Европа.История

TENEBRAE

та империя в една или друга форма. Второто направление включвало поредица от конфликти между червените или белите, от една страна, и независимите републики от бившите царски граници, от друга. Всички републики се сражавали за запазване на своя новопридобит суверенитет. Но това не било всичко. Червените създали местни формации във всяка от републиките в допълнение към централните резерви, базирани в Москва. Белите също създали няколко отделни армии. Намесили се множество чуждестранни сили. Правителствата на националните републики често се изправяли срещу местни съперници; имало и много неконтролируеми елементи, като Чешкия легион от бивши пленници, които през 1918 г. превзели Транссибирската железопътна линия. В резултат от това мелето в повечето райони приело формата на многостранна война, в която можел да участва всеки. [в. n. R.]

В Украйна например, която представлявала една от най-ценните награди, на бойното поле се сражавали единадесет армии. Силите на Украинската република, които били сформирани през януари 1918 г., били разделени между поддръжниците на първоначалната Rada, или Национален съвет, и онези от по-късната Директория. Германската окупационна армия на Източния фронт останала до февруари 1919 г., за да подкрепи независимостта на Украйна. Червената армия на Украйна имала силна подкрепа сред руските работници в Донбаския регион и била попълнена със съединения от централното болшевишко командване в Москва. Руската доброволческа армия на генерал Деникин, подкрепяна от френски сили, акостирала в Одеса; нейният наследник, Бялата армия на барон Врангел, била на лагер в Крим. Полската армия на Пилсудски победила силите на Западноукраинската република в началото на 1919 г., преди да настъпи към Киев през април 1920 г. в съюз с Украинската Директория. Селските партизани на анархиста Нестор Махно минавали ту на една, ту на друга страна петнадесет пъти в продължение на две години. Да се редуцира един подобен калейдоскоп до двустранна борба между червени срещу бели, е опростяване, докарано до абсурд. (Виж Приложение III, стр. 1315.)

Ходът на събитията бил не по-малко сложен от ordre de bataille. Но според болшевишката гледна точка от центъра имало две последователни фази, всяка от които със свои собствени приоритети. Първата фаза, която обхващала целите 1918 и 1919 г., станала свидетел на настъплението на белите срещу Съветска Русия от всички страни - генерал Юденич от запад в Естония, адмирал Колчак от изток в Сибир, генерал Деникин от юг в Украйна. Болшевиките полагали отчаяни усилия да задържат центъра в Москва и да отблъснат всяка от настъпващите армии една по една. Втората фаза, която започнала през зимата на 1919-20 г., видяла как Червената армия започва офанзива, преследвайки всяка от отстъпващите бели армии, преди да започне да смазва една по една всяка от националните републики.

Критичният момент настъпил през ноември 1919 г., когато Деникин стигнал до Тула, само на 100 мили южно от Москва, а поляците не били много по-далеч на запад, край Смоленск. Един синхронизиран натиск би могъл да означава край на болшевишкия режим. Но емисарите на Пилсудски не получили задоволителен отговор за отношението на Деникин към независимостта на Полша. Така че поляците спрели настъплението си и започнали преговори с Ленин. Деникин се поколебал фатално и бил пометен от своите позиции от Червената кавалерия незабавно след тяхната победа

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

933

при обсадата на Царицин. В своите мемоари той обвинява Пилсудски за крайната победа на болшевиките9.

По-късно, след като осигурили центъра, множество червени армии се разперили във всички посоки, помитайки всичко пред себе си. Повторното завоюване на републиките в европейската част от бившата империя достигнало до своя край през 1921 г., когато болшевишките сили свалили меншевишкия режим в Грузия. (Виж Приложение III, стр. 1320.)

