Европа.История

ADELANTE

ПРЕЗ септември 1936 г. шефът на коминтерновсхата пропаганда в Западна Европа посъветвал Москва да образува серия от интернационални бригади, конто да се бият за Испанската република. Идеята водела началото си от Морис Торез от Френ-I ската комунистическа партия, който си спомнил за “Интернационалния легион в Червена-I та армия”, който се сражавал по време на Руската гражданска война1.

Поради това от самото начало, макар че бригадите били представяни като спонтан-I ни действия на доброволци, били напълно подчинени на комунистическото движение Те дейс-I твали извън редовното командване на Испанската републиканска армия; целият им висш ! военен и политически персонал бил назначен от комунистите; и всички нови членове били ! проучвани от съветски агенти. Техните лозунги били: “Испания — гробището на европейс-I кия фашизъм”, No pasarâti (“Те няма да минат”) и Adelante - “Напред”.

Пгавният наборен офис в Париж бил оглавяван от Йосип Броз, псевдоним “Тито”,

I бъдещия диктатор на Югославия. Той организирал “тайна железопътна линия”, използвай-I ки фалшиви паспорти, за да изпраща новобранците до испанската граница, а после до гаав-I ната база на Бригадите в Албасете в Ла Манча.

В Европа на Депресията имало огромен запас от жива сила, на която да се разчита I — безработни работници, бегълци от фашистките държави, бунтовни интелектуалци. От общо I 50 000 доброволци най-големите контингенти били събрани от Confédération Générale du I Travail във Франция, от полските миньорски организации в Белгия и във френския департа-I мент Ле Норд и от левите германски изгнаници. 80% от тях били работници. Имало и ядро I от чуждестранни доброволци, вече служили на фронта. Сред тях имало германски, итапи-I ански, френски и британски “колони”. (Виж Приложение III, стр. 1331.) Сред водачите им I били Карло Росели, социалист, който избягал от фашистки затвор в Италия, и Ханс Байм-I лер, германски беглец от Дахау.

Доброволците интелектуалци били малко, но гласовити. Те се отзовали на повика,

I често без да се замислят много:

Много чули за това на далечни полуострови,

По заспали поля, на странни рибарски острови,

Или в поквареното сърце на града;

Чули и прелетели като чайки или като семената на цвете2.

Военните лидери на Бригадите не били опитни във военните дела. Главнокомандва-I щият Андре Марти, каталунски моряк от Перпинян, ръководил бунт във френския флот в Одеса през 1919 г. Пгавният военен съветник, полковник Карол Свершевски, псевдоним “Вал-I тер”, бил полски офицер от Съветската служба за сигурност и професор във военната академия в Москва. Главният инспектор Луиджи Лонго и главният политически офицер Джузепе ди Виторио били италиански комунисти. Единственият командир, който показал истински талант, бил Лазар Щерн, псевдоним “Генерал Клебер”, австрийски евреин от Буковина, който преминал на страната на болшевиките, докато бил пленник в Русия. Той, като много такива другари, щял да бъде застрелян по заповед на Сталин след завръщането си в Русия.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

987

Смелостта на хората била извън съмнение. Живеели в мизерни условия и били подложени на жестока дисциплина, включваща екзекуции за най-дребното нарушение. Те се сражавали с отчаяна смелост. При обсадата на Мадрид през ноември 1936 г. британският батальон изгубил една трета от личния си състав. В Ярама същото подразделение дало 375 жертви от общо 600 души3. И най-лошото от всичко, Бригадите били използвани за жестоки репресии срещу бившите съюзници на комунистите — социалистите и анархистите.

До края на 1938 г. Кремъл се съгласил да изтегли Бригадите. Около 12 000 си тръгнали, оставяйки 6000 германци, които нямали къде да отидат. На прощалния парад в Барселона на 15 ноември, под портретите на Негрин, Азаня и Сталин, реч изнесла “Ьа Разюпапа”.

