Европа.История

SONATA

ПО произход sonata се отнася за музиката, която “звучи”, а не се “пее”. Но през XVIII век терминът бил приложен към една специфична форма на композиция, която започнала да доминира в почти цялата инструментална музика. Сонатната форма заема централно място в работата на класическите композитори от Хайдн до Ма-лер. Тя контрастира с полифоничния стил на предишната епоха; и въплъщава условностите, срещу които по-късните “модерни” стилове ще реагират. Тя съдържа два аспекта - разделянето на композициите във формална последователност на частите и усъвършенстването на хомофоничната хармония. [TONE!

Сонатната форма няма една-единствена начална точка. Една ранна нейна проява е Sonata pian е forte (1597) за цигулка, корнет и шест тромбона на Габриели. Но нейното систематизиране в четири композиционни части не се наблюдава до работата на Аркангело Корели (1653-1713) от Болоня. Тя била развита в композициите за клавесин на на К. Ф. Е. Бах (1714-88) и била доведена до съвършенство от Хайдн и Моцарт. Нейните теоретични основи били предсказани в Traité d’harmonie (1722) на Ж.-Ф. Рамо, но не били обяснени напълно до “Школа по практическа композиция” (1848) на Карл Черни, двадесет години след смъртта на най-великия й изразител - Бетовен.

Конвенционалната сонатна форма разделя музикалното произведение на четири контрастиращи си части. Встъпителното Allegro, в бързо темпо, има паралели с оперната увертюра. Втората бавна част израства от бароковата aria da capo. Третата част, обикновено менует и трио, е базирана върху танцовата сюита. Финалът се връща към гамата и темпото, напомнящи встъплението. Всяка от четирите части следва стандартния модел, състоящ се от експозиция от мелодични теми, тяхното хармонично развитие и, в края, тяхната рекапитулация, понякога със свързана coda, или “прибавка”.

Хомофонията е противоположна на полифонията. Тя се характеризира с музика, базирана, като мотивите на химните, върху напредването на акордите, чиито съставни ноти не притежават нито мелодична, нито ритмична независимост. Поради това класическата хармония е противоположна на полифоничния контрапункт. Сцената, където Й. С. Бах композира своята “Изкуство на фугата” (1750) в една празна църква в Лайпциг, символизира преминаването на полифоничната епоха. Сцената, където Бетовен, изморен, но пречистен, се бори, за да завърши петте си последни квартета, може да се приеме като връхната точка на хомофонията.

Бетовен смятал своя “Квартет в до диез минор, опус 131” (1826) за най-добрата си творба. В нея той обяснява всеки от елементите, от които е израснала сонатната форма -встъпителна фуга; скерцо с една-единствена тема; централна ария с вариации; и “соната в сонатата” върху обърнатата наопаки фуга. Тя била наречена “цикъл на човешкия опит” и “микрокосмос на европейската музика”1.

В този период, от 1750 до 1827 г., Хайдн, Моцарт и Бетовен са композирали повече от 150 симфонии, над 100 сонати за пиано, над 50 струнни квартети и множество концерти I всички те в сонатна форма. Тези творби оформят сърцевината на класическия репертоар.

606