Европа.История

VII

ВЕ1\1АТ10

Ренесанси и реформации, около 1450-1670 г.

Съществува силно усещане за нереалност по отношение на Ренесанса. Начинът на мислене, който би трябвало да разграничи модерната европейска цивилизация както от средновековния християнски свят, така и от други неевропейски цивилизации като исляма, няма ясно начало и няма край. В продължение на много време той остава запазен за един малък интелектуален елит и трябва да се състезава със съперничещи му мисловни тенденции, стари и нови. В тъй наречената “Епоха на Ренесанса и Реформацията”, която условно започва от около 1450 г., той може да бъде описан единствено като слаб интерес. В европейското общество има големи сектори, а в европейската територия - огромни области, където, както и досега, той не си е създал никакво влияние. По някакъв начин успява да се превърне в една от най-забележител-ните черти на епохата, но все пак трябва да бъде разграничен от ежедневния политически, социален и културен живот. Той бил нетипичен и непредставителен, но все пак с огромно значение. Като чудесните фигури на Сандро Ботичели, които са сред неговите най-мощни прояви, изключителните “Primavera” (1478) или ефирната “Раждането на Венера” (около 1485), той се носи над повърхността на света, от който е възникнал, една нетленна абстракция, един нов енергичен дух.

Когато се изправят пред проблема, много историци, занимаващи се с този период, изоставят предишните си възгледи. Вече не е модно да се пише толкова много за тези маловажни проблеми. Хуманистичната мисъл, реформаторската теология, научните открития и отвъдморските изследвания трябваше да отстъпят пред изследването на материалното състояние, на приемствеността със Средновековието и на популярната вяра (и неверие) като противоположна на високата култура. Сега професионалистите обичат да насочват светлината на прожекторите към магията, скитничеството, болестите или към унищожаването на населението в колониите. Това може да бъде много подходящ коректив; но е толкова непочтено да забравяме Леонардо или Лутер, както да игнорираме Нострадамус или мелничаря от Фриули. Никой, който иска да узнае защо Европа е била толкова различна в средата на XVII век от онова, което е била през XV, не може да си позволи да отмине традиционните теми.

Въпреки това невнимателният читател се нуждае от напомняне. Светът на Ренесанса и Реформацията също така може да бъде светът на магията, астрологията, чудесата, фокусите, черната магия, народното лечение, призраците, поличбите и феите. Магията продължавала да се състезава и да си взаимодейства с религията и на-

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

487

уката. Действително превъзходството на магията сред обикновените хора продължило да съществува през един дълъг период на съжителство с новите идеи, период, който продължил повече от два века1. Един извод е, че този “Ранен модерен период” изобщо може да не е бил чак толкова модерен. Въпреки посетите свежи семена, той може да е имал много повече общи черти със Средновековието, което го предшества отколкото с Просвещението, което го следва.

Поради това Ренесансът не може да бъде дефиниран лесно. Най-лесно е да се каже какво не е той. “Откак Ренесансът измисли себе си преди около шестстотин години, оплаква се един американски историк, не е постигнато съгласие за това какво представлява той“2. Ренесансът например не просто отразява буржоазния интерес към класическото изкуство и наука, защото едно такова съживяване набира скорост след XII век. Нито пък включва тотално отрицание на средновековните стойности и внезапното завръщане към светогледа на Гърция и Рим. Най-малко включва едно съзнателно изоставяне на християнската вяра. Терминът renatio, или “прераждане”, бил латинска калка от гръцкия теологически термин, palingenesis, използван в смисъл на “духовно прераждане”, или “възкресение от мъртвите”. Есенцията на Ренесанса не лежи във внезапното преоткриване на античната цивилизация, а по-скоро в употребата на античните модели, за да се провери авторитетът на основата на конвенционалните вкусове и мъдрост. Това е неразбираемо без обръщане към дълбините на лошата слава, която си била спечелила средновековната Църква, предишният извор на авторитет. В това отношение Ренесансът бил неразделна част от същото движение, което предизвикало църковните реформи. В по-дългосрочен план той бил първият етап от еволюцията, която водела през Реформацията и Научната революция до Просвещението. Той бил духовната сила, която разчупила модела на средновековната цивилизация, задвижвайки дългите процеси на дезинтеграция, която постепенно породила “модерна Европа”, [balletto]

В този процес християнската религия не била изоставена. Но властта на Църквата постепенно се затваряла в религиозната сфера: влиянието на религията все повече се ограничавало в царството на личната съвест. В резултат от това спекулациите на теолозите, учените и философите, работата на художниците и писателите и политиката на владетелите се освободили от контрола на Църквата с монополна власт и “тоталитарни” претенции. Най-главното качество на Ренесанса трябва да бъде определено като “независимост на съзнанието”. Неговият идеал била личността, която чрез усвояване на всички клонове на изкуството и мисълта не се нуждаела от зависимост от никакъв външен авторитет за формиране на знанието, вкусовете и вярванията си. Такава личност бил I’uomo universale, “завършеният човек“3.

Главният продукт от новото мислене се крие в нарастващото убеждение, че човечеството е способно да управлява света, в който живее. Големите ренесансови фигури били изпълнени със самоувереност. Те усещали, че дадената от Бога изобретателност може и трябва да се използва за разкриване на тайните на Божията вселена; и по този начин човешката съдба на земята можела да бъде контролирана и подобрена. Тук се крие решителният разрив с мисленето на Средновековието, чиято

488