Европа.История

IX

|Ш)ШТЮ

Континент в смут, около 1770-1815 г.

Съществува една универсална черта във Френската революция, която не се отнася до нито едно от множеството други сътресения в Европа. Действително това било събитието, което дало на думата “революция” нейното пълно, модерно значение: тоест не обикновен политически катаклизъм, а цялостно отхвърляне на една система на управление заедно с нейните социални, икономически и културни основи. В наши дни историческите книги са пълни с “революции”. Съществуват опити например Английската гражданска война да бъде превърната в “Английската революция” и още повече опити Руската революция да бъде издигната до нивото на трети етап в една всемирна серия. Съществуват още Римската революция, Научната революция, Военната революция, Индустриапната революция, Американската революция и дори, в по-късни времена, Сексуалната революция. Никоя от тях не заслужава това название.

Но през 1789 г. имало причини да се вярва, че стават промени, които ще засегнат хората далеч отвъд франция и далеч отвъд чистата политика. Париж бил столицата на една господстваща сила и центърът на една международна култура. Революционерите наследили просвещенската вяра в универсалната абстракция - човека. Те имали чувството, че действат от името на всички хора навсякъде по света, че се изправят срещу всемирната тирания. Нейният най-благороден паметник не било някакво провинциално обявяване на правата на французите, а проехтялата навсякъде Декларация за правата на човека (виж по-долу). “Рано или късно, казал Мирабо пред Националното събрание,

влиянието на нацията, която… е свела изкуството на живота до простите идеи за свобода и равенство - идеи, надарени с неустоим чар за човешкото сърце и пропагандирани във всички страни по света, - влиянието на такава нация несъмнено ще спечели цяла Европа за Истината, Умереността и Справедливостта, може би не веднага, но някой ден…

Това било чувството, което вдъхновило етикета “Първата Революция в Европа”, а не нещо, което е било изключително френско1.

Чужденците споделяли същото живо чувство на съпричастност. Един млад английски ентусиаст, който по-късно щял да се разкайва, щял да напише в екстаз: “Блаженство беше това да живееш в тази зора.” Един възрастен държавник се оплакал: “Епохата на рицарството си отиде. Епохата на софистите, икономистите и пресметливите успя; и славата на Европа е заличена завинаги.” “Тук и сега, отбелязал воде-

А

688