато много сръбски доброволци се събрали под знамената на Хабсбургите, показали, че отоманците не са непобедими. Православните връзки на Сърбия с Русия били още по-близки от тези на Русия с Гърция. Дейността на “Karadorde”, или “Черния Джордже Петрович” (1767-1817), който служил както с турските разбойници, така и в един Хабсбургски полк, достигнала своята кулминация във въстанието от 1804-13 г., което щяло да донесе първото усещане за независимост. Второ въстание от 1815-17 г. под ръководството на убиеца на Караджордже, Милош Обренович (1780-1860), щяло да павира пътя за международно признаване.

Двете румънски държавички, Молдавия и Влахия, били управлявани от Портата чрез посредничеството на фанариотските гърци - наречени така заради гръцкия квартал Фенер в Константинопол, фанариотският режим, макар че бил корумпиран и експлоататорски, насърчил имиграцията и културните контакти със Запада. Превземането на Буковина от австрийците (1774) и още повече руските окупации от 1769-74 и 1806-12 г. били катализатор на промяната. Идеята за освобождение от отоманците спечелила почва най-напред сред гръцкото малцинство.

България изстрадала много от преминаването на отоманските армии и от де-зертьорските банди, известни като Krajlis*, които опустошавали провинцията в про-

* Кърджалии - Б. пр.

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

657

дължение на десетилетия. През 1794 г. един от кърджалийските водачи Пазвантоглу се установил във Видин на Дунав в една буквално независима разбойническа република. Като сърбите, българите християни гледали с все по-големи надежди към Русия.

Албания паднала в ръцете на местните племенни главатари. Един такъв главатар, Мехмед от Бушат, основал династия през около 1760 г., която управлявала горна Албания от Скутари в продължение на няколко поколения. Друг, Али паша от Тепе-лен, отделил феодално владение, съсредоточено около Йоания, което се простирало от Адриатическо до Егейско море. [SHQIPeria]

Черна гора, която била известна на външния свят с венецианското си име Монтенегро, била единствената част от Балканите, която успяла да избегне отоманското владичество. Според една легенда, когато Бог създал земята, останали много скали; и Той създал Монтенегро. Макар че турците окупирали столицата Цетине за кратки периоди, те никога не се задържали там. “Малката армия е победена, казвали те, а голямата армия умира от глад.” От 1516 до 1696 г. Монтенегро била теократична държава, управлявана от монаси епископи. От 1696 до 1918 г. била управлявана от наследствени принцове от династията Петрович.

До края на XVIII век, когато балканските елити за пръв път започнали да мечтаят за независимост, те били живели под отоманско владичество от четири до пет века. Това преживяване оставило своя белег. Православната църква се приспособявала дълго, внушавайки на своите вярващи дълбоко консервативни и антизападни чувства. От времето на кръстоносните походи православните гледали на Запада като на поробител, по-лош от неверниците. В резултат на това никое от големите цивилизационни движения, които разтърсили Запада - Ренесансът, Реформацията, Научната революция, Просвещението, романтизмът, - не проникнали ефикасно в балканските страни. Политическите традиции били повлияни съвсем слабо от рационализма, абсолютизма или конституционализма; политиката по роднинска линия доминирала на всички нива; фаворизацията, улеснявана чрез подкупи, била начин на живот. “Властта е корито, гласи една турска поговорка, и онзи, който не яде от него, е прасе.” Границата на свиващия се анклав на онова, което щяло да бъде наречено Европейска Турция, оформила една от най-дълбоко заседналите културни фал-линии в Европа.

След като отоманската заплаха била отблъсната, сполуката се върнала в двора на Хабсбургите. Леополд I (упр. 1658-1705) не доживял да види унижението на Луи XIV; но неговите синове, Йосиф I (упр. 1705-11) и Карл VI (упр. 1711-40) наследили много разширени владения в Унгария, Италия и Нидерландия. Основната политическа криза възникнала още веднъж от проблема за наследяването на трона, който причинил избухването на голяма континентална война. Карл VI, като испанския си съименник, когото някога наследил символично, нямал мъжки наследник. Тесногръд фанатик, той посветил по-голямата част от живота си на опитите си да наложи религиозно подчинение и чрез Догматичната санкция да осигури наследството за своята дъщеря Мария Терезия. В случая имперският трон бил заграбен след неговата смърт от Карл Алберт, курфюрст на Бавария, който като Карл VII (упр. 1742-5) властвал за кратко чрез тайно споразумение с французите като единственият нехабсбургски император в продължение на 400 години. После престолът бил върнат на съпруга на Мария Терезия, Франц I (упр. 1745-65), велик херцог на Тоскана, и на техния най-голям син, Йо-

42. Европа

658