Европа.История

LUMEN

за Британската империя в навечерието на Войната за независимост били огромни според всички възможни стандарти. Британската морска сила вече била създала много реална възможност обширните западни и среднозападни територии на Испания и Франция в Америка да бъдат погълнати без сериозна съпротива. (През 1803 г. французите действително били задължени да продадат своята Луизиана - в действителност целия Среден запад - на безценица.) Лишени от най-атрактивните си трансоке-ански владения обаче, британците все повече били принудени да търсят бъдещата си имперска сполука другаде, особено в Индия и Африка.

По това време британското правителство било сляпо дори за най-непосредст-вените изводи. Джон Хенкок бил прав да подпише Декларацията за независимостта (1776) с големи букви, така че крал Джордж да може да я прочете “без очилата си”. За британските континентални съперници американският бунт осигурил възможност за краткотрайна намеса, франция и Испания подкрепили една кауза, която никога не биха толерирали в собствените си колонии. Но за всички съвестни европейци тя повдигнала проблемите на един фундаментален политически принцип, отправящ предизвикателство към самите основи на монархиите, от които всички те били управлявани. Седемте члена на Конституцията, която тази кауза породила, съдържат най-ясните и най-практични формулировки на идеалите на Просвещението. Те са кратки, светски,! демократични, републикански, рационални; твърдо закрепени върху теорията за договора на Лок, върху английския бюрократизъм, върху мислите на Монтескьо за разделението на властите, върху концепцията на Русо за общата воля. Конституцията била написана в името на “Ние, народът на Съединените щати” и се оказала забележително трайна. Иронията на съдбата, свързана с нея, се крие във факта, че много от водещите й автори, включително Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон, били робовладелци и че тя се борела срещу страна, която била една от най-свободните и най-добре управляваните по онова време.

Преди XVIII век Савоя била гранична провинция на Свещената Римска империя. Тя била разположена върху хребета на Западните Алпи между кралство Франция и равнината на Ломбардия. Нейната управляваща династия, която претендирала, че е най-старата управляваща династия в Европа, произхождала от живелия през XI век граф Умберто Бианкамано, Хумберт от Бялата ръка, чието семейство си осигурило собствеността върху двата склона на връх Сенис и Големите проходи Сен Бернар. Западният й регион - франкофонското графство Савоя, включващо Шамбери, Анеси и масива Мон Блан - достигал до брега на Женевското езеро. Западният й регион, италиански говорещата държавичка Пиемонт, включваща Аоста, Суза и Торино, се простирал чак до Лигурианската ривиера. След възхода на Швейцарската конфедерация провинцията била откъсната от основната част на Империята и нейните владетели в Торино, когато били издигнати до статус на имперски херцози, имали възможност да се стремят към действително независимо съществуване. Като своите предшественици херцог Виктор Амедей II (упр. 1675-1730) утъпкал деликатна пътека между силните си френски и Хабсбургски съседи. Обаче след като изоставил съюза си с Луи XIV в критичния момент от Войната за Испанското наследство, той бил награден от императора с кралски статус и отгоре на това с остров Сицилия. През 1720 г. бил задължен от австрийците да замени Сицилия срещу остров Сардиния и така да завърши царува-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

651

нето си на трона на съставното “Кралство Сардиния”, съставено от Савоя, Пиемонт и самата Сардиния. Този странен конгломерат, продукт-първообраз на династичната политика - Прусия на юг - век по-късно щял да се превърне в невероятен лидер на движението за италианско обединение (виж Глава X).

Испания водела дълга процесия от страни, които бързо губели своето бившо политическо и икономическо положение. Под управлението на Бурбонските крале - Филип V (упр. 1700-46), Фернандо VI (упр. 1746-59), Карлос III (упр. 1759-88) и Карлос IV (упр. 1788-1808) - тя изоставила всички свои претенции да бъде велика сила. Лишена от континенталните си владения с изключение на Парма и Пиаченца и обвързана с американската си империя със съмнителна стойност, тя останала да съществува под господството на грандовете, Църквата и Инквизицията. Само при властването на Филип били организирани 700 autos-dafe. Бил постигнат известен успех в реорганизацията на администрацията по френски модел, в украсяването на Мадрид и в насърчаването на културния живот чрез Академията (1713). [baserria] [prado]

Португалия също вегетирала под управлението на посредствени монарси и войнствена Църква. Жуан V (упр. 1706-50), известен като Вярващия, бил свещеник крал, “а един от неговите синове от игуменка станал Велик инквизитор”. Властването на неговия наследник Жузе I (упр. 1750-77) било разтърсено от Лисабонското земетресение и възстановено от енергичните, но краткотрайни реформи на португалския съвременен Колбер, Себастио Маркус Помбал (1699-1782). Помбал вероятно никога не е изрекъл думите, които често му приписват: “Погреби мъртвите и нахрани живите” -но от 1750 г. господствал над страната в продължение на четвърт век, реорганизирайки финансите, образованието, флота, търговията и колониите. Мария I (упр. 1777— 1816), като нейната британска съвременничка, изпаднала в лудост; и Португалия, като Британия, трябвало да премине през целия революционен период под управлението на регенство. [quake]

Италия от XVIII век все още била разделена, макар че линиите на разделението до известна степен били променени. Главното съперничество било между Савойската династия в Торино и австрийските Хабсбурги, които владеели Милано и херцогство Тоскана. Възстановяването през 1738 г. на независимото Бурбонско кралство в Неапол възстановило равновесието до известна степен. Всички тези територии спечелили от разумното управление на просветени деспоти. Другаде взели надмощие старите договори между градовете-републики като Венеция и божествената автокрация на Папската държава. Ватиканът изгубил голяма част от своето пространство за политическо маневриране, когато католическите сили били разединени във всичко освен в желанието си да забранят йезуитите. Три дълги папства, на Клемент XI (1700-21), Бенедикт XIV (1740-58) и на Пий VI (1775-99), не успели да спрат политическото обезличаване на Ватикана. Светската култура отбелязала очевидно съживяване; италианският език и литература били поощрени от официалните академии във Флоренция и Рим. Науката и ерудицията процъфтявали. Имена като това на J1. А. Муратори, архи-виста (1672-1750), във ферара, Антонио Дженовези, икономиста (1712-69) в Неапол, Чезаре Бекария, криминолога (1738-94) в Милано, или Алесандро Волта, физика (1745— 1821) от Павия си спечелили континентална известност. Те несъмнено заздравили връзките на израстващата национална културна общност, [tormenta]

652