Европа.История

SCYTHIA

fG1\£.ClA

^aasiinwgaR

Карта 2. Кралица Европа (Regina Europa)

Гравюра от издание на “Космография” от Себастиян Мюнцер (Cosmographia Universalis lib. vi; Basel 1550-4) реверанс от страна на Бодлейската библиотеката в Оксфорд.

Ж

ВЪВЕДЕНИЕ

Историята днес

История може да се напише разширена и много подробна. Човек може да напише историята на вселената на една-единствена страница, а жизнения цикъл на еднодневката в четиридесет тома. Един