Европа.История

REVOLUTIO

Пълният обхват на революционното мнение става очевиден в началото на 90-те години на XVIII век чрез дебатите на Националното събрание и образуването на политически клубове.

Първоначалните конституционаписти, водени от граф Оноре де Мирабо (1749-91), имали заслугата за премахването на абсолютната монархия и на привилегиите на аристокрацията и духовенството. До времето на (естествената) смърт на Мирабо през април 1791 г. те се превърнали в силно притиснато малцинство. Срещали се в клуба на Feuillants, а след бягството на краля във Варен останали с невъзможната задача да забавят смъртта на непопулярната монархия. В един момент Мирабо имал идеята да посвети паметник на Луи XVI, “основателя на френската свобода”.

Жирондистите получили името си от група депутати от Бордо, столица на Жиронда, ръководени от красноречивия адвокат Пиер Верно (1753-93), които дошли заедно в Законодателното събрание. Те били центристите от ранните години, желаещи да си съдействат с кралското правителство, но все повече давали израз на демократичните си и републикански чувства. Тяхната дейност се въртяла около салона на мадам Ролан, а влиянието им достигнало своя връх през 1792 г., когато управлявали последното правителство на краля и предшествали преминаването към Републиката.

Якобинците, точно обратно, la Société des Amis de la Liberté et l’Égalité, били привърженици на неограничената демокрация, на революционната диктатура и на насилието. Те получили името си от мястото на своя клуб в бившия доминикански женски манастир на Рю Сен Оноре. (Доминиканците в Париж били известни като “якобинци” заради по-ранната си резиденция на Рю Сен Жак.) Те оформили малка, твърда като желязо клика - може би около 3000 души, които усъвършенствали изкуството да хванат за гърлата 20 милиона. Техните членове варирали от принц Де Брогли и двама херцози - херцог Д’Егйон и младия херцог Де Шартр (бъдещия крал Луи-филип) - до недодялания селяк, “Реге” Жерар. Жерар някога им казал: “Щях да си представя себе си в Рая сред вас, ако там нямаше толкова много адвокати.” Сред техните водачи били Жорж Дантон (1759-94), когото Карлайл нарекъл “Човек от голямата огнена гръд на самата Природа”, Камий Демулен (1760-94), журнапист-подстрекател, който умрял до него, Жан Марат (1743-94), “болният лекар”, редактор на L’Ami du Peuple; Жером Петион де Вилянова (1756-94), известно време кмет на Париж, Антоан Сен Жюст (1767-94), известен като “Архангелът на Терора” и като “Св. Йоан” заради своето раболепие към Робеспиер, и самият Робеспиер.

За Максимилиан Робеспиер (1758-94), суровия, пуритана, “неподкупния адвокат от Арас”, се говорело, че някога, преди Революцията, отказал кариера като съдия, за да не му се налага да осъди човек на смърт. Неговата власт и влияние приели легендарни размери по време на втория Комитет за обществено спасение. Той бил героят на парижката тълпа, въплътеният дявол за своите противници.

Якобинците се появили за пръв път през 1791 г. чрез рисковата politique du pire на краля, базирана върху идеята да повиши най-свирепите си противници с надежда да укроти останалите. След като Петион бил назначен за кмет на Париж с одобрението на краля, те овладели непоклатимо общинското управление на столицата - Комуната. След като елиминирали систематично своите съперници и усмирили Конвента, те избили и хората от собствените си редици, докато само Робеспиер останал жив. Лозунгът на Дантон бил “De l’audace, encore de l’audace, toujours de l’audace”. Сен

КОНТИНЕНТ В СМУТ

715

Жюст, атакувайки монархията, декларирал: “Никой не може да царува невинно.” Предлагайки преразпределянето на богатствата на своите врагове, той казал: “Щастието е нова идея в Европа.” Робеспиер веднъж попитал Конвента: “Citoyens, voulez-vous une Révolution sans révolution?” (Граждани, искате ли Революция без революция?) Свързаният с тях Клуб на корделиерите, /а Société des Droits de l’Homme et du Citoyen, чиито членове донякъде съвпадали с якобинците, се събирал в бившия францискански манастир в парижкия район Корделиер. Последните им водачи, истинските enragés като Ж. Р. Ебер (1757-94), се отличавали със своя войнствен атеизъм и с култа си към разума. Ебер бил екзекутиран по заповед на Робеспиер за “екстремизъм”, [gauche]

Ако повечето якобинци били професионални адвокати и журналисти, мнозинството от техните активни привърженици били извлечени от средите на анонимните пролетарии от парижките предградия. Тези санкюлюти включвали в себе си елементи, още по-радикални от всяка от групите или индивидите, които действително упражнявали властта. Към тях се числели първите в Европа комунисти, социалисти, фе-министи. Организирани в къщи за срещи във всяка от парижките “секции”, съмнителни образования като Société Patriotique de la Section du Luxembourg или Société Fraternelle des Deux Sexes du Panthéon-Français упражнявали влияние, което не винаги било оценявано подходящо. Действително от гледна точка на революционна движеща сила те може да са били по-ефективни от буржоата, на които обикновено се приписват заслугите за това. От техните среди излизали много от революционните комисари от якобинския период. Те създали една трайна традиция, която оспорвала установената власт във всяка от “революциите” от XIX век28.

Опозицията на Революцията се появила в много форми и от всички страни. Тя може да се класифицира като политическа, социална, идеологическа и регионална. Първоначално се съсредоточила в кралския дворец, където “ултрите”, водени от графа на Прованс (по-кьсно Луи XVIII), се стремели да възстановят предишното статукво. Към тях се присъединило мнозинството от лишените от собственост аристократи и гра-мадна армия от émigrés, висши и низши. Те се противопоставяли не само на републиканците и якобинците, но и на конституционапистите: презрението на двора към генерал Лафайет например не познавало граници. След 1792 г., когато Революцията получила атеистичен, а не само антиклерикален обрат, всички римокатолици и следователно огромното мнозинство от населението били засегнати. Този главен източник на контрареволюционни чувства останал активен до Конкордата на Бонапарт с Папството през 1801 г. Селските маси, които получили своята свобода през 1789 г., дълго били смятани за най-облагодетелстваните от революцията. Сега обаче, общо взето, се признава, че една бездна на неразбиране разделяла селския дух от революционните водачи в Париж. Селячеството скоро се обърнало против тиранията на републиканския режим, който мнозина смятали за по-лош от неговия предшественик.

Интелектуалната опозиция на революционните идеи не била формулирана напълно преди Реставрацията. Но нищо не можело да бъде по-враждебно от Considérations sur la France (1796) от савойския магистрат Жозеф дьо Местр (1753-1821 ), който приемал революционерите за слуги на Сатаната. Той също така се противопоставил на течението на просветения универсализъм, което намерило своя път в революционната мисъл. Той написал, че често е срещал французи, италианци, немци и

716