Европа.История

DYNAMO

Събирайки се отново след Ватерлоо, Виенският конгрес бил в по-смекчено настроение. Представителите на победилите сили не можели да бъдат обвинени, както! предната година, “че са танцували вместо да постигнат напредък”. Те не били готови да рискуват нищо. Били решени преди всичко да възстановят правата на монархията - свещената институция, която се считала за най-застрашена от Революцията. Правейки това, те почти не обърнали внимание на изискванията на демокрацията и националността. Разрешили своите несъгласия чрез компенсиране на недоволните за сметка на победените. Една Германска конфедерация от 39 държави щяла да заеме мястото на Конфедерацията на Рейн и на Свещената Римска империя. (Виж Приложение III, стр. 1305.) Прусия, която настоявала за Елзас, Лотарингия и Варшава, вместо това получила Саксония. Австрия, която загубила своя дял в Нидерландия, получила голяма част от Северна Италия. Швеция, която изгубила Финландия, получила Норвегия. Русия затвърдила своите владения във Финландия, Литва и Източна Полша и получила отделното Кралство Полша около Варшава, където царят можел да бъде крал. Британия се задоволила с група острови от Хелголанд до Цейлон. Група стари монархии били възстановени в Неапол, Мадрид и Торино - но на малко стари републики било позволено да се възродят. Както отбелязал цар Александър, “Републиките не са на мода”. Било направено изключение за Република Краков, град, за който претендирали Прусия, Русия и Австрия и който не бил даден на никоя от тях.

Поради това духът на споразумението бил повече от консервативен: в действителност върнал часовника назад. То имало за цел да предотврати промяната в един свят, където силите на промяната били задържани само на косъм. Коментарът на херцог Уелингтън за Ватерлоо бил: “проклето нещо, най-бързото падане, което някога си виждал в живота си”. Подобно било усещането из цяла Европа. Изходът между победа за силите на промяната над силите на статуквото бил толкова близък, че победителите се ужасявали от най-малките отстъпки. Макар и ограничена, постепенната реформа се възприемала с подозрение. “Започването на реформа, написал херцогът през 1830 г., означава започване на революция”. Нещо повече, франция, вечният точник на революционни размирици, не била усмирена. Париж щял да избухва многократно - през 1830,1848,1851,1870 г. “Когато Париж кихне, коментирал австрийският канцлер Метерних, Европа хваща настинка”. Демокрацията във френски стил била заплаха, застрашаваща монарха, Църквата и собствеността - стълбовете на всичко, зад което той стоял. Тя била, както казал той, “болестта, която трябва да бъде излекувана, вулканът, който трябва да бъде угасен, гангрената, която трябва да бъде обгорена с нажежено желязо, хидрата с отворени челюсти, която е готова да погълне социалния ред”3.

В своята крайна форма, както бил въплътен от Метерних, реакционният дух от 1815 г. се противопоставял на всяка промяна, която не получавала предварително одобрение. Най-напред той намерил своя израз в Четиристранния съюз между Русия, Прусия, Австрия и Британия, които се договорили да организират бъдещи конгреси, когато възникне необходимост от това, а после и в по-широкия “Свещен съюз”, организиран от царя. Първият довел до Конгреса от Екс ла Шапел (1818), който отново допуснал Франция до хармоничния свят на уважаваните нации. Вторият родил предложението, че силите трябва да гарантират съществуващите граници и управления за вечни времена.

Всичко това било твърде много за британското правителство, което настроило принц-регента срещу Свещения съюз и го завело в компанията на султана и папата.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

771

По британските стандарти правителството на лорд Ливърпул било необикновено консервативно: във вътрешната си политика то се съпротивлявало срещу реформата на всички фронтове. Но не можело да позволи на реакционерите от Европа да създадат международен еквивалент на парния локомотив без никаква предпазна клапа. На всеки от следващите конгреси, свикани в Тропау (1820), Лайбах (1821) и Верона (1822), британците поддържали силните си резерви относно следващите експедиции за потушаване на революциите в Неапол, Гърция и Испания. По критичния въпрос за бунта на испанските южноамерикански колонии британският външен министър Джордж Канинг се присъединил към президента на САЩ Джеймз Мънроу в забраната му за всякаква европейска интервенция в двете Америки. “Аз настоях за съществуването на Новия свят, казал той в Камарата на общините през 1826 г., за да възстановя баланса в Стария.” В действителност унищожил напълно конгресната система. “Нещата се връщат в здравото си състояние, отбелязал той малко преди смъртта си. Всяка нация за себе си и Бог за всички нас”.

Въпреки това краткотрайната “Конгресна система” се оказала важна за подреждане на сцената, в рамките на която Европа от XIX век щяла да започне своето бурно развитие. Макар че се провалила в опита си да създаде трайни институции -които за кратко време обещавали да наметнат мантията на някаква преждевременна Лига на Нациите - тя създала климата на консервативния континентален ред, срещу който трябвало да се борят всички следващи реформатори и революционери. Тя очертала международната арена, в която петте признати сили - Четворният съюз плюс възстановената Франция - щели да действат срещу всички парвенюта и новопоявили се сили през следващия век. Въпреки важните си модификации, системата господствала върху картата на Европа, която нямало да се промени съществено до 1914-18 г.

От началната си точка през 1815 г. векът се развил в три ясно очертани етапа: на реакцията (1815-48), на реформата (1848-71) и на съперничеството (1871-1914). В първия етап консервативната крепост се държала с променлив успех, докато се сгромолясала сред общия революционен изблик през 1848 г. Във втория етап силите неохотно отстъпили и се съгласили, че контролираната реформа е за предпочитане през безкрайната съпротива. Били постигнати важни отстъпки на всички фронтове. Били създадени конституции, последните крепостни били освободени. Две от трите страни, които се борели за национална независимост, получили възможност да я постигнат. В третия и финален етап Европа влязла в период на интензивно съперничество, утежнено от дипломатически преподредби, превъоръжаване и колониална конкуренция. Четиридесетте години на ненадминат мир не успели да сдържат нарастващото напрежение, на което през август 1914 г. било позволено да премине в открит конфликт. Модерните и модернизиращите се европейски общества, въоръжени с модерни оръжия, безразсъдно се впуснали в една модерна война, пред чиито кланета битките на Наполеон изглеждали като дребни схватки.

772