Европа.История

ORIGO

умрял през 520 г.5 Традицията на Съмърсет поддържа тезата, че планинското укрепление край Кадбъри Касъл подслонявало двора на Артур в Камелот, докато Пзастънбъри бил “Авалон”, където той умрял. През 1278 г. крал Едуард I наредил гробницата край Гластьнбъри да бъде отворена и открил ковчезите на войн и дама. Сметнал, че те съдържат останките на Артур и Гуиневиър. Върху един кръст на гроба, вече изгубен, пишело: HIC IACET SEPULTUS INCLITUS REX ARTURIUS IN INSULA AVALONIAE (Тук лежи погребан крал Артур в остров Авалон)6.

Древните легенди постоянно подновяват целите си. Точно както средновековните ан-гло-нормански крале се опитвали да свържат себе си с предсаксонските обитатели на завоюваната земя, така и викторианските романтици се опитвали да засилят своето усещане за съвременно британско единство, размишлявайки върху съдбата на древните британци. Алфред, лорд Тенисън (1809-92), в продължение на четиридесет и две години бил поет лауреат и петдесет и пет години работил върху най-любимия си и най-осмиван Артуров епос “Идилиите на краля”. Това е разширена алегория на вечната борба между духовността и материализма:

… техните страхове Са утринни сенки, по-големи от силуетите,

Които ги хвърлят не мрачните, които предшестват

Мракът на битката на запад

Където всички висши и свещени измират7.

Славянските народи притискали силно германските си съседи. Тяхната предистория е документирана много по-слабо, тъй като те са имали по-малко контакти с Империята, и се е превърнала в предмет на много съвременни фантазии. Древната “Славянска родина” често се възприема като фиксирано понятие. Полската “аборигенска школа” от предисторици настоява, че тя се е простирала върху територията между Одер и Висла Щ origine, въпреки че може да бъде определена по-убедително в гористата зона по-далеч на изток, по склоновете на Карпатите. Поради някаква необяснима причина западните учени обичат да запращат праславяните до най-малко вероятните и най-неудобните от всички места, насред Припетските блата. Където и да са били границите й, славянската родина се е намирала върху основния предисторически маршрут. Тя трябва да е била прегазвана и вероятно подчинявана от всяко голямо номадско нашествие. Скитски вожд е бил погребан с всичките му съкровища край Ви-ташково на Западна Несе. Споменът за сарматите се е запазил в продължение на 2000 години, така че полските благородници са могли да претендират за сарматско потекло. [CRUX] Мигриращите готи и гепиди преминавали бавно, нанасяйки злинис неблагоприятни последици. През V век сл. Хр. преминаването на хуните оставило малко следи с изключение на една мъчителна фраза в една англосаксонска поема, *Vridsith”, която разказва как “Храеде с техните остри мечове трябва да защитават древния си трон от хората на Аетла край гората на Висла’4. Наследниците на хуните, ава-

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

247

рите, създали нещо като славяно-аварска конфедерация, която за пръв път се появява в историческата документация на византийски извори от VI век.

Съмнително е дали праславянският език може да е бил добре диференциран преди началото на големите преселения в средата на първото хилядолетие. Като гръцки и латински той се е характеризирал със сложен комплекс от склонения и спрежения и със свободен словоред. Често се смята, че славянските племена са развили характерна социапна институция [zadruga], или “обединено семейство”, в което всички роднини на вожда живеели заедно при жестока патриархална дисциплина. Те боготворели много божества като Триглав, Сварог, Създателя на слънцето, и Перун, Бога на гръмотевиците. Много интересно, по-голямата част от техния религиозен речник, от “Бог” до “Рай”, е сарматско-иранска по своя произход; както и много от техните думи, свързани с примитивната технология, като “dach” (покрив на полски) или “плуг”, са германски. Макар и много изолирани, те определено са спечелели от контактите със своите съседи. (Виж Приложение III, стр. 1229.)

Усещането за неясни извори и скептицизъм на западните историци може да бъде извлечено от следното описание на славяните, което е компилирано, с малко поетически волности, от “доказателствата на Прокопий и на император Мавриций”:

Склавонците използвали един общ език (той бил груб и неправилен) и били известни с външната си прилика, която се отклонява от мургавите татари и се приближава, без да се припокрие, с високата фигура и светлия тен на германците. Четири хиляди и шестстотин села били пръснати в провинциите Русия и Полша и техните колиби били построени набързо от необработени дърва… Можем да ги сравним, може би не без ласкателство, с архитектурата на бобъра…

Плодородието на почвата, а не толкова трудът на местните доставяло недодяланото изобилие на склавонците… Полето, което сеели с просо, давало вместо хляб груба и не толкова питателна храна… Като свой върховен Бог те почитали невидимия владетел на гръмотевицата…

Склавонците считали под достойнството си да се подчиняват на владетел… Някакво доброволно уважение се отдавало на възрастта и доблестта; но всяко племе или село съществувало като отделна република и всички били убеждавани, но никой - принуждаван… Те се биели пеша, почти голи… Плували, гмуркали се, оставали под водата, поемайки си дъх през куха тръстика. Но това били постиженията им на шпиони и бойци. Военното изкуство било непознато на склавонците. Името им било неизвестно, а победите им - съмнителни5.

Балтийските народи живеели в още по-голяма изолация. Прусите на изток от делтата на Висла, литовците в долината на Неман и летите на Западна Двина говорели езици, които учените смятат за най-малко развити от всички останали. Някога те погрешно били смятани за част от славянската група, но сега се преценяват като по-близки до праиндоевропейския, даже от санскрит. Като всички индоевропейци балтите най-вероятно са мигрирали от Изток в някой момент от предисторията, но за тяхното придвижване не е известно нищо. Те се заселили върху мореновите останки от последната ледникова епоха и останали там сред тъмните борове и блестящите езера. Като фините и естонците те, изглежда, са били оставени на мира, докато вълната от народи не тръгнала в обратна посока през първата половина от второто хилядолетие. [LIETUVA]

248