FAMINE

МЕЖДУ 1845 и 1849 г. Ирландия изстрадала едно от най-големите европейски природни бедствия. Ирландският картофен глад причинил смъртта на около милион души, прогонил над един милион в емиграция и намалил населението на острова от 8,2 милиона (1845) поне с една четвърт. Макар че Ирландия била неразделна част от Обединеното кралство, най-могъщата държава от епохата, тя получила малко реално облекчение. За някои наблюдатели това бил крайният малтусиански апокалипсис; за други -кулминацията на векове погрешно управление1.

Непосредствената причина за бедствието била гьбичната главня phytophthora infestans, която унищожила картофената реколта през три последователни години. Болестта била забелязана на остров Уайт една година преди да прекоси Ирландско море през 1845 г. В Англия тя била дребна неприятност, в Ирландия — оръдие на смъртта.

До началото на XIX век големи части от ирландското селско население станали напълно зависими от “картофената култура”. Зеленчук, богат на витамини и протеини, картофът се отглеждал лесно във влажната ирландска почва. Той изхранвал голям брой бедни хора, на които им оставало много време за пеене, танци, пиене на незаконно произведено уиски и разказване на приказки. Те имали толкова много имена за картофа, колкото в английски език има за розата. Наричали го мърфи, спъд, татър, прати и “капризния чужденец”.

Зависимостта от картофите била продукт от много безредици. През шестте десетилетия след 1780 г. Ирландия изживяла демографска експлозия — нарастване на населението с почти 300% при 88% в Англия и Уелс. Но с изключение на Ълстър, в нея почти не се развила индустриализацията, която да поеме излишното население, макар че след Наполеоновите войни започнал процес на емиграция към САЩ и Австралия. Нещо по-сериозно, ирландското общество било стегнато от система на репресивно законодателство, което блокирало много очевидни решения на проблемите в страната. Условията за притежаване на земя били по-ужасни от всякога. До 1829 г. ирландските католици дори нямали право да купуват земя, макар че и без това малко от тях имали пари, за да го направят. Англо-ир-ландските земевладелци, често отсъстващи от именията си, изисквали своите ренти под заплаха от незабавно прогонване. Прогонванията се налагали от армията, която обикновено сривала със земята или “катурвала” къщите на неизпълнилите задълженията си. Ирландските селяни нямали сигурност и почти нямали мотивация за работа. Те често убивали своите угнетители или влизали в британската армия. Според думите на херцог Уелингтън: “Ирландия беше неизтощим развъдник на най-добрите войници”. Но тя била и дом на мизерията — с големи дрипави семейства, живеещи в колиби от кал без мебели и в компанията на прасетата. Както отбелязал един немски пътешественик: “изглежда, че най-бедните сред лат-вийците, естонците и финландците водят живот със сравнителен комфорт”2.

Един великодушен ирландски историк пише, че първоначалната политика на правителството, оглавявано от сър Робърт Пийл, “била по-ефективна, отколкото законна”3. През 1846 г. цените били контролирани, индианската храна — разпределяна, а обществените строежи започнали да създават работни места. Но падането на Пийл заради отменянето на Житния закон довело на власт правителството на вигите, което не вярвало в намесата в иконо-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

839

миката. “Всичко това стана заради гнилите картофи,” възкликнал Железният херцог. Ирландците си платили рентата и започнали да ядат коприва.

През 1847 г. се сервирали 3 милиона обществени дажби от супа. Но те не спрели тифуса или тълпите, бягащи от провинцията. В района на Скиберийн в графство Корк, където дузина земевладелци вземали рента от 50 000 лири, из полята имало трупове, а децата умирали в приютите за бедни; а зърното продължавало да се изнася под стража за Англия. Разбойнически банди плячкосвали провинциалните градове. “Онова, с което трябва да се борим, казал финансовият министър, отговорен за помощта, не е физическото зло на глада, а моралното зло на егоизма, злонравния и непокорен характер на хората”4.

През 1848 г. картофената реколта отново била унищожена и емиграцията на хората заприличала на наводнение. Дрипавите семейства събирали последните си сили, за да се доберат до пристанищата. Земевладелците често им плащали, за да заминат. Те припадали по пътищата, измирали в претъпканите задни трюмове, измирали с хиляди по доковете на Ню Йорк и Монреал. Слизали в Новия свят, страдащи от треска, стомашни спазми и анг-лофобия.

Гладът сложил край на кампанията на Даниел 0’Конъл за отхвърляне на Съюза. Но той унищожил и всяка реална надежда за помирение. И емиграцията продължила:

Милион за десетилетие! Спокойно и хладно Частите се четат от нашия държавен мъдрец.

Малко мислят те за Нацията стара,

Изпадайки от страницата на Историята:

- несретни бурени от пустото море Паднали листа от Човечеството!5

Това не бил последният глад в Европа. През 1867-8 г. той бил последван от подобни катастрофи във Финландия и Белгия. Нито пък бил от мащаба на глада по Волга от 1921 г. или от естеството на Гладния терор в Украйна от 1932-3 г. [НАЛУБЗТ). Но бил срамен заради мястото и начина, по който се случил. Последната помощна мярка на британското правителство през август 1849 г. била да изпрати кралица Виктория и принц Албърт на държавно посещение в Дъблин.

ята наТарас Шевченко (1814-61); политическото им пробуждане набрало скорост през по-късните десетилетия. В Русия те се изправили срещу режим, който отказвал да приеме тяхното съществуване, считайки ги за регионално руско малцинство и позволявайки им само една религия - руското православие. В Австрия, където се ползвали с по-голяма културна и политическа свобода, те запазили своя униатски ритуал и започнали бавно да приемат названието украинци. В края на века организирали рутенско училищно образование в голям мащаб. Но там се изправили срещу силна полска общност, която имала количествено мнозинство в Галиция като цяло, включително в Лемберг. [икнАША]

И в двете империи украинците трябвало да се борят с факта, че тяхната родина била населявана от няколко други нации - поляци, евреи и руснаци - и всички те

840

Загрузка...