Европа.История

PRADO

Испанският Кралски художествен музей бил открит за публични посещения на I авеню “Прадо” в Мадрид на 19 ноември 1819 г. Той дължи своето съществуване на ентусиазма на крал Фердинанд VII, наскоро възстановен на своя трон, и на него-I вата втора кралица Изабела де Браганза. Музеят бил управляван от първия си директор, I принца на Англона, под ръководството на Съвета на грандовете. Той бил подслонен зад ко-I ринтските фасади на нова сграда, проектирана тридесет години по-рано от архитекта дон I Хуан Випануева като музей по национална история. Първата експозиция представила 311 I картини. Тя не включила голям брой от шедьоврите, пленени от херцог Уелингтън шест I години преди това в багажа на Жозеф Бонапарт, но не били върнати.

Първият каталог на музея бил публикуван през 1823 г. на френски, тъй като херцог I Ангулем и последната френска окупационна армия, “синовете на св. Луи”, наскоро навлез-I ли в Испания, за да спасят краля от неговите поданици. Той бил преименуван в Национа-I лен музей през 1838 г., след сливането му с Тринидадската колекция, иззета от разпуснати-I те манастири. Името музей “Прадо” приел през 1873 г., след либералния бунт. Бил затво-I рен по време на Испанската гражданска война от 1936-9 г., когато много от неговите екс-I понати били преместени и изложени в Женева.

Колекцията с кралско изкуство на Испания стига назад до Хуан И от Кастилия (поч. I 1445), за когото е известно, че е купувал картини от Роджър ван дер Вейден. Най-големите I й благодетели били Карл V и Филип II, покровителите на Тициан; Филип IV, който наел 1 Веласкес; и Карлос III, който през 1774 г. секвестирал цялата собственост на йезуитите. Въп-I реки жестоките загуби от пожарите и от французите тя израснала в една от най-големите I световни колекции, запазена в изключително състояние заради сухия въздух на кастилското I плато.

Шедьоврите на Прадо обхващат всички велики имена от Италианската, Фламандс-I ката, Германската, Холандската и Френската школа. Преди всичко той е домашна база на I Испанската школа — следователно на Ел Греко (1541-1614), критянина, който се установил I в Толедо; на севилците Диего де Веласкес (1599-1660) и Бартоломео Мурильо (1618-82); на | Хосе де Ривера от Валенсия (1591-1652); и на несравнимия Франсиско де Гоя (1746-1828), 1 който бил най-известният съвременен испански художник по вреМето, когато бил открит 1 Прадо.

“Художествените галерии съхраняват есенцията от творческия гений на човека.”1 Те I може би осигуряват най-достъпния път към европейското минало, атакувайки сетивата и I възбуждайки въображението, така както не може да го направи никоя историческа книга. Прадо стои на върха на висшата лига от национални галерии наред с Лувъра в Париж, Рик-смюзеюм в Амстердам, Кунстхисторишес Мюзеум във Виена, Националната галерия в Лон- ! дон, Ермитажа в Санкт Петербург, Уфици във Флоренция и Ватикана. Те са подкрепени от втората лига на “провинциалните” галерии и музеи в Минск, Манчестър, Мюнхен, Краков или в Оксфорд, които често блестят с изненадващо великолепие; и от поддържащата група на неизвестни и прекрасни институции от Шолет до Йендржов или Дулуич.

През 1784 г., когато се родил Фернандо VII и когато започнал строежът на Прадо, друг европейски монарх планирал друга обществена галерия. Крал Станислав Август от Полша

814