Вие сте история… Вие сте легенда… Ние няма да ви забравим. И когато маслинената клонка на мира пусне отново листа и ги смеси с лаврите на победилата Испанска Република… върнете се!4

Благодарение на по-късните събития, когато западните сили възприели антифашистката кауза, съдбата на Интернационалните бригади в Испания привлякла много благосклонна публичност. Всъщност те винаги били превъзхождани числено от чужденците, които се сражавали на страната на Франко. Сред тях имало редовни фашистки войски, някои идеалистично настроени доброволци и някои - като Ирландската бригада на генерал 0’Дъфи - отявлени авантюристи. За да видим цяпостната картина, трябва да сравним бойците, събрани от комунистите през 1936-7 г., с онези, привлечени от фашистите както в Испания, така и във Втората световна война, доттьаго]

Победата на франко над “испанския народ”, както я наричали противниците му, често била приписвана на по-доброто му въоръжение и на чуждестранната помощ. Но не целият “испански народ” бил на едната страна, нито и испанските “антидемократични” сили. Трудно е да се каже дали Испанската република е била объркана повече от своите националистически врагове или от тоталитарните елементи в собствените си редици, франко можел да обедини своите привърженици; привържениците на републиката не можели да организират единна или ефективна демокрация.

За Испания Гражданската война била трагичен урок за плодовете от братоубийс-твената омраза. Оценката на жертвите варира от 400 000 до един милион52. За Европа тя била още един обективен урок за механизмите, при които дисциплинираните малцинства могат да поемат контрола върху страни, които са ги оставили да се подготвят. Също така, тъй като симпатиите на Запада били силно изразени и били в полза на победената република, войната засилила много страховете от общата фашистка заплаха. По същата причина тя намалила страховете от “Червеното туловище”. Благодарение на дразнещия успех на Франко общественото мнение в западните демокрации се настроило в “антифашистката” тоналност, която щяла да характеризира неговите приоритети доста дълго време, франко засилил решителността на западните сили да се изправят срещу Хитлер и Мусолини, докато понижил тяхната чувствителност към Сталин. След март 1939 г. за всеки западен политик било трудно да твърди, че комунизмът е също толкова голяма заплаха, колкото фашизма.

988

ТВКЕВЯАЕ

ЯАВАСШ

Шавзолеят на генерал Франко в Куел де Морос в Долината на падналите край Мадрид бил построен след неговата победа през 1939 г. Той включва грандиозна базилика, по-голяма от кораба на “Св. Петър”, до която се стига през тунел, изсечен в гранита, и в него са подредени гробовете на загиналите в Гражданската война. Отвън тя е увенчана с “най-големия християнски символ, който е издиган някога” — каменен кръст, висок 492 фута и с тегао 181 740 тона1. Той бил построен с робския труд на бившите военнопленници, украсен с буквата “Т” за или “работник”, които се труди-

ли две десетилетия между строежа, камеколомните и задължителните църковни служби в близкия Ескориал. Те били официално наети от “Съвета за опрощаване на наказанията чрез труд” — име, което напомня за нацистките лозунги. Посещавайки мястото през 1940 г., един нацистки офицер отбелязал: “За кого се мисли той [Франко] — за нов Фараон?”

По ирония на съдбата победата на франко дошла достатъчно късно, за да може да спре общия ход на събитията. Ако фашизмът беше триумфирал в Испания през 1937 или 1938 г., би било възможно Западът да се надигне навреме срещу опасността и да пресече Хитлер в самия му зародиш. Възможно е цялата тъжна история с политиката на отстъпки да беше избегната. Но станало така, че през трите години на Гражданската война в Испания диктаторите ставали все посилни и шансът за колективна сигурност бил пропуснат.

“Колективната сигурност” била една от няколкото несполучливи идеи на западните сили, особено на британците, които били стари майстори в изкуството да накарат някой друг да се сражава вместо тях. Дискусиите стигат назад до 1933 г., когато Хитлер за пръв път изтеглил Германия от Обществото на народите. Преди това, тъй като Съветският съюз не накърнявал директно интересите на Запада, нямало особени основания за безпокойство. Но перспективата за нацистка Германия, пусната на воля из Централна Европа, довела опасността доста по-близо до дома. Очевидното разрешение било Лондон и Париж да възродят стратегическия триъгълник и да ангажират Съветския съюз в противовес на Германия. Това бил ход, който особено британците се надявали да направят още от 1917 г. Имало някакъв проблем с отношенията с обществеността, разбира се, тъй като западните политици вече били охулили съветския комунизъм; но за сръчността на дипломатите не било трудно да обяснят, че сега съветският режим навлиза в една по-конструктивна фаза или че Сталин е по-голям демократ от Ленин и Троцки. Следователно насред най-огромните кампании на масови убийства в европейската история Сталин бил превърнат в уважаван човек и привлечен в групата на нациите миротворци. Представителят на Хитлер излязъл от Обществото на народите на 14 октомври 1933 г.; представителят на Сталин, Максим Литвинов, влязъл на 18 септември 1934 г.