Победата на болшевиките, която объркала военните експерти, трябва да се припише на разделението на техните врагове, на таланта на Леон Троцки, военен комисар и “Руския Карно”, на стратегическото предимство на вътрешните комуникационни линии и на крайно безпощадните мерки на техния “военен комунизъм”. Болшевишкият режим не бил добре дошъл за никоя от основните класи в руското общество, включително за селяните, за никоя от главните групировки в политическия спектър от реакционните монархисти до либералите и социалистите и за никоя от неруските националности. Но избухването на гражданската война - която самият Ленин провокирал - осигурило претекста за премахването на всички съществуващи институции и за по-митането на всяка социална и политическа опозиция. Cheka, или “Извънредната комисия” на революционната полиция (предшественик на ОГПУ, НКВД и КГБ), била организирана от полския благородник феликс Дзерджински (1877-1926) с такава жестокост, че пред нея Робеспиер изглеждал малодушен. Тя унищожила всички “класови врагове”, истински или въображаеми - от бившия цар и неговото семейство, убити по заповед на Ленин в Екатерининбург през юли 1918 г., до безбройните множества от безименни жертви. Милитаризацията на всички клонове от икономиката, включително трудовата сила, транспорта и производството, позволила на болшевиките да овладеят всички предприятия и профсъюзи и да разстрелят всички несъгласни за “кон-трареволюционен саботаж”. Народната подкрепа рядко се включвала в сметките, освен когато болшевиките можели да апелират към патриотичните руски чувства срещу присъствието на чужди “интервенти”. През април 1920 г., когато поляците помогнали на украинците да си върнат Киев, всички идеологически преструвки били захвърлени настрани. Ленин апелирал за защита на Светата Русия, а Троцки - за привличане на всички бивши царски офицери. Крайната необходимост била майката на крайната изобретателност.

Чуждата интервенция в Русия била преувеличена. На пръв поглед едно ужасно множество от злонамерени чужденци си пъхало носа в руската беда. Редовната германска армия останала от Световната война в Oberost. Доброволческата германска армия от “Балтикум” газела Латвия и Литва, полската нередовна армия на генерал Булак-Балахович газела Белорусия; редовните полски войски се появили в Oberost веднага след изтеглянето на германците. Британските експедиционни сили акостирали в Мурманск и в Батуми, Грузия; французите окупирали Одеса; американците и японците контролирали Владивосток и Далечния изток. За съветската пропаганда било лесно да превърне тези чужденци в организирана конспирация на злите капиталисти, наети да унищожат Русия. Нямало такава конспирация. Съюзническите правителства били загрижени главно да запазят целостта на Руската империя; те нямали нищо общо с присъствието на германците и особено на поляците, които изрично пренебрегнали ;съвета на съюзниците да не се месят. Съюзническите експедиции били изпратени, за

934

ТЕ^ВЯАЕ

?!£$у1а

НА 10 юли 1920 г. крал Кристиян X, яхнал бял кон, прекосил датската граница, за да си върне района Б6пс1еф11ап(1 (“Южна Ютландия” или “Северен Шлезвиг”), който наскоро бил даден на Дания чрез плебисцит1. Така завършил един от най-ожесто-чените и най-продължителни териториални спорове в модерна Европа.

Съседните провинции Шлезвиг и Холщайн, разположени в основата на полуостров Ютландия, дълго оформяли граничните земи между Германия и Дания. Исторически Шлезвиг

— или “Слезвиг” на датски — бил датско феодално владение, докато Холщайн принадлежал на Свещената Римска империя. Древният “Айдерски камък”, закрепен върху градската порта в Ренсбург, отбелязва традиционната граница на империята. Макар че населението било етнически смесено, датски говорещите преобладавали на север, а немски говорещите

— в центъра и на юг. (Виж Приложение III, стр. 1311.)

“Шлезвиг-Холщайнският въпрос” за пръв път надигнал глава през 1806 г., когато французите дарили и двете провинции на Дания. Наградата била потвърдена от Виенския конгрес, но по-късно станала двусмислена, когато Холщайн бил обявен за член на Германската конфедерация. Това било сигурно средство за неприятности. В епоха на нарастващ национализъм “старите германци от северните блата” поискали своето откъсване от Дания. Патриотично настроените “датчани от Айдер” се сплотили, за да им се противопоставят. Националистическите претенции скоро се смесили с борбите за установяване на конституционно управление. През 1848 г. пруските войски окупирали Шлезвиг-Холщайн в отговор на апела на доминираните от немци провинциални събрания. По-късно те били принудени да се изтеглят, след като Британия и Русия ги заплашили с ответни действия. Прусия хвърлила око на военноморското пристанище Кил2.

