Европа.История

GRECO

Швама видни критски артисти били известни на своите съвременници като Е1 или II, Greco - Гъркът. Единият бил художникът Доминикос Теотокопулос, който се установил в Толедо. Другият бил музикантът и композиторът Франгискос Леондари-тис (около 1518-72), някога католически органист в Кастро, певец в Сан Марко във Венеция и придворен музикант на херцога на Бавария. И двамата били продукт на критския ренесанс.

Крит, управляван от Венеция от 1221 до 1669 г., бил кръстопътят на гръцката и латинската култура. Неговата столица била основана и укрепена като “Ел Кандак” по време на предишната арабска окупация от 827-961 г.; но като Кандия или Кандакс тя се превърнала в седалище на венецианския дук. Градският площад на Кандия бил опасан с двореца на дука, с катедралата “Сан Марко” с campanile и с покрита веранда, която била любимо място за срещи на островните венецианско-критски лордове. От 1648 г. до окончателната капитулация на 16 септември 1669 г. градът бил възловият център на 21-годишната съпротива на дук Морозини срещу отоманската обсада.

След падането на Константинопол Крит приел гостоприемно много византийски учени, които заминавали за Италия. Посредством това той допринесъл за Гръцкото възраждане, което представлявало такъв важен стимул за Ренесанса на запад. Главният му принос към гръцки говорещия свят обаче се крие във влиянията, движещи се в обратната посока. Една значителна критска колония във Венеция, съсредоточена около църквата “Сан Джорджо”, дълго време играла важна роля в историята на гръцкото книгопечатане и издателска дейност. Един венецианец от Крит, Захарис Калиергис, съперник на Алдине Прес от Мару-чи, създал първата книга на народен гръцки език през 1509 г. Но през последния век от венецианското управление самият Крит станал свидетел на изблик на творческа активност, която щяла да остави своя белег далеч отвъд бреговете на острова. Фокусът, освен живописта, музиката и архитектурата, бил върху народната гръцка литература. Една школа от драматурзи, използващи критския диалект, съставила сборник от творби в римувани куплети, които покривали широка сфера от религиозни, комически, трагически и пасторални теми. Erofili на Георгиус Хортатзис (1545-1610) е трагедия с място на действие в Египет. Erotokritos на Визентсос Корнарос (около 1553-1614) е романс в стила на Ариосто. “Критската война” на Маринос Буналис е епическа история, напомняща за събитията от отоманската обсада:

Q, Кйотро цоз) лер{6оЕ,о, х&хахес, 6001 lpt\z, х&хах£Ч vct ое xXxxloive xai va o’ ava£tiw6ve;

‘Еяреяе 6X ot Kaatpivoi цоебра уш va раотобог, va xfoxiyauve xai3ryiepv6 xi 6^i va TpayaoSotici. dcvtpEg, yuvaixeq xai nai5i6c xai ябсоа xopaotSa, va Sri/voi) явх; ex&oave xtxoiaq Xoyfjq яатрГба.

(C. Алексиу 1969a: 229)

(O, мой славен Кастро, дали онези, които все още са живи,/ плачат за теб и питат за теб?/

т

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

577

Всички хора от Кастро трябва да облекат черно/ и да плачат ден след ден, и вече да не пеят;/ мъже, жени и деца и всяка девица/ трябва да видят какво отечество са изгубили.)1

Театрите и академиите в Кандия, Кастро и Ретимно стигнали до внезапния си край през 1669 г. Това се случило и с последната плодотворна симбиоза на венецианско-критската култура, която за един кратък момент била достигнала статуса на “независима, новаторска сила”. Но критските изгнаници взели своята литература със себе си на континента, където тя скоро се наложила като популярно четиво. Макар и презирана от атинския елит, каталозите на книгите от XVIII век показват, че се е радвала на големи тиражи. Действително преди работата на Дионисий Соломос (1798-1857) и Йонийската школа критските драми формирали единствения значителен народен репертоар. Именно Критският ренесанс дал на гърците техния старт като модерна, грамотна нация2.

ле, в едно ужасно отмъщение, местната бохемска аристокрация била унищожена чрез екзекуции или конфискации. Чешкото общество буквално било обезглавено. В страната започнала систематична католизация и германизация. Калвинистите били изгонени. “Зимният крал” избягал. В неговите земи в Палатината нахлули испанските нидерландци, а самите земи били заграбени от баварците. Католическият генерал граф Тили (1559-1632), победител от Прага, щурмувал Хайделберг (1622) и прекосил Северна Германия в преследване на протестантските сили, водени от граф фон Мансфелд (1580-1626). Останалите без провизии армии започнали да се изхранват от земята като огромна орда от скакалци.

Датската фаза, 1625-9 г., започнала, когато Кристиян IV от Дания, управител на Имперския кръг от Долна Саксония, влязъл в битката, за да защити силно притиснатите си протестантски съюзници. Подпомогнат с английски, френски и датски субсидии, той трябвало да се бори с новата имперска армия, събрана от католическия благородник от Бохемия Албрехт фон Валдщайн или “Вапенщайн” (1583-1634). След поражението при моста Десау на Елба (1626) протестантските сили се опитали да се свържат със своя трансилвански съюзник Бетлен Габор. Мансфелд изминал целия път до Дунав през Силезия. После дошъл редът на имперските сили, след като се справили с Мансфелд при Нойхаузел (край Братислава), да придвижат силите си срещу протестантския Север. Тили атакувал Нидерландия с помощта на испанците. Валенщайн превзел Брунзуик, Долна Саксония, Мекленбург, Шлезвиг, Холщайн, Ютландия и Балтийското крайбрежие до покрайнините на Щралзунд, обявявайки се за Тенера-лисимо на Балтийското и Океанското морета”. С Договора от Любек (1629) датчаните били убедени да се оттеглят срещу връщането на изгубените им владения. С Едикта за Реституцията императорът наредил на протестантите да предадат всички бивши църковни земи, придобити след Мира от Аугсбург. Вапенщайн, в чиято армия имало много некатолици, възразил и бил уволнен.

Шведската фаза, 1630-35 г., започнала, когато Густав Адолф изпратил контингент да задържи Щралзунд. През 1631 г., окуражен от договора от Бервалде с Франция, той акостирал с основната шведска армия и продължил да възстановява с жар протестантските богатства. През 1631 г. не успял да съживи Магдебург, който преди

37. Европа

578