Европа.История

DYNAMO

ma” (1848), от У. М. Текери, “Мадам БоВари” (1857) от Гюстав Флобер, Les Misérables (“Клетниците”, 1862) от Виктор Юго, “Анна Каренина” (1877) от Лев Толстой, “Преет ление и наказание” (1866) и “Братя КарамазоВи” (1880) от фьодор Достоевски и Lak (“Кукла”, 1890) от Болеслав Прус. Чрез анализа на социални и психологически проблеми художествената литература се превърнала в една от централните характеристики на общата европейската култура. Авторите възприели условността да проектират своите най-интимни наблюдения в своите измислени творения: Говори се, че Флобер е казал: “Madame Bovary, c’est moi.”

В царството на музиката, както и в литературата, XIX век събрал голям и разнообразен обем от творби, които разширили много репертоара, създаден от класическите и ранноромантическите майстори. Йоханес Брамс (1833-97), роден в Хамбург, със сигурност се е оценявал като централната фигура. Той комбинирал интелектуалния интерес към класическата форма с романтическата страст към лиризма и емоционалното напрежение и поради това си спечелил титлата “истински наследник на Бах и Бетовен”. Последователността от по-очевидни романтически оркестрови композитори започнала с Хектор Берлиоз (1803-69), чиято “фантастична симфония” (1831) разчупила всички съществуващи правила. Берлиоз разчитал силно на романтическата литература, която му давала вдъхновение. Казвало се: “Виктор Юго е романтик, но Берлиоз е самият романтизъм”. Романтическият списък продължил с апатичния полски изгнаник Фредерик Шопен (1810-49), върховния майстор на пианото; с неуморимия унгарски виртуоз Ференц Лист (1811 -86) ; с Роберт Шуман (1810-56) и Феликс Менделсон-Бертолди (1809-47). Той включвал повечето имена, които често се класифицират като лидери на национални школи; и по-късно през същия век продължил с великолепните руснаци Антон Рубинщайн (1830-94), Пьотър Чайковски (1840-93) и Сергей Рахманинов (1873-1943); с немския протестант Макс Брух (1838-1920) и с шведския евреин Ернст Блох (1880-1959); и със силния контингент от австро-германски неороман-тици, воден от Антон Брукнер (1824-96), Гюстав Малер (1860-1911), Рихард Щраус (1864-1949) и автора на песни Хюго Волф (1860-1903). През целия век Френската школа родила серия от блестящи таланти, белязани със забележителна изтънченост и ориги-1 налност, от Цезар Франк (1822-90) и Камий Сен-Санс (1835-1921) до Габриел Фуре (1845-1924), Клод Дебюси (1862-1918) и Морис Равел (1875-1937).

Възвишената опера, която съчетавала музиката с историческата и литературната драма, била посредник, който подхождал добре на романтическия стил. Нейният успех бил извлечен от съперничеството на три водещи центъра: френската опера? водена от Шарл Гуно (1818-93), Джакомо Майербер (1791-1864), Жорж Бизе (1838-75) и Жул Масне (1842-1912); германската опера, задвижена от Моцарт и Вебер и кулми-нирапа в изумителната фигура на Рихард Вагнер (1813-83); и италианската опера, чиито несравними мелодически традиции били продължени от Джакомо Росини (1792-1868), Гаетано Доницети (1797-1848), Джузепе Верди (1813-1901) и Джакомо Пучини (1855-1924). Жанрът, известен различно като opéra comique, оперета или музикална комедия, също разцъфтял, особено в Париж на Жак Офенбах (1819-80), във Виена на Йохан Щраус II (1825-99) и Франц Лехар (1870-1948) и в Лондон на Джилбърт и Съли-ван. (Виж Приложение III, стр. 1284.)

Деветнадесети век видял възхода на всички институции, които щели да превърнат музикапното изкуство в главна обществена инициатива - консерваториите, музикалните издателства и отделите по музикология.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

797

философията в епохата на Романтизма била доминирана от могъщите теории на Г. В. Ф. Хегел (1770-1831), последовател на Фихте в Берлин. Хегел бил особено неро-мантичен в много от своите становища и като професионален философ виждал себе си в традицията на рационалистите. При една обиколка на Бернезе Оберланд той бил подтикнат да отбележи: “Спектакълът на тези вечно мъртви масиви не ми дава нищо друго освен досадната идея, Es ist so [Това е както е]”. От друга страна, оригиналността на много от неговите идеи привлякла огромно внимание в периода на интелектуален кипеж; и той снабдил много изтъкнати ученици и критици, по-бунтовно настроени от него, със склад от амуниции. След като се сблъскал отблизо с Наполеон в Йена през октомври 1806 г., в деня, когато завършил своята “феноменология на духа”той написал с възхищение за “Световната душа’’ на императора.

Две от любимите идеи на Хегел се оказали особено плодоносни. Една от тях била диалектиката, съзидателната борба на противоположностите. Другата била Geist или “духът”, есенцията на чистата идентичност, която в своята “философия на историята” той приписва на всяка политическа държава и на всеки етап от развитието на цивилизацията. Оказало се, че диалектиката, която Хегел ограничил до сферата на чистите идеи, имала много по-нататъшни приложения, които дарили цялата концепция за прогреса с динамично и универсално обяснение. Тя като че ли виждала смисъл в бъркотията, обещавала, че конфликтът може да породи нещо добро. Историческият Дух, от друга страна, който Хегел използвал за прослава на държавата, се оказал оръжие в ръцете на националните движения, борещи се срещу силите на деня, Възгледите на Хегел били силно германоцентрични и като че ли осмисляли протестантското и пруското превъзходство, които излизали на преден план през неговия живот. Той хвалел войната и военните герои и отдавал водещата роля в модерната цивилизация на германците. “Германският дух е духът на Новия свят. Неговата цел е осмислянето на абсолютната Истина като неограничено самоопределяне на свободата”. Американците може би ще бъдат поласкани да научат, че този безстрастен доставчик на мистическа метафизика определил Америка като “последното въплъщение на Абсолютната Идея, отвъд което е невъзможно всякакво по-нататъшно развитие.“19 Това може да помогне при обяснението на дълбоко вкоренените германофилски традиции в американската академична мисъл.

Научната мисъл осигурила една от нишките, които подпомогнали по-скоро традициите на Просвещението, отколкото на Романтизма. Притисната до крайности в работата на Огюст Конт (1798-1857) обаче, тя не само довела до един клон във философията, наречен позитивизъм, но и до нова псевдорелигия, натъпкана със своите ритуали, догми и свещеници. Конт твърдял, че цялото познание минава през три последователни етапа на развитие, където се систематизира според (респективно) теологическите, метафизическите и “позитивните” или научните принципи. Този “Закон за трите състояния”, обяснен най-напред в Système de politique positive (1842), осигурява ключа към неговата усложнена класификация на науките и към неговите очертания на новата “наука за обществото”, която представя във Philosophie positive (1850-4). Дисциплината “социапна физика” позволявала преподреждане на човешкото общество по научен ред. Корпусът на “социалните инженери” бил въоръжен с лозунга: “Savoir pour prévoir, prévoir pour prévenir” (Да знаеш, за да предвиждаш, да предвиждаш, за да предотвратяваш). Конт трябва да се смята за един от бащите на модерната соци-

798