По-нататъшната криза била ускорена през ноември 1863 г., когато Фредерик VII от Дания починал без мъжки наследник, след като току-що одобрил конституцията на “Дания-Шпезвиг”. Саксонските и хановерските войски бързо влезли, за да осигурят Холщайн. През 1864 г., насред надигащата се врява, Прусия и Австрия се договорили да предприемат общи действия, установявайки шестгодишен период на съвместна окупация на двете провинции за проучване на всички проблеми. Тези намерения били осуетени от австро-пруската война през 1866 г. Победата на прусаците им позволила да поемат едноличен контрол върху окупираните земи, а после — да ги анексират открито. Договорките за провеждане на плебисцит и за облекчаване на положението на хората, избрали датско гражданство, не били уважени.

Датската национална гордост била възбудена силно от войните през 1848—51 г. и 1863—4 г. Укрепленията по линията Даневирке станали свидетели на ожесточени сражения; и точките на жестока съпротива, като Дибол Мил, щели да се превърнат в национални светини. Още по-упорито било негодуванието, възбудено от малтретирането на избралите датско гражданство и от жестоката политика на германизация, налагана, както и в Пруска Полша, през 80-те и 90-те години на XIX век.

Шлезвигските плебисцити от 1920 г. били подбудени под покровителството на съюзниците в съответствие с Версайския договор. В северния район те показали 92-процентно мнозинство в полза на Дания; във Фленсбург и Централен Шлезвиг — 75-процентов вот за Германия. Договорената граница е изтраяла и досега.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

935

Лорд Палмерстън някога казал, че само трима души разбират Шлезвиг-Холщайн — “принц-консортът, който бил мъртъв; един немски професор, който полудял; и самият той, който забравил всичко по въпроса”. След 1920 г. цяла Европа била свободна да последва примера на Палмерстън, макар че много подобни неподатливи спорове останали и другаде. Срещу всеки териториален конфликт, разрешен по онова време, били създадени няколко нови.

да охраняват мунициите, които били доставени по-рано до руските пристанища като дар за Временното правителство. Симпатиите на западните сили несъмнено били на страната на бившите им руски съюзници, които болшевишкият преврат свалил и които сега молели за помощ. Но никога не изпратили хората или парите, необходими за провеждането на сериозна военна операция. Те се изтеглили, когато станало ясно, че тяхното присъствие подпомага пропагандните успехи на болшевиките. Но до тогава вредата била нанесена; съветските исторически книги в продължение на десетилетия биели националистическия барабан на тази тема.

Западните исторически книги си имат своите особености. Сгромолясването на Руската империя рядко се обсъжда в същото направление като паралелното сгромолясване на Австро-Унгарската или на Отоманската империя. С изключение на Полша, Финландия и Балтийските държави, които били признати от Мирната конференция, националните републики, които се откъснали от руски контрол, не получили същия статус като онези, които се откъснали от Централните сили. Изглежда, малко историци смятат повторното завоюване на Украйна и Кавказ от Съветска Русия за нещо повече от вътрешно “руско” събитие. Още по-жалко е, че създаването на Съветския съюз, което започнало през декември 1922 г., често се възприема просто като промяна на името. По този начин продължителният процес на разпадане на империята и петгодишният труд на болшевиките да я изправят отново на крака могат да бъдат отминати с мълчание. Решителните различия между “Русия”, “Руската империя”, “Съветска Русия” (РСФСР) и “Съветския съюз” (СССР) влязоха в общия дискурс чак когато изделието на болшевиките започна да се разпада 70 години по-късно. [в. N. н.] Мащабът на Руската гражданска война често се пренебрегва. Но ако жертвите от сраженията, от Белия и Червения терор и от ужасяващия Глад по Волга се сборуват, общият брой на загиналите не би бил по-малък от смъртността по всички фронтове на Голямата война10.

