Европа.История

MEDIUM

телно рицарството се отнасяло до всички обичаи и практики, свързани с рицарството - и следователно до техните титли, ордени, церемонии, хералдика и речник. В най-широк смисъл обаче то се отнася до преобладаващия етос във феодалното общество като цяло, което било цялостно доминирано от рицарите и всички те го защитвали. Заедно с християнството то е единият от двата основни стълба на “средновековното съзнание”.

Макар че много елементи от зараждащия се феодализъм присъствали още във времената на Карл, тяхното пълно сливане в един последователен социален ред започнало доста по-късно. “Класическата епоха на феодализма” най-общо се разполага във времето от X до XIII век. Водещият учен по темата разграничава две феодални епохи - първата, от IX до средата на XI век, когато между военачалниците и селяните преобладавали дребните, базирани върху кастите, споразумения, и “втора феодална епоха”, от средата на XI до средата на XIII век, която станала свидетел на процъфтяването на феодалната култура и нарастването на броя на наследствените благородници13. Рицарството в частност се появило бавно: неговите становища не били изразени напълно до ерата на Ренесанса от XII век.

феодализмът, вкоренен в пълното разложение на Карловия ред, си останал изключително западен феномен. Византийската империя осигурявала наследствени земи като дар за войниците; и системата на ротевГуе в ранния източен славянски свят, изглежда, е включвала подобни практики. Но държавният феодализъм на Изтока, ако той е представлявал точно това, бил лишен от много от основните съставки. Що се отнася до страните от Централна Европа, сред историците се водят разгорещени спорове за значението на феодалните институции. Марксистите приемат, че феодализмът трябвало да бъде основа за социалния ред; други, като цяло, оспорват това14. Всичко зависи от това, каква дефиниция за феодализма се използва.

феодализмът засегнал дълбоко църковния живот. Той отслабил много централната духовна власт. Дал голяма власт на местните властелини и поставил духовенството под техния произвол. Графовете и князете свикнали да произвеждат и разжалват епископите по своя воля. По-дребните васали контролирали по-дребните духовници. “Епископите бяха застрашени да станат барони с митри; кралете гледаха на прелатите като на чиновници, задължени да им правят услуги; а господарите продаваха [църковните] бенефиции на онзи, който дадеше най-много“15. Дори Папската държава не била изключение. С ограничени собствени средства, папите трябвало да се превърнат в марионетки или на римските благородници, или на италианските князе, или, в един по-късен етап, на съживяващата се империя.

Благодарение на бенедиктинския манастир в Клюни в Бургундия, западното монашество се адаптирало към променящите се обстоятелства. Изолираните манастири и отшелнически общности били особено уязвими както срещу нашествениците, така и срещу местните барони. Те изпитвали силна нужда от колективни усилия, за да затвърдят положението си. Основан през 910 г. от Гийом ле Пюкс, граф на Оверн, “Клюни” бил източникът на реформи, които отговорили на тази нужда. Клюнийците изменили бенедиктинското правило и направили така, че то да включва спазване на обичаите и служби с нечовешка продължителност. Нещо по-важно, издигнали своя манастир до положение на строг авторитет над всички дъщерни манастири, които основали или в които участвали. В резултат на това основали първия монашески орден,

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

335

Желязната им дисциплина и независимостта им от местните проблеми им дали силен глас при определянето на църковната политика. И над всичко, след като си осигурили подкрепата на папата за своите реформи, те станали непоколебими защници на папското превъзходство. Между 910 и 1157 г. седем дълголетни игумени на “Клю-ни” - Берно, Ото, Аймард, Мажолус, Одило, св. Хю и Петър Преподобният - създали мрежа от 314 манастира от Испания до Полша. Не било случайно, че самият главен архитект на “папската монархия”, Урбан II, бил клюниец. (Виж по-долу.)

феодализмът оставил огромно наследство в западната култура. Той моделирал речта и маниерите; обусловил отношението към собствеността, към управлението на закона и към взаимоотношенията между държавата и отделния индивид. Със своето ударение върху договора и върху баланса между правата и задълженията той създал траен интерес към взаимното доверие и към спазването на дадената дума. Тези отношения имали приложение далеч извън тесните сфери на военната служба и земевладението.

Военната сила на феодалния ред била поставена на изпитание, когато страховитите маджари излезли, препускайки на сцената в края на IX век. Макар че не били свързани с хуните, маджарите живеели по същите грабителски обичаи и се заселили в същите равнини на “Унгария”. В продължение на шестдесет години, от 895 до 955 г., техните ежегодни набези опустошавали бившата империя на Карл. Те били точно толкова кръвожадни, колкото викингите и далеч по-бързи. Били майстори на изнудването, измъквайки огромни суми като данък или за откуп. През 899 г. разбили италианската войска на река Брента. През 904 г. залели Моравия, през 907 - Бавария, през 922 - Саксония. До 40-те години на X век се чувствали свободни да бродят на воля -до Апулия, до Арагон, до Аквитания. Накрая срещнали равностоен .когато князете и благородниците на Германия се обединили, за да посрещнат последното нахлуване в Бавария през 955 г. Там, на Лехфилд край Аусбург, на 10-12 август, Отон Саксонски повел германците към славна победа в една тридневна кланица. Маджарите били усмирени. Остатъците от войските им отстъпили и се върнали към изкуството на отглеждане на добитъка и оранта на земята, [виод].

Поради някаква причина сред някои историци е модно да омаловажават въздействието на маджарите, които “не са били съзидателен фактор на запад”16. (Всичко това означава, че маджарите не са стигнали до Кеймбридж.) Те, разбира се, били дес-труктивна сила, но са дали стимул за развитие с огромно значение. Унищожавайки Великоморавия, те преустроили етническите и политическите модели в долината на Дунав и определили бъдещия профил на цяла Централна Европа. Тяхното присъствие било жизненоважен елемент във формирането не само на Унгария и Бохемия, но и на Полша, Хърватия и Сърбия, на Австрия и на Германската империя. Маджарите създали жива бариера, която разделяла славяните от севера от славяните от юга. Те открили път за германските колонисти да се придвижат надолу по Дунав и да консолидират контрола си върху “Австрия”. Подтикнали германските князе да се обединят и да приемат победителя от Лехфилд за свой император. Един документ разказва как германските войски издигнали Отон Саксонски на своите щитове в края на битката и още там го провъзгласили за император. Може би маджарите не са имали подобно намерение. Но несъмнено е постижение за седем племена от бегълци номади да пре-

336