От гледната точка на Сталин сближаването със Запада предлагало няколко предимства. То можело да оживи търговията, а заедно с нея и вноса на технологии. Щяло да подобри образа на СССР и да държи нацистите в неведение. То щяло да даде шанс на верните на Москва комунистически партии в чужбина да си спечелят одоб-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

989

рение | чрез влизане в Народните фронтове - както в Испания - да проникнат в демократичните парламенти и съюзи. Отново имало проблем с отношенията с обществеността, тъй като сталинистите били свикнали да наричат демократичните политици всякак - от “буржоазни експлоататори” до “лакеи на международния империализъм*; но това не означавало, че Сталин се канел да изостави дискретните си връзки с Берлин или възможността за евентуална сделка с Хитлер. За момента той можел да остави всички възможности открити.

В последвалите години нацистите реагирали на нерешителността на Запада със зле прикрито презрение. Всяка тяхна стъпка предвещавала беда за Версайското споразумение. През юли 1934 г. те почти довели до успешен край опита си за преврат в Австрия, където убили канцлера доктор Енгелберт Долфус, чийто Отечествен фронт организирал еднопартийна, но антинацистка държава. През 1935 г. празнували вливането на Саарланд в Райха чрез плебисцит, предвиден в Договора, после бързо въвели военна повинност, преустроили Луфтвафе и отхвърлили клаузите за разоръжаване. През март 1936 г. те открито предизвикали Договора, като окупирали отново демилитаризираната зона в Рейнланд. През 1937 г. се оттеглили от подкрепяния от британците Комитет за неинтервенция, който се опитвал да не допуска чуждите сили в Испания, и подписали антикоминтерновски пакт с Италия. През март 1938 г. Хитлер организирал Anschluss, или “сливане” с Австрия, провъзгласявайки Великия Германски райх, и влязъл триумфално във Виена. (Виж Приложение III, стр. 1329.)

През целия период Хитлер се хвалел и преувеличавал мащабите на германското превъоръжаване. Но запазил в тайна факта, че вече бил казал на своя щаб да се готви за война, [hossbach] Това не означава, че той вече бил подготвил разписанието за събитията, които последвали; напротив, големият конфликт, за който се подготвяли германските индустриалци и генерали, не бил предвиден до 1942 г. Междувременно Хитлер щял да бъде ангажиран с тактиката на блъфа и заплахата, с онова, което сполучливо било наречено политиката на “мирна агресия”. Той усещал, че не може да получи онова, което иска, без война или поне без локализиран конфликт. С тази цел през пролетта на 1938 г. започнал да надига врява за непоносимото потисничество над германците в Судетите в Чехословакия. До това време западните лидери не са могли да не забележат, че Германия е склонна към експанзия и че колективната сигурност не дава конкретни резултати. И така, по настояване на новия британски премиер-министьр Невил Чембърлейн те се впуснали в политиката на отстъпки. Чембърлейн остро осъзнавал, че една нова война в Европа ще подкопае крехкото икономическо възстановяване на Британия и нейната имперска позиция отвъд океана.

Политиката на отстъпки, въпреки по-късната й репутация, в никакъв случай не била политика на раболепна капитулация. Тя съдържала елементи на реализъм и на великодушие; определено, във формата, която се отнасяла благосклонно към преговори с Германия, тя отхвърлила цинизма, разкрит в по-ранните френско-британски преговори с Италия. Както Чембърлейн знаел добре, пактът Хоуар-Лавал от декември 1935 г., който просто се опитвал да се съгласи мълчаливо с италианската атака в Абисиния, бил отхвърлен както от Лондон, така и от Париж и довел до падането на неговите инициатори. Нещо повече, двадесет години след Голямата война либералното обществено мнение до голяма степен приемало германските оплаквания за то-