Сгромолясването на Хабсбургската империя било придружено от множество сериозни конфликти, но никой от тях не бил по-сериозен от конфликта в Унгария. Съветската република Унгария изтраяла пет месеца, от март до август 1919 г. Много европейски комунистически партии били основани по това време; но Будапеща била единственият град извън Русия, където комунистическият режим успял да вземе властта и да я задържи. Краткият живот на първата “Унгарска революция” е много поучителен. Тя получила своя шанс, когато първото либерално правителство на независима Унгария подало оставка, протестирайки срещу наказателното естество на мирното споразумение. Повечето унгарци били ужасени от перспективата да загубят Словакия и

936

ТЕМЕВЯАЕ

В. N. Я.

ШОСКОРО повечето западни историци не знаеха абсолютно нищо за Беларуската национална република (БНР), която била провъзгласена в Миенск (Минск) на 25 март 1918 г. Действително повечето хора на запад не знаеха, че Белорусия, или Беларусь, е нещо различно от район в Русия1. Преди 1918 г., притисната между Полша и Русия, Беларус никога не била познавала отделно политическо съществуване. Известна някога на външния свят като “Бяла Рутения”, тя образувала голяма част от Великото Литовско княжество, но след Поделбите била претопена в царската империя, където била прекръстена на “Бяла Русия”.

Германската подкрепа през Първата световна война засилила много националното самосъзнание на страната. През 1914-15 г. във Вилна (Вилнюс) и Минск започнали да работят белоруски училища, книжарници, вестници и издателства. На 1 януари 1916 г. един декрет, издаден от фелдмаршал фон Хинденбург, признал белоруския като официален език на териториите, окупирани от германската армия. През 1916—17 г. имало свобода за организиране на белоруски театри, семинарии, педагогически институти и най-накрая на политически партии.

Инициативата била поета от демократичната социалистическа групировка Нгатайа. Белоруският национален конгрес се събрал в Минск през декември 1917 г. само за да бъде разпръснат от болшевиките. Но последвалото настъпление на германските сили през февруари 1918 г. прогонило червените и позволило на местните да поемат властта. БНР, която се ангажирала с благоденствието на всички националности — рутенци, поляци, евреи, литовци и татари, — функционирала до края на годината. Тя била подчинена насилствено през 1919 г. при завръщането на Червената армия, която първо създала обединената Литовско-Белоруска ССР а после — Белоруската ССЕ

По време на полско-съветската война от 1919—20 г. по-голямата част от Беларус била окупирана от поляците. Договорът от Рига (1921) разделил страната без проучване на желанието на населението. Под съветско управление източният сектор бил подложен на репресии, чиито жертви ги смятат за “геноцид”2. Ужасите продължили през 1939—45 г. чрез нацистките убийства и сталинските депортации. Но споменът за БНР продължил да живее. През 1992 г., когато Република Беларус беше възстановена, посетилият я доайен на Европейския парламент изрази твърдото убеждение, че тя има пълното право да бъде кандидат за бъдещо членство в Европейската общност5. Той бе настроен много по-оптимистично по този въпрос от множеството от местното население, чиято административна и мениджърс-ка класа бяха напълно съветизирани и русифицирани. Ужасяващата модерна история на Беларус ни увери, че тя е била много по-зависима от Русия, отколкото всяка от другите бивши съветски републики.

Трансилвания, които възприемали като люлки на своята цивилизация. Комунистическият лидер Бела Кун (1886-1939), евреин и бивш пленник, завърнал се наскоро от Русия, използвал националистическата треска. Унгарските комунисти взели властта с подкрепата на социалдемократите и на бившия офицерски корпус, обещавайки да прогонят словаците и румънците от оспорваните земи. През юни 1919 г. унгарската армия действително нахлула в Словакия. В същото време новата конституция била при-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

937

ета от делегатите в работническите и войнишките съвети по съветски модел и били постановени радикални реформи. Цялата индустрия била национализирана; църковната собственост била конфискувана; свещениците и селяните били подложени на принудителен труд.

