Европа.История

PESTIS

Кошут. SPANISH PATRIOT (Испанският патриот) в Ламбет бил основан от ветерани от интернационалните бригади от 30-те години на XX век. [adelante]

Въпреки това остават и невъзможни за дешифриране надписи. Никой не знае за какво се отнасят MAGPIE AND STUMP (Свраката и пънът) в Стария Бейли, WIG AND FIDGET (Перуката и неспокойният) в Бокстед или GOAT IN BOOTS (Козел в ботуши) (NW1)

нала свидетел на зенита на градовете-държави, на градските деспоти, condottieri, и на I Ранния ренесанс (виж Глава VII). Безкрайните общински конфликти разрушили олигар-I хическите общности, давайки свобода на местните тирани. Милано под властта на два- \ надесет Висконти (от 1277 до 1447) и петима Сфорца (от 1450 до 1535) или Флоренция ; под властта на Козимо и Лоренцо дел Медичи (от 1434 до 1494) не видели никаква несъвместимост между низката политика и високото изкуство. Венеция се издигнала до върха на своята мощ и богатство, спечелвайки обширни владения на континента, включително Падуа. Неапол бил захвърлен във външния мрак на гражданските конфликти. Но Рим, в ръцете на амбициозни и културни папи, като флорентинеца Николай (1447-55), отново се появил под слънцето. Италия била свободна да се радва на своите конфликти и великолепие до повторната поява на французите през 1494 г.

Стогодишната война, която официално се води от 1337 до 1453 г., не била формална или продължителна война между Англия и франция. Това е етикет на историците, използван за пръв път през 1823 г. за дълъг период от беди 7е temps des malheurs”, които постоянно били използвани от Англия като повод за набези, екскурзии и военни експедиции. (Понякога тя се нарича Втората Стогодишна война - втора поред след по-ранния англо-френски конфликт от 1152-1259.) Тя била преди всичко една оргия на онова, което по-късните поколения щели да осъдят като най-презряно за Средновековието - безкрайни убийства, глупави суеверия, невярващо в Бога рицарство и безброй частни интереси, преследвани, без да се обръща внимание на общото благо. Сцената е обсипана с колоритни фигури. Имало велики рицари като бретонеца Бертран Дюгюскелин (около 1320-80), констабъл на Франция, или неговия противник Едуард от Уудсток (1330-76), принц на Уелс и Аквитания, Черният принц. Имало коварни барони като Шарл от Навара, свадливи авантюристи като сър Джон фапстаф и много безскрупулни прелати като Пиер Кушон, епископ на Бюве, който формулирал теологическо оправдание за убийството или разпоредил църковен показен процес. Малцина се славят с добро име. Много подходящо е, че най-влиятелният персонаж от войната била главната жертва на епископ Кушон, Жана д’Арк, невинно селско момиче, което чувало тайнствени гласове, което яздело в битка в пълна броня и което било изгорено на клада по лъжливи обвинения в ерес и магия. До това време, през 1430 г., всеки спомен за произхода на конфликтите бил забравен. С право Шарл Орлеански (1394-1465), придворен поет и английски затворник в продължение на 35 години, оплаква родната си земя:

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

437

Paix est trésor qu’on ne peut trop loer Je hé guerre, point ne la doy prisier;

Destourbe m’a long temps, soit tort ou droit,

De voir France que mon coeur amer doit23.

(Мирът е съкровище, което не може да бъде хвалено твърде много./ Аз мразя войната: човек не бива да я превъзнася./ Дълго съм бил смущаван, справедливо или погрешно,/ Да видя Франция, това би обикнало сърцето ми.)

Бедите на франция се коренели отчасти в династичните проблеми на династията Валоа, отчасти в своеволията на големите феодални владения - особено на Фландрия, Бретан, Аквитания и Бургундия - и отчасти в непостоянството на Париж. Интересът на Англия се основавал върху продължаващите претенции на Плантагенетите към френския трон; в техните териториални владения - особено в Аквитания; в търговските връзки с Фландрия; и преди всичко в убеждението на четири-пет поколения англичани, че славата и богатството ги очакват от другата страна на Ламанша. Потенциално, франция винаги била по-силният състезател; но английското превъзходство по море пазело острова в безопасност от всички останали освен от шотландските съюзници на Франция; докато техническото превъзходство на английските армии непрекъснато отлагало ясното решение. В резултат на това буквално всички сражения се провеждали на френска земя; а англичаните били свободни да продължават да опитват късмета и мъжеството си. Дори през 50-те години на XV век, след цял век авантюри, е съмнително дали англичаните щели да си заминат, ако не били въвлечени в голяма гражданска война в собствената си страна.

При тази широка панорама може да се наблегне върху факта, че шестте големи кралски експедиции от Англия, които започват със слизането на Едуард III в Антверпен през юли 1338 г. и завършват със смъртта на Хенри V във Винсен през август 1422 г., са някак си по-малко типични от по-малките, но почести провинциални кампании и набези на независимите военни дружини. Славните английски победи в серията от битки при Креси (1346), Поатие (1356) или Азенкур (1415), макар и сензационни, по-малко илюстрирали цялостната картина, отколкото непрестанните схватки и нападенията на замъци при по-малките акции. И те трябва да бъдат поставени на кантара срещу безсрамната кланица на гражданите от Лимож, извършена от Черния принц през 1370 г., или със своеволното chevauchée от Кале до Бордо на неговия брат Джон Гонт, дук на Ланкастьр, през 1373 г. Те действително не били толкова решителни, колкото морската битка край Слейси (Слюи), където през 1340 г. загинали 20 000 французи. Недълголетните кралски армии вероятно са причинили по-малко опустошения от свободните военни дружини, Grandes Compagnies на благородниците, или кръвожадните бандити routiers и écorcheurs. Главните дипломатически събития, като Мирът от Бретан (1360) или Конгресът от Арас (1435), не били по-продуктивни от безбройните по-дребни пактове и нарушени примирия.

Нищетата на франция оформя основната сцена за главните военни и дипломатически събития. Чумата от 1347-9, която наложила третото примирие, била важен фактор. Такива фактори били и jacquerie от 1358 г.; подвизите на Етиен Марсел, галанте-рист от Париж, който поел контрола върху Генералните щати; бунтът през 1382 г. на

438