НОБвВАСН

НА $ штщт ¥Ш г.„ вит 4:115 дю ааяадрша,. в ШУюташмстядажжа в Бдмшв се тровен» шифаршдпавд. На швд шрисьожаяди едиши тмутм 1гур>д1тп1пи (гешшшпдщр. изт-шшмт Гъвфвшг, Шйрат и Р&дер. Хипшер Ж Ф®Ьр)ЩойД1 ШУМ1 ДИНС ШКШ “ШЕМШИЗ 33 “въз* ш дешашаоде т шшшш вдшвдш ® шшю ш шмвшшвшж рийшЛ Сьдаржашш й» щфщ шш фщщрш »шшдрабгаотмш® обявиш, трйшам в сшучшй в шилетата смърт да Щ ©й?®» за штвт ж&яежя завет-То е «пиестга® ®г беасккш№ ш Хосбаж, чдаша, който •тюярошаж

Ценя® *® гчрьеаййката мшв бе да осигуря я да зашазю УоШшлшви ралитата общност, и да я угажймя. Тава бе въярос да яростраюелни. Германската пшпвдша цра&шшше да ш раочиега сметките с даама омрдаии ироттаяиии. Британия и Фрашшя. за швшто »тгрмзпмгтиетг шишк беше трън » «кота

Пробякммг на Германия можеше да бъде решея само със средствата на тинята щ това няма да етаие без риск» Все още оставаха въпросите “кога” и “как”. В това отношение имате три случая, е които трябваше да се справим:

Случай |; Периодът 1943—5 г. След тази дата, от наша глеяда точка, можеше да се вчякш само промяна към по-лошо» Ако Фюрерът все още беше жив, неговото непоколебимо решение бе да реши проблема на Германия за пространството ная-късно до 1943-5 г.

Случай Ц Ако вътрешен конфликт във Франция» погълнеше напълно французите, тогава времето за действие срещу чехите бе дошло.

Случай 3: Ако Франция бе толкова заета във войната си с друга държава, че не можеше да действа срещу Германия… нашата първа цел, ако влезем във война, бе да победим Чехословакия и Австрия едновременно.

Полша — е Русия зад гърба й — ще има малко желание да се намеси» военната интервенция от страна на Русия беше, от гледна точка на отношението на Япония, повече от съмнителна»

Трябваше да се приеме, че Британия — самата тя във война с Италия — ще реши да не предприема действия срещу Германия…1

Бележките на Хосбах изясняват, повече от всеки друг документ, противоречията за източника на Втората световна война. Те бяха представени от съюзническите обвинители на Нюрнбергския процес и бяха използвани, за да бъдат обвинени Гьоринг и други за тяхното участие а планирането на войната от 1939—45 г. Обаче значението им бе силно принизено, когато един британски историк демонстрира, че те не подкрепят възгледите на съюзническите обвинители в Нюрнберг. Напротив, бележките показваха, че през ноември 1937 г. нацистите са нямали конкретни планове за война и че Хитлер не е имал ясна преценка за развиващата се ситуация. Бележките Показваха, че фюрерът е говорел доста Неясно За възможността от много ограничена война някъде преди 1943-5 г.:

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

991

В голямата си част изложението на Хитлер е било блян… Той не разкрива най-съкровените I си мисли… Бележките ни казват онова, което вече знаем - че Хитлер (като всеки друг rep-I мански държавник) е възнамерявал да стане доминантната сила в Европа. Те също ни каз-ват, че той е размишлявал по въпроса как да стане това. Неговите спекулации са били nor-I решни. Те едва ли имат някаква връзка с действителното избухване на войната през 1939 г. Един съветник по конни надбягвания, който е достигнал до нивото на точност на Хитлер, I не би направил нищо добро за своите клиенти…2

Анализът на А. Дж. П. Тейлър бе още по-изненадващ, тъй като идваше от историк, известен I със своята германофобия.

Вбесените критици отхвърлиха измисленото от тях незачитане от страна на Тейлър I I на “историческия контекст” и на динамиката на нацисткия експанзионизъм. В средата на I I декември 1937 г., настояваха те, директивите на германската армия били променени така, I I че да предвидят военна агресия срещу Австрия и Чехословакия. Те приемаха тази промяна I като оправдание за своята интерпретация на бележките, а конференцията — като събитие, I I отбелязващо “точката, в която експанзията на Третия райх престанала да бъде латентна и I I станала ефективна”3. Те пропуснали да забележат, че германската военна агресия срещу Ав-I I стрия и Чехословакия не се осъществила до по-голяма степен, отколкото другите безплод-I I ни сценарии на фюрера.

В резултат от това, като отхвърля “почти универсалния възглед, че Хитлер е плани-I I рал Втората световна война”, Тейлър бе погрешно обвинен, че се е опитал да го оправдае. I I Онова, което той успешно демонстрира, бе странната комбинация в историята за намере-I I нието на фюрера за обща агресия и неговата неспособност да формулира систематични I I военни планове.