В този момент Унгария събудила чудовището, което хранела. Стачниците били посрещнати с куршуми. В окупирания от французите Сегед се формирала група от недоволни офицери. Към тях се присъединил Николаш Хорти де Наджибаня (1868-1957), бивш хабсбургски адмирал, и било създадено правителство. Румънците използвали ситуацията и именно румънската армия влязла в Будапеща през август и сложила край на Унгарската съветска република.

Сега Червеният терор получил отговор в лицето на Белия терор. Срещу последователите на Кун се изляло безразборно отмъщение, особено срещу комунистите и евреите. През 1920 година Хорти бил обявен за регент и въвел диктатура, която продължила 24 години. Опитите на бившия император Карл да възстанови унгарския си трон били отклонени безцеремонно, както и опитите на парламента да се отърси от военния контрол. Макар че етикетът “фашистки” все още не бил използван и може би не е напълно подходящ, понякога адмирал Хорти се смята за “първия фашист в Европа”. Не за последен път обаче една крайна комунистическа авантюра провокирала силна антикомунистическа реакция. (Виж Приложение III, стр. 1324.)”

Полско-съветската Война от 1919-20 г. донесла изводи за цяла Европа. Обратно на болшевишката версия за събитията, тя не била организирана от Entente, не била част от съюзническата интервенция в Русия; и не започнала с атаката на Пилсудски срещу Киев през април 1920 г. Разбира се, съществувал териториален спор. Но главният източник на конфликта лежи в декларираното от болшевиките намерение да свържат революцията в Русия с очакваната революция в Германия и следователно да преминат през Полша. Този курс на действие бил изрично подчертан в ранната болшевишка идеология и бил необходима стъпка, ако съветският експеримент в Русия трябвало да бъде вкаран в крак с марксистката доктрина.

Болшевиките първо мислели да преминат по “червения мост” до Германия през зимата на 1918-19 г. По това време те наредили на Червената “западна армия” да проучи полските западни граници. Обаче изискванията на гражданската война били такива, че необходимата ударна сила от един милион можела да се събере чак година по-късно. Троцки винаги проявявал предпазливост; и въпреки публичното заклеймяване на “детската болест на левичарството”, именно Ленин се превърнал в ентусиаст на революционната война12. Редовните сражения между поляците и Съветите започнали през февруари 1919 г., почти случайно и продължили 20 месеца. Те започнали, когато германската армия евакуирала прилежащата територия на Oberost. Полските и съветските сили били въвлечени във вакуума от двете страни. Първоначалният сблъсък станал в Белорусия в 6 часа сутринта на 14 февруари, когато патрул от полската кавалерия смутил болшевишкия лагер по време на закуска. По това време Пилсудски се надявал да организира федерация на всички гранични републики от Финландия до Грузия. Неговият план многократно бил осуетяван от спора на Полша с Литва. Но до август 1919 г., след като превзел Вилнюс и Минск, той стоял на историческите граници на Полша. Бил изкушен да помогне на Деникин (виж по-горе), но обстоятелствата го принудили да започне преговори с болшевиките.

938

ТЕ^ВРАЕ

За поляците проблемът бил в несъответствието между болшевишките лозунги и болшевишките дела. През цялото време, докато Ленин изнасял разточителни речи за мир с Полша, ударните сили на Червената армия нараствали устойчиво. И поляците чакали. През януари 1920 г. Пилсудски направил набег през замръзналата Двина, за да затвърди независимостта на Латвия. После получил сигнала, от който се страхувал най-много: командването на съветските сили на Полския фронт било поверено на най-преуспяващия червен генерал, младия Михаил Тухачевски (1893-1937), завоевател на Сибир и теоретик на революционната война. Убеден, че дълго отлаганата офанзива на болшевиките ще започне скоро, Пилсудски скърпил закъснял съюз с една от украинските фракции и ударил болшевиките в най-слабата им точка, на юг. Поляците и украинците влезли победоносно в Киев и били посрещнати като освободители. Приготовленията на Тухачевски били прекъснати. На запад хората, които не разбирали нито от политика, нито от география, подели вика на болшевиките “Долу ръцете от Русия”.

