Европа.История

ROMA

Гностицизмътсъщо имал много общи черти с християнството. По произход гнос-; тиците били философи, “стремящи се към познанието”, но привлекли последователи! от по-религиозен характер. Те заели много от юдаизма и все повече от християнст-ii вото до такава степен, че понякога били смятани за християнска секта. Държали на разликата между Твореца или Demiurge, който бил отговорен за лошия свят, и Върховната същност; също и в природата на Човека поддържали разликата между него-jj вото подло, физическо съществуване и искрата на божествената същност, която да-; ва на хората способността да достигнат до небесните сфери. Симон Магус се споме! нава в Новия завет. Валентин действал акгивно в Рим, около 136-65, Василий - в Алек| сандрия. Марикон (поч. 160) основал гностическа секта, която просъществувала до V век. Той учел, че тялото на Христос не е реално и следователно Възкресението не е: могло да се осъществи в никакъв физически смисъл; отхвърлял Стария завет, под-, държайки тезата, че еврейският Йехова бил непълен без Бога на Любовта, както е разкрит от Иисус. Този “доцетизъм” положил основите на дълготрайния христологи! чен дебат за истинската природа на Христос.

Диспутите между християните и гностиците разкрили нуждата от признат канон за Светото писание. Кои от свещените писания са дадени от Бога и кои простя са човешко дело? Въпросът занимавал християните на границата между II и III век,! въпреки че окончателното изявление не било направено чак до “Празничното писмоц на Атанасий през 367 г. Сърцевината на Новия завет - четирите Евангелия и 13-те! писма на св. Павел - била приета около 130 г., а Старият завет - тоест староеврейс-1 кият канон без Апокрифа - около 220 г. Върху други книги, особено върху Апокалип-] сиса или Откровението, се водили продължителни диспути, [apocalypse]

Теологическите диспути предвещават нуждата от някаква форма на духовни власт, която да ги разреши. Едно разрешение било осигурено от Климент Римски (поч, | около 90), който доразвил доктрината за апостолическата приемственост. Християн! ските водачи имали власт, ако можели да проследят назначението си до един от дванадесетте апостоли или до признатите наследници на апостолите. Самият Климент! който вероятно бил третият по линията на св. Петър като “епископ” на Рим, базирал своето твърдение върху текста: “Ти си Петър и върху този камък аз ще построя моята! църква”. Същото доказателство било посочено с по-голяма сила от епископ Ириней от Лионс (около 130-200) в неговите писания срещу гностиците:

Най-голямата и най-древна от църквите, познати на всички, [е тази] установена в Рим от апостолите Петър и Павел… Всяка друга църква, тоест вярващите от всички други части трябва да се хармонизират [с Рим] по силата на авторитетите на нейния произход. И именно там Традици| ята, извлечена от апостолите, е била запазена… 32

Тук вече се вижда есенцията на римската католическа традиция. (Виж Приложение] III, стр. 1230.)

С времето преобладавали няколко съперничещи си авторитети, а апостоличея ката приемственост, както тя се интерпретира в Рим, никога не е спечелила универсално одобрение. Директният контакт с Христовите апостоли обаче очевидно носи ела-;

ДРЕВЕН РИМ

223