Европа.История

FAROE

ОТ всички европейски острови никой не може да се сравни с величието на Фарьорските острови, чиито високи черни базалтови скали се издигат от бурния Северен Атлантик на средата на пътя между Исландия, Норвегия и Шотландия. Седемнадесет населени отрова с център на Стремой и главното пристанище Торшавн издържат съвременно население от 45 464 души (1984) главно чрез риболов. Произлезли от норвежците, които се заселили там през VIII век, хората от Фарьорските острови се отзовали на Gulating, събранието на Западна Норвегия и на своя местен Loeting. [DING] Езикът им е диалект на норвежкия; но те си имат свои собствени саги, поети и художници, своя собствена култура. Но от 1814 г., когато Норвегия била анексирана от Дания, “най-малката демокрация в Европа” била подчинена на датския си губернатор и на датските интереси.

В резултат на това националното движение на фарьорците било насочено срещу Дания, “единствената скандинавска страна, с която те нямат почти нищо общо”1. В това отношение фарьорците следвали стъпките на Исландия, стремейки се преди всичко да запазят своята идентичност. Големият момент дошъл през юни 1940 г., когато Копенхаген бил окупиран от нацистите, а един британски военен кораб наредил на капитана от Торшавн да издигне фарьорския флаг на мястото на датския. Референдумът от 1946 г., който предложил гласуване за неограничен суверенитет, предхождал компромисното споразумение от 1 април 1948 г. Фарьорските острови приели свое собствено управление в рамките на Датското кралство. През 1970 г. те получили независимо членство в Северния съвет. Norourlandahusio или “Северната къща” в Торшавн била построена от шведско дърво, норвежки плочи, датско стъкло и исландски покрив и била обзаведена с финландски мебели.

Поради това на бреговете на Волга, в Саратов или Царицин, човек наистина застава пред портата. Защото Волга маркира първата европейска спирка на важния път в степта; и тя запълва коридора, който съединява Балтийско с Каспийско море. До XVII век Волга също така е съвпадала с границите на християнското заселване и следователно е била важна културна граница. Тя е най-голямата европейска река и надежден страж на Полуострова, който се простира от “Атлантика до Урал”.

Промените в околната среда се приемат като даденост във всички аспекти на физическата география. Но все пак традиционните дисциплини като геологията създават впечатлението, че скоростта на промените е толкова бавна, че е незабележима в рамките на един човешки живот. Едва наскоро стана ясно, че съвременната окол-на среда е по-слабо фиксирана, отколкото се смяташе някога.

Климатът например е в постоянно движение. В “Цивилизация и климат” (1915) американският учен Елзуърт Хънтингтън публикува плодовете на своето оригинално изследване върху секвоите в Калифорния. Това бе отправна точка за неговата историческа климатология. Тъй като секвоите могат да живеят повече от 3000 години и тъй като годишните пръстени по стъблата им варират в размерите си в зависимост от топлината и влажността на всяка изминала година, напречният разрез на дънера на една секвоя ни дава систематична информация за климатичните промени за период от три хилядолетия. Техниката на Хънтингтън, която сега се нарича дендрология,

86