Кампанията от 1920 г. не била погранична схватка. Тя била голяма война на придвижване, която вдъхновила младия съветник на военната мисия във Варшава, полковник Шарл дьо Гол да формулира новите си идеи за модерната война. До милион войници от всяка страна преминали хиляда мили и обратно за шест месеца. Пристигането на Червената кавалерия изтикало поляците от Украйна през май-юни. Командирът им се хвалел, че “ще препуска по улиците на Париж, преди да свърши лятото”. На 4 юли Тухачевски най-накрая започнал със заповедта: “На Запад! Върху трупа на Бяла Полша лежи пътят към световен пожар!” Скоростта на неговото настъпление била феноменална. В средата на август неговата кавалерия стигнала до завоя на Висла край Торн, само на пет дни марш от Берлин. Дзерджински стоял в ариергарда, готов да поеме властта в Полша с “Полския революционен комитет”. Ленин му телеграфирал да застреля повече земевладелци. Папският легат във Варшава, бъдещият Пий XI, се подготвил да се изправи лично срещу ордите на Антихриста. Западните правителства изпратили няколко генерали, но не и подкрепления. [КО№рмуа]

“Чудото на Висла” станало на 15-16 август. Пилсудски подготвил тайно контраатака от южния фланг. Тухачевски не успял да защити разтегнатите си комуникационни линии. Когато Пилсудски ударил, пет съветски армии били обезглавени. Три от тях били унищожени; друга избягала в Източна Прусия. Поражението било пълно. На 31 август на юг, в “Замошчкия пръстен”, Червената кавалерия най-после срещнала достоен противник. В последната голяма кавалерийска битка в европейската история 20 000 конници атакували и контраатакували в пълна формация, докато полските улани спечелили битката. Червената армия изгубила първата си война. Ленин помолил за мир. Примирието било подписано на 10 октомври, а договорът от Рига - на 18 март 1921 г.

По-широкото значение на полската победа не се оценява винаги. Полската независимост била осигурена, а заедно с нея и Версайското съглашение. Британският посланик в Берлин, който наблюдавал част от военните действия край Варшава от купето на своя ролс-ройс, резюмирал наблюденията си в гибънски тон:

Ако Шарл Мартел не беше спрял сарацините при Тур… Коранът щеше да бъде преподаван в училищата в Оксфорд… Ако Пилсудски и Вейганд не бяха спрели триумфалния марш на съветската

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

939

КОМАЯМУА

ПРЕЗ лятото на 1920 г. Исак Бабел (1894-1941) служил на Полския фронт като военен кореспондент на Юг-РОСТА, Южната руска прес агенция. Той бил прикрепен към I Червена кавалерийска армия на Будьони, чийто политкомисар бил Й. В. Сталин. По-късно написал своята “Конармия”, талантлив сборник с къси разкази, които пулсират с непосредствеността на историческия реализъм:

Преминаването през Збруч

Командирът на шеста дивизия донесе, че Новоград-Волинск е бил превзет днес призори. Щабът потегли от Крапивно и нашият обоз се проточи в шумен ариергард по шосето, което води от Брест до Варшава и е построено от Николай Първи върху мужишки кости…1

В този пръв абзац от първия разказ на читателя може да бъде простено, че си е представил, че реалните събития са предадени така сякаш са се случили наистина.

