Европа.История

STRAD

E MESSIE, “Месията”, носи най-престижния от всички етикети: Antonius Stradivarius

Cremonensis Faciebat Anno 1716. Това била една от десетте цигулки, останали в рабо

тилницата на Антонио Страдивари (около 1644-1737) почти четиридесет години след смъртта му и била продадена от неговите синове на граф Козио ди Салабуе през 1775 г. С изключение на дванадесетте години, през които била собственост на френския учител по музика Делфин Алард (1815-88) “II Ба1аЬие” принадлежала изключително на търговци -Таризио, Вуилауме и У. Е. Хилс. Таризио винаги обещавал да я покаже на своите приятели, но никога не го направил. “Тя е като Месията, казал един от тях, винаги обещавана, никога не

Инструментът, на който се е свирело рядко, лежи буквално като току-що излязъл от работилницата в своя навлажнен калъф в оксфордския музей “Ешмолеан”. В нея няма нищо забележително. За разлика от “Дългия Страде” от по-ранна дата тя има стандартна дължина на корпуса от 356 мм. Има права зърнеста предница, ръбати ъгли, обикновен пър-финг, наклонени 1-дупки и дъно от две части от пламтящ орех. Нейният произход се разкрива само по оранжево-кафявия блясък от уникалния лак на Страдивари. Иоахим, който свирил веднъж на нея, казал, че тя комбинира “сладостта и величието”2. Често сег смята, че ключът към качеството на струнния инструмент се крие в лака. Прекалено твърдият лак дава грозен металически звук; прекалено мекият потиска резонанса. Страдивари, майстор във всички тънкости на своя занаят, открил лак, чиято голяма еластичност била много трайна. Репутацията му е несравнима.

Цигулката се появила в Италия от Късния ренесанс. Тя била потомък на семейството на шестструнните виоли и по-точно на средновековната цигулка с три струни и на Ига Иа Ьгасао. Тя била изключително многостранна. Финото и мелодично качество подхождало за солови изпълнения, докато тя била естествен водач на струйната група от цигулка, виола, чело и двоен бас. Както обикновената “гъдулка”, тя се адаптира лесно към танцовата музика. Малка, преносима и сравнително евтина, цигулката скоро се превърнала в универсален “работен кон” както за популярната, така и за “класическата” европейска музика. С изключение на Якоб Щайнер (1617-78) в Тирол, всички майстори на цигулки, от Маджини от Бреша до Амати и Страдивари от Кремона и Гуарниери от Венеция, били италианци.

Изкуството на свиренето на цигулка постигнало голям напредък чрез развитието на систематични методи за обучение, включително онези на Леополд Моцарт и на Дж. Б. Ви-оти. Парижката консерватория от 1795 г. била предшественик на Пражката (1811), Брюкселската (1813), Виенската (1817), Варшавската (1822), Лондонската (1822), Санктпетербургската (1862) и Берлинската (1869).

Поразителна черта в свиренето на цигулка от средата на XIX до средата на XX век било очевидното превъзходство на източноевропейците. Феноменът може би отразява традициите в свиренето на цигулка сред евреите и циганите, а по-вероятно - специалния статус на музицирането в политически репресираните култури. Във всеки случай Николо Паганини (1782-1840) за дълго време бил първият и последният от “великите”, който не бил нито източноевропеец, нито евреин. Йозеф Йоахим (1831-1907) от Виена и Хенрик Виеняв-

дадена”1.

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

607

ски (1835-80), поляк от Люблин, който помогнал за създаването на Петербургската школа, били основатели на великолепно направление, което минава от Крайслер, Исайе и Сцигети и стига до Хайфиц, Милщайн, Ойстрах, Шеринг и Исак Щерн. Всички свирели на своите “Страд”. “Месията” е една от малкото Страдивариуси, които, за съжаление, имали съдбата да бъдат виждани, но не и чувани. Съвременните занаятчии обръщат специално внимание на избора на дървен материал, на вариациите в дебелината и изкривяването и на ефекта от остаряването.

ди това, че е окупирал Авиньон, в диспута regalia. Друг, Клементий IX (1700-21), бил притиснат противно на по-доброто си намерение, да издаде булата Unigenitus Dei filius (1713), осъждаща янсенизма. Булата, която била специално насочена срещу Réflexions morales на Паскьор Куеснел, ораторианец, симпатизиращ на янсенистите, предизвикала буря от протести, разделили френското обществено мнение за десетилетия напред. В Нидерландия през 1724 г. тя довела до разкол в католическите редици и до създаването от архиепископа на Утрехт на Старата католическа църква на Холандия. В Германия през 1763 г. започнало движение, подбудено от трактата на Й. Н. фон Хон-тайм (феброний), който целял да помири католиците и протестантите, ограничавайки централизираната власт на Рим. В Полша Ватиканът изгубил ефективния си контрол заради политическата доминация на църковната йерархия от Русия.

Във всички тези диспути йезуитите, които се проявили като по-големи паписти от папите, се превръщали във все по-голяма пречка. Бенедикт XIV (1740-58), чиято умереност му спечелила необичайната похвала от страна на Волтер, възбудил разследване на техните дела. Те били обвинени в задвижване на финансови операции от големи мащаби, а също и в приемане на местните култове, за да покръстят езичниците на всяка цена. През 1759 г. те били забранени от Португалия, през 1764 г. - от франция, а през 1767 г. - от Испания и Неапол. Клементий XIII (1758-69) останал верен на Обществото с думите Sint ut sunt, aut non sint (Нека да бъдат каквито са или да престанат да бъдат). Но Клементий XIV (1769-74), който бил избран под официапната заплаха от страна на католическите сили за премахване на институцията, най-накрая се съгласил. Краткото Dominus ас Redemptor noster от 16 август 1773 г. премахнало Обществото на Иисус въз основа на това, че то вече не преследвало целите на своя основател. Това влязло в сила във всички европейски страни с изключение на Руската империя. То хвърлило католическата образователна и мисионерска дейност в хаос, откривайки големи възможности, особено за светските училища и университети.

Ужасът на епохата станал през 1685 г., когато Луи XIV отменил Едикта от Нант и всички френски хугеноти били прогонени в изгнание. (Виж по-долу.) Но най-общо темпът на преследване бил вял. В много страни законите за нетолерантност били съблюдавани небрежно. Там, където нонконформистите оцелели, те излезли на открито. В Англия бил създаден нов етикет - либерализъм, - за да опише силното обществено мнение, което се отнасяло благосклонно към толерантността за всички протестанти. Конгрегационалистите, или “Независимите”, се появили на повърхността през 1662 г., първоначално при условие, че техните сектантски черкви ще бъдат разположени поне на пет мили от всяка енорийска църква. Следвайки забележителната кариера на Джордж фокс (1624-91), Обществото на приятелите, или “квакерите”, изстрадало много

608