Европа.История

LUMEN

опитвали да подобрят състоянието на своите империи така, както отделните благородници се опитвали да подобрят състоянието на управляваните от самите тях имения. Фридрих II в Прусия или императрица Екатерина II в Русия определено възприемали себе си като рационални и просветени владетели, както и Карлос III от Испания или Леополд, велик херцог на Тоскана, или неговият брат Йозеф II от Австрия. Но отношенията им с техните philosophe съветници често били отношения между абсолютния господар и почтителния подчинен. Подлизурството на Волтер не било по-малко развито от неговото остроумие. Той рядко казвал онова, което сигурно си е мислил за склонността към подпалване на войни на Фридрих или за преследванията на Екатерина. Само Русо изказал искреното си мнение пред Фридрих, [goose-step]

Лесно може да се види, че идеалите на Просвещението оцелели през катаклизмите на революционната криза. Просветените реформатори от предреволюционната епоха - като барон фон Шайн (1757-1831) в Прусия, покръстеният евреин барон Й. фон Зоненфелс (1732-1817) в Австрия, Станислав Сташик (1755-1828) в Полша или граф фон Монтгелас (1759-1838) в Бавария - все още били активни през 1815 г. Но малко от революционерите, които оставили следа след 1789 г. - Мирабо, Дантон, Кондорсе, Робеспиер, Сен-Жюст - си били спечелили известност по-рано. В това отношение Том Пейн бил изключение, както и в много други неща. (Виж Глава IX.)

Независимо от това до 1778 г., когато Волтер и Русо починали, Просвещението започнало да се задъхва. Неговото влияние щяло да остане силно още много десетилетия. Действително то си извоювало място на постоянен стълб в модерната европейска мисъл. Но рационализмът, който първоначално го вдъхновил, губел своята убедителна сила. Чистият разум вече се възприемал като нещо неадекватно, неспособен да изпълни задачата да се разбере светът и да се разчетат предсказанията на промяната.

Романтизъм е етикет, който покрива множество грехове. За теоретиците на културата проблемът е толкова комплексен, та някои твърдят, че няма един романтизъм, а няколко. Но той се отнася до титаничното културно движение, което започнало в края на XVIII век като реакция срещу изчерпалото се Просвещение. Той не се свързва по никакъв начин с официалната религия. Действително романтизмът съдържа много черти, които могат да се считат най-малко за нехристиянски, ако не и за активно антихрис-тиянски. Но главните му грижи често били насочени към онези духовни и свръхестествени сфери на човешкия опит, към които религията също се обръщала и които Просвещението пренебрегвало. В този смисъл той понякога се възприема като реакция срещу свръхреакцията на Просвещението срещу кумирите от предишните периоди на Реформацията и Контрареформацията. Той може да се види подобре като продължение и разширение на определени тенденции в модата и мисълта, които, макар и винаги присъстващи в обществения живот, нямали почти нищо общо с идеалите на Просвещението. Тези тенденции често се обединяват под етикетите “Антипросвещение” и “Предромантизъм”.

Дискусиите за антипросвещението се съсредоточават върху философски теми, водещи от неаполитанеца Дж. Б. Вико (1688-1744) до тримата източнопрусаци Хаман, Кант и Хердер. Освен своята теория за цикличността на историята книгата на Вико

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

625

GOOSE-STEP

Paradeschritt, или “Парадният марш” на пруската армия, бил едно от най-неестестве-ните и изразителни движения, измисляни някога за човешкото тяло. Редиците от войници с високи ботуши били обучавани да насочват пръстите на краката си при всеки горен такт, вдигайки краката си до високо хоризонтално положение. За да пазят равновесие, те трябвало да се навеждат напред, провесвайки ръце като греди на мост и вдигайки брадичките си в характерно издадено положение. Тъй като всяка стъпка изисквала огромно усилие, музикалното темпо трябвало да бъде от умерено до бавно; и маршът се изпълнявал в мрачна, сдържана атмосфера на заплаха. Свирепите изражения на лицата били съществена притурка към усилията на войниците.

Езикът на тялото при това патешко ходене предавал ясна група от послания. За пруските генерали той показвал, че дисциплината и атлетизмът на техните хора издържат на всички заповеди, независимо колко болезнени или смешни са те. За пруските цивилни показвал, че непокорството трябва да се пречупва безмилостно. За пруските врагове показвал, че пруската армия не е съставена просто от момчета в униформи, а от организирани суперхора. За света изобщо той обявявал, че Прусия не само е силна, но и арогантна. Тук, съвсем буквално, било въплъщението на пруския милитаризъм’.

Духът на патешкото ходене контрастирал много остро с парадните традиции на другите армии. Френската армия например се гордеела много със силно ускореното маршово темпо на своята лека пехота, която под тръбенето на рогове излъчвала духа на élan, или “решителност”, който бил култивиран толкова много. Устремната атака на полската кавалерия, която спирала рязко на един фут от площадката, откъдето я поздравявал командирът й, демонстрирала бодрата смесица от езда и шоу. В Лондон великолепният бавен марш на кралската пехотна гвардия с нейния миг на замръзнало движение насред всяка стъпка, излъчвал настроение на спокойствие, увереност и самоконтрол, което било типично британско.

Кариерата на патешкото ходене се оказала дълга. Тя била документирана през XVII век и все още била жива в края на XX. Тя била типична черта за всички военни паради в Прусия и Германия до 1945 г. Била изнесена до всички армии по света, които били обучавани от пруски офицери или които се възхищавали от пруския модел. В Европа тя била възприета от руската армия, а по-кьсно и от Червената армия, както и от всички съветски сателити. Била отхвърлена от западногерманския Бундесвер, но била запазена в армията на Германската демократична република чак до ноември 1990 г., един месец преди рухването на ГДЕ През 1994 г. тя все още била изпълнявана в Москва от специалните части на войските на КГБ, които вдигали крака в забавени движения около мавзолея на Ленин през последните 70 години.

Scienza nuova (1725) обръщала голямо внимание на митологията и на символичните изразни форми, използвани от примитивните общества. Това били темите, които повечето ат philosophes отхвърлили като просто наивни. Вико и Хердер се занимавали усилено с проблема за това, как човешкото съзнание пресява и интерпретира колосалната маса от информация, която се изисква за изграждане на нашите познания за

40. Европа

626