Всеки запознат с полско-съветската война обаче скоро трябва да подуши опасността. Имало град на име Новград-Волинск, разбира се. През 1920 г. бил щаб на Украинската Директория на Семьон Петлюра. Но той не се намира на Збруч, а на Слушч; и бил превзет не от I кавалерия, а от съветската 14-а армия. Наистина има път от Варшава до Брест, построен от крепостни при Николай I. Но той се намира на 200 мили от Новград и не може да е бил осеян с ариергарда…

Множество подобни примери показват, че Бабел не просто е допуснал грешки. Той нарочно е обърквал дати, имена, места и събития, за да постигне точно изчислен ефект. Използвал формата на литературния колаж, чиято външност често е “по-исторична” от самата история: “Той е доста доволен да краде историята, стига получената придобивка да е художествено задоволителна”. Същото може да се каже и за неговия култ към насилието. “Червената кавалерия”, е описана със специален белег на “партизанщина”, която не е исторически точна2.

Но взети изолирано, много от фактите могат да се проверят. В “Ескадронният Тру-нов” Бабел разказва историята на мъжествен казашки командир, който един ден се опитал да свали един от американските пилоти доброволци, сражавали се на страната на поляците. Мемоарите на американската “Ескадрила Костюшко” под командването на полковник Седрик Е. Фонтлъри съвпадат точно с разказа на Бабел. Те разказват как един безразсъдно храбър съветски картечар не преставал да стреля по американските самолети от незащитено сечище и как един от тях се отделил, прелетял ниско и го разстрелял, разкъсвайки го на парчета3.

В дългосрочен план Бабел не бил сполетян от нещо по-добро. Авторът, който може би е направил най-много, за да разпространи славата на Червената армия, загинал в сталинския ГУЛАП

£

940

таЧЕВЯАЕ

армия в битката при Варшава, не само християнството щеше да претърпи опасно поражение, а самото съществуване на западната цивилизация щеше да бъде изложено на опасност13.

Но ударът срещу болшевиките бил също толкова голям. Поражението от 1920 г. покосило стратегическите им надежди за свързване с революционна Германия. Те били принудени да се отдръпнат от интернационализма. Съветска Русия нямала друг избор, освен да се обърне към базата, която Сталин скоро щял да нарече “социализъм в една страна”. Ленин бързо се отдръпнал от своята левичарска пламенност. Военният комунизъм бил изоставен. В същата седмица през март 1921 г., когато бил подписан мирът с Полша, Ленин въвел своя тактически компромис с капитализма - Новата икономическа политика, известна като НЕП.

Нещо повече, след като Белорусия и Украйна били поделени с Полша, болшевиките били свободни да реорганизират своята държава на федерална основа. Образуването на СССР - който първоначално се състоял от Съветска Русия, Съветска Белорусия, Съветска Украйна и Съветски Кавказ - не можело да бъде започнато, докато Полската война не решала съдбата на пограничните земи. В действителност поляците не спечелили нищо повече от малко време за отдих: съветското настъпление в Европа било отблъснато, но не и изоставено. (Виж Приложение III, стр. 1322.)

Окончателното сгромолясване на Отоманската империя едва ли е изненадало някого. Но западните сили нямали планове за случая. Някога те мислели да настанят своите руски съюзници на Проливите; но не искали да направят подобна услуга на болшевиките. Така че Гърция, с одобрението на съюзниците, запълнила вакуума.

През август 1920 г. договорът от Севър бил подписан от остатъчното отоманско правителство, което почти нямало власт. Съюзническият флот контролирал Истанбул. Италианците окупирали южното крайбрежие; французите - Киликия; сепаратистки настроените кюрди и арменци контролирали големи региони на изток. Гърците държали Тракия и Смирна (Измир). Те имали стари спомени за Константинопол, откъснат от християнския свят през 1453 г.; имали и искрени страхове за голямото гръцко население в Мала Азия. И така, когато последният отомански парламент не успял да ратифицира договора, Върховният съюзнически съвет в Париж поканил гърците да “възстановят реда в Анадола”. Те не разчитали на Кемап паша.