Почти тридесет години по-късно една от поразителните черти на дебата за източни-I ците на Втората световна война може да се наблюдава в отсъствието на всякакво спомена-1 ване на Сталин или на динамичното взаимодействие между германската и съветската по-I литика. Всички участници, включително и Тейлър, се ограничават до дискусия за германс-I ките намерения. Никой не мисли, че си струва да се коментират и намеренията на СССР I Историците се сблъскват със заключените врати на съветските архиви. Ако съществува съ-I ветски еквивалент на бележките на Хосбах, той досега не е видял бял свят. Няма начин да I се разбере дали Сталин е размишлявал за война, или не е, по подобен начин като Хитлер.

И така, при отсъствието на писмени доказателства за намеренията на Сталин повечето ко-I ментатори предпочитат да приемат, че няма какво да се обсъжда.

Поради това дългата традиция на документалната историография е родила две про-I тивоположни крайности. Едната твърди: ако не могат да се открият документи, значи ни-I що не се е случило. Другият възглед, изразен добре в “Закона на Тейлър”, както е формули-I ран от противниците му, твърди: документите не означават нищо. И двете крайности са ед-I накво вредни.

992

ТВИЕВЯАЕ

ва, че немските малцинства в Източна Европа заслужават дискусия. Също така мнозина се съгласили с Плана на Макдоналд от 1933 г., който предлагал баланс на въоръжаването в Европа на мястото на безкрайното продължаване на съюзническото превъзходство. Генералите съветвали, че съществуват само два начина за ефективна съюзническа интервенция срещу евентуална германска агресия на изток. Но сътрудничеството със Сталиновата Червена армия било пълно с опасности; а директни действия срещу Германия на запад можели да бъдат предприети само чрез започване на пълномащабна война, чието избягване всички желаели искрено. В крайна сметка за Чембърлейн не било непочтено да търси “хер Хитлер” в Германия или да търси разрешение на Судетския въпрос. Не бил виновен самият факт на преговорите, а уменията и приоритетите на преговарящите. Чембърлейн влязъл като агне във вълчата бърлога, плачевно невеж за “далечната страна”, от чиято съдба зависел балансът. Освен това не бива да си въобразяваме, че политиката на отстъпки била ограничена само до отношението на западните сили към Хитлер. Тя има една още по-дълга глава, отнасяща се до техните отношения със Сталин от малко по-късна дата. Демократичните правителства, които пренебрегват фундаменталните морални въпроси, преговорят с диктатори на свой собствен риск53.

Мюнхенската криза, както започнали да я наричат, се развила през септември 1938 г. при условия, поставени от Хитлер и никога неоспорени сериозно. Тя се отнасяла до германските планове по отношение на френския съюзник Чехословакия. Но франция останала в сянка; чехословашкото правителство било изключено от основните дискусии; и никой не помислил да запази жизнеспособността на чехословашката отбрана. Преговорите трябвало да начертаят линия за германската експанзия на изток, но продължили без участието на двете най-заинтересовани страни, а именно Полша и СССР. Те трябвало да впечатлят Хитлер с риска, който поемал. Но западните преговарящи не поставили най-силните си карти на масата. Както Хитлер усетил правилно, по-оскърбителните аспекти от неговите искания нямало да бъдат оспорени. Това, плюс безграничната лековерност на Чембърлейн, предопределило изхода. “Въпреки твърдостта и коравосърдечието, изписани на лицето му, размишлявал Чембърлейн за Хитлер, аз останах с впечатлението, че той е човек, на когото може да се разчита”54.

Чембърлейн посетил Германия три пъти. В Берхтесгаден, на 15 септември, той получил искането на Хитлер за отстъпване на Судетите - положително “последното искане на фюрера”. Той обещал да проучи това. В Годесберг, на 23-ти, се изправил срещу неочакван ултиматум за евакуация и анексиране на Судетите за пет дни. Това било отхвърлено от британския кабинет и от всички засегнати. Франция и Германия започнали мобилизация. В Мюнхен, на 29-30 септември, Чембърлейн се срещнал с фюрера за последна конфронтация в компанията на Даладие и Мусолини, който предложил срещата. Той предал меморандум, приемащ съдържанието на (неприемливия) ултиматум от Годесберг. С помощта на своите изтъкнати колеги после той дал ултиматум на чехите, събрани в съседната стая, притискайки ги да приемат неприемливото за тях или да платят за последствията. Последният му принос бил да подчертае гаранциите на съюзниците за остатъка от чехословашката държава, лишена от великолепните си погранични укрепления, и да състави декларация за англо-германското приятелство. Той слязъл от самолета си, размахвайки хартия, за която твърдял, че