В предишните две години Кемал се появил начело на турско национално движение, посветило се на създаването на национална република, базирана върху модерно, светско общество. Неговият щаб бил в Анкара, в говорещата турски сърцевина. Герой от Галиполи, той бил заклет враг на султана, на джамията и на фереджето. Една война срещу чуждите завоеватели била точно това, от което се нуждаел. В тази светлина изходът от гръцко-турските кампании от 1920-2 г. бил доста предвидим. Самотните гръцки сили преминали по Анадолското плато, докато били спрени на река Сакария. Кемал вдигнал турците да защитават родната си земя. През 1922 г. гръцкото отстъпление се превърнало в паническо бягство: Смирна паднала; гръцките сили били изтикани в морето. Голямото мнозинство от гърците от Мала Азия, където техните прадеди живели в продължение на три хилядолетия, заедно с понтийските гърци от крайбрежието на Черно море, били прогонени. За тях това била “Голямата катастрофа”. Повечето от тях щели да бъдат заменени за турското население от Северна Гър-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

941

ция, което било прогонено по същото време. В този процес Кемал се утвърдил като Ghazi Pasha, или “Военен господар”, а по-късно и като Atatiirk,“Бащата на турците”; и султанът бил свален.

Съюзническата интервенция в Турция представлявала по-досаден случай на чуждестранна намеса, отколкото в Русия. Но ефектът бил същият. Тя стимулирала онова, което трябвало да възпре. Република Турция установила изключителен контрол върху своята национална територия. Наложеният договор от Севър трябвало да бъде заменен с постигнатия чрез преговори договор от Лозана (1923). Гърция и Турция се се задължили да организират широка размяна на население; а демилитаризираните Проливи били предадени на друга Международна комисия14. В този момент веригата от конфликти, генерирани от Голямата война, най-накрая били закрепени във временен ЗаСТОЙ. [SOCIALIS]

Междувоенният период

В междувоенния период, който условно започва в Деня на Примирието през ноември 1918 г. и завършва на 1 септември 1939 г., Европа никога не успяла да избегне сянката на войната. 20-те години на XX век преминали сред следвоенни шокове. 30-те години на XX век преминали в нарастващото убеждение, че назрява втори трус. По онова време имало държавници и историци, включително Чърчил, които твърдели, че липсата на решителни действия срещу нарушителите на мира неизбежно ще доведе до подновяване на конфликта. На теория предупрежденията се оказали правилни; но те игнорирали както политическите, така и военните реалности. Западните демокрации, ужасени от загубите през 1914-18 г., не можели да бъдат възбудени при първия сигнал за беда. Също така техните опити с ограничени “пожарни” операции се оказали отчайващи. Съюзническата интервенция в Русия показала, че Западът не притежава нито волята, нито ресурсите да контролира болшевиките, френската окупация на Рур щяла да покаже, че Германия не може да бъде обуздана с премерени средства. От тогава нататък повечето военни щабове били убедени, че това трябва да бъде пълномащабна война или нищо. А пълномащабната война не можела да бъде подготвена за една нощ.

Нещо повече, ако Русия и Германия не можели да бъдат обуздани поотделно, нямало никакъв шанс те да бъдат обуздани, ако решат да работят заедно. Този кошмар бил съзрян за пръв път през април 1922 г., когато германските и съветските делегати, присъстващи на Междусъюзническата икономическа конференция в Генуа, решили да направят незапланувано пътуване с влак по Ривиерата до Рапапо и да подпишат германо-съветски търговски договор, без да се посъветват със своите вбесени съюзнически домакини. Сам по себе си инцидендът от Рапало не бил критичен; но разкрил основната слабост на съюзническата победа - че Москва и Берлин съгласувано могат да предизвикват безнаказано Запада. Често неизказан, този проблем лежи в основата на всички европейски мирновременни дебати, докато най-накрая кошмарът се превърнал в реалност.

Ограниченията на западните сили станали очевидни и в по-широкия свят отвъд Европа. Основните проблеми на Тихия океан, на Китай и на глобалната морска сила

ТИМЕВВДЕ

Карта 25. Новата Европа, 1917-1922 г.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

943