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

993

ще донесе “Мира на нашето време”. Направил го в същия дух, който лежал в основата на съвета от страна на британския форин офис към английския футболен отбор през същата година - да поздравят нацистите с нацисткия поздрав в началото на мача им срещу Германия в Берлин.

Трите срещи на Чембърлейн с Хитлер трябва да се квалифицират като една от най-унизителните капитулации в историята. Под натиск от страна на безпощадните невежите се комбинирали с безгръбначните, за да постигнат нещо без никаква стойност. Не било нужно Чембърлейн да приема никое от исканията на Хитлер, без да постигне железни споразумения за сигурността на Чехословакия; но той го направил. Бенеш, чехословашкият президент, нямал право да отписва целостта на своята страна без нищо повече от един личен протест; но го направил. Изходът щял да бъде резюмиран от Чърчил в Камарата на общините:

“Една лира бе поискана под дулото на пистолета. Когато тя беше дадена, бяха поискани две лири под дулото на пистолета. Накрая Диктаторът се съгласи да вземе 1 лира, 17 шилинга и 6 пен-са, а останалото - в обещания за добра воля в бъдеще… Ние претърпяхме поражение без война”56.

Другаде Чърчил написал, че Британия можела да избира “между срама и войната”; “ние избрахме срама и ще получим война”. За шест месеца остатъчна Чехословакия се разпаднала, а Хитлер влязъл в Прага.

Мюнхен несъмнено е отбелязал критичния психологически момент в междувоенната дипломация. Но той не е направил войната неизбежна; той посял объркването, в което се родили две фатални предположения. Първо, убедил Хитлер, а вероятно и Сталин, че една по-нататъшна мирна агресия ще донесе още повече безплатни дивиденти. Второ, създал впечатлението на запад, че разговорите с нацистите са били грешка. В следващия рунд от играта, когато на картата станало ясно, че и Полша ще бъде застрашена, Мюнхен показал, че Хитлер и Сталин ще търсят агресия с мирни методи; че Западът ще се опита да ги възпре без преговори; и че поляците ще се опитат да избегнат съдбата на Чехословакия на всяка цена. Това била смъртоносната рецепта.

Във всички европейски исторически книги 1939 г. е годината, когато “светът отново тръгна на война”, или други думи със същия смисъл. Във всички хронологии освен онези, публикувани в СССР, тя отбелязва “избухването на Втората световна война”. Това само показва колко егоцентрични могат да бъдат европейците. Войната марширувала по света вече от осем години. Японците нахлули в Манджурия през 1931 г. и воювали в Централен Китай от 1937 г. От август 1938 г. те били въвлечени в сражения на монголската граница срещу съветската Червена армия. Като част от този конфликт Япония се присъединила към Германия и Италия като една от силите на Оста. Поради тези причини онова, което станало през 1939 г., било просто прибавянето на Европа към съществуващите заплахи от война. То дало второто, европейско измерение на кампаниите, които бяха резюмирани до тук, да цитираме японския лозунг; “Азия за азиатците”. В този смисъл то превърнало регионалната война в глобална. Тя също така била наречена “Войната на Хитлер”. Това също е неточно.

63. Европа

1№1)Ш9г..в&щт®щр^щршшш£ЗЖжтштт№шщр№шт?~^..’За!т<1СА-т ©е Щ№шяршшзтп, Дш иадшм шрвдр ищ, гпш> мжтттт т Чщрчищ, Бршния взет решето® да рашщт т да [пресбФррра Ифшоше В0С.. Тша бшш реивниего, няяеп© ащшкр да юшг^рй! (Одйлшамеш т Бртзтт. В сир® щрюмг -шам

мб@о ййишстфрстш «а отбраеттта «I шщиталшшрала гатамшга шищрм “Шдавдк-Ъо-з®”’.. Тйзш ваш? ащ, че щрттжте щр&шт&юта с® тодшмш за щрпишдателен шнфдашг,, © шйда шщ/^щпшюат сшш цм да бвд® точи® шпш Щяшппвша, колкото ш обучените текттщ, В тша отнкшете шещштозшрашггпе Вжжий показват драматчииге промени,, юяигго там през июопадаотодасештгале..

САЩ Антпюи Франиря Германия СССР

Производство (193®) 153 143 108 211 258

(1932 БНП 100%)

Сравнителна

производствена сила

(Световно производство

= 100%) 1929 43,3 9,4 6,6 11 5

1938 28,7 9,2 4,5 13,2 17,6

Военни разходи (1933-8) 1175 1201 1088 3540 2808

(милиони лири стерлинги)

Сравнителен военен 41,7 10,2 4,2 14,4 14,0*

потенциал (1937)

(Световен = 100%)

Оценките несъмнено варират. Но британските цифри подчертават няколко абсолютни факти. Тоталитарните сили пострадали от Депресията много по-малко от западните демокрации. Техните военни разходи били два пъти по-големи, отколкото на всички западни сили, взети заедно. Техният “сравнителен военен потенциал” - който бил изчисление, базирано върху способността да се преведе индустриалната сила във военна мощ с индекси като нивата на металообработващите машини - бил приблизително равен, а отделно бил равен на този на Британия и франция общо. Италия едва влизала в сметките. Сравнителният военен потенциал на Япония бил изчислен, до известна степен подигравателно, на някъде около 3,5%. Всички останали страни по света събирали едва 10%.

Не е нужно да си гений, за да си извадиш заключенията: Сталин и Хитлер вече притежавали военни машини, които далеч превъзхождали всичко останало в Европа. Ако САЩ останели настрани, западните сили щели да бъдат притиснати здраво, опитвайки се да удържат или Сталин, или Хитлер. Всички погледи били отправени, или тряб-

БНП - Брутен национален продукт - Б. пр.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

995

вало да бъдат отправени, към Сталин и Хитлер и към нещастните страни, хванати в капан помежду им. Всичко друго било второстепенно.

Намеренията на Сталин през 1939 г. били направлявани от фактори, които не винаги се обсъждат пълно. Професионалните историци, тъй като те никога не успяха да получат достъп до документацията, често се преструват, че темата изобщо не съществува. Но не е невъзможно да се възстановят нейните очертания. Общо казано, вътрешната революция в СССР достигала до една равнина на сравнителна стабилност, а “Вождът” можел да гледа уверено напред към по-активна външна намеса. Най-уязвимите години на първите петгодишни планове и на колективизацията били преминали; Големият терор приближавал към края си; а превъоръжената Червена армия можела вече да бъде смятана за една от най-могъщите формации в Европа. Обаче оставали две важни пречки. Последната фаза от чистките, която била насочена срещу офицерския корпус, все още била незавършена; избиването на старите военни кадри все още продължавало през 1939 г. И Червената армия все още се сражавала срещу японците в Монголия. Било малко вероятно Сталин, винаги предпазлив, пресметлив и потаен, да се впусне в голяма авантюра в Европа, докато новите армейски кадри не били обучени и конфликтът с японците не бил разрешен. Очевидната му цел в началото била да въвлече Германия във война със западните сили, докато СССР съберял силите си57.

Позицията на Хитлер не била толкова ограничена. Наскоро той си спечелил пълния контрол върху Вермахга и нямал никакви военни ангажименти. Сега поел постовете на военен министър и на главнокомандващ. Вече бил преодолял цялата опозиция в генералния щаб; а след уволнението на доктор Шахт поел директния контрол върху германската индустрия. Неговото протеже в Испания се радвало на победата си, а личният триумф в Мюнхен разбил отбранителните планове на източните му съседи. Неговите любимци причинявали проблеми навсякъде - в Клайпеда (Мемел) в Литва, в Свободния град Данциг, в германската общност в Полша и в Словакия, където местното националистическо движение гледало за подкрепа към Берлин. Той нямал определени военни планове за предстоящия сезон; но докато се навеждал над разтворената карта пред дебелото стъкло на прозореца си в “Орловото гнездо” в Берхтесгаден, сигурно му е изглеждало, че Европа е пълна с възможности. Върху коя нещастна жертва щял да си избере да връхлети орелът?

В началото на 1939 г. предпочитанията на Хитлер все още били насочени към някаква сделка с Полша. Три седмици след Мюнхен той извикал полския посланик в Берхтесгаден и му очертал възможностите. Това била кулминацията на дългите приготовления, които завели Гьоринг на няколко ловни излета в полските гори и които подвели комунистическата пропаганда да предположи, че нацистко-полският съюз вече съществува58. Предложенията на Хитлер се съсредоточили около идеята, че ако поляците отстъпят своите права в Данциг и позволят изграждането на аутобан Берлин-Кьонигсберг през полска територия, те могат да се обединят в благоприятен политически и икономически съюз, насочен срещу Съветския съюз. Загатнатата заплаха не трябвало да се изрича на глас. Ако поляците били достатъчно глупави да откажат, тогава Хитлер пак щял да превземе Данциг и щял да потърси политически и икономически съюз със СССР, насочен срещу Полша. Трябва да се приеме, че добре известните расови и идеологически предразсъдъци на Хитлер са го накарали да очаква бързо

съгласие. В крайна сметка, тъй като полските полковници трябвало да се борят с най-голямата еврейска общност в Европа и тъй като Полша била жестоко антикомунистическа, на него сигурно му се е струвало, че двете държави са естествени съюзници.

За жалост нито Хитлер, нито онези, които го съветвали, не знаели много за полския дух. Те не знаели, че полският национализъм бил точно толкова враждебно настроен срещу Германия, колкото и срещу Русия. Не знаели, че полските полковници можели да се почувстват атакувани за тяхното справяне с еврейския въпрос особено когато се намесят чужденци. Преди всичко, те не разбирали, че отговорът на наследниците на маршал Пилсудски щял да бъде напълно различен от този на Чембърлейн и Бенеш. Полковниците не възнамерявали да се покланят и да си тътрят краката пред един бивш австрийски ефрейтор. Техният инстинкт им подсказвал да се сражават и да паднат в бой. Всеки поляк, на когото се налагало да се справя с нацистките и съветските заплахи през 1939 г., бил подкрепян от моралното завещание на маршала: “Да бъдеш победен, но да не се предадеш, това е победа”59.

И фюрерът продължавал да си клати краката. Седмиците минавали; Полша очевидно започнала “преговори за търговия и приятелство” със СССР; предложенията на Берлин останали без отговор. На 21 март 1939 г., седмица след сгромолясването на Чехословакия, полският посланик бил повикан отново и получил съобщение, че фюрерът е бесен заради липсата на напредък. На 28 март Германия се отказала от пакта си за ненападение с Полша. Нацистката пропаганда се прехвърлила върху проблема за Данциг и се оплакала от непоносимия тормоз над германското малцинство в Полша. На 31 март Полша получила от Великобритания спонтанна гаранция за своята независимост. Отговорът на Хитлер, на 3 април, бил да издаде тайни директиви за планиране на превземането на Данциг и за възможна война с Полша, Р&дщ

Междувременно в скута на фюрера падали награда след награда. На 10 март автономното словашко правителство било обявено за свалено от централните чехословашки власти в Прага; и обиденият словашки лидер, отец Тишо, апелирал за защита към фюрера. После чехословашкият президент помолил за разговор в Берхтесгаден. След ужасен скандал пред дебелото стъкло на прозореца и след едно от най-театралните представления на Хитлер, през което припадналият му гост трябвало да бъде съживяван с инжекции, президентът Хаха кротко приел, че разпадането на страната му е неизбежно. Бохемия и Моравия били превърнати в нацистки протекторат; Словакия щяла да стане суверенна република; Подкарпатска Рутения щяла да бъде отстъпена на Унгария. Хитлер влязъл триумфално в Прага, както по-рано влязъл във Виена, без нито един изстрел. На 21 -ви германските войски превзели литовския Ме-мел. Това била точката, в която Чембърлейн най-накрая проумял истината, че Хитлер не е “човек, който си държи на думата”. Британската гаранция за Полша, един блъф, предприет от слаба позиция, бил продуктът на късното му осъзнаване. За да сложат капак на всичко, унгарците превзели Рутения без ничие разрешение. На Разпети петък, 2 април, италианската армия нахлула в Албания. Европа вече била във война.

Обърнати към специфичния си ангажимент с Полша, западните сили сега се опитвали да вземат някакви практически мерки. През април и май една междусъюзническа мисия посетила Варшава. Тя постигнала твърдото споразумение, че в случай на германска атака срещу Полша задачата на полската армия ще бъде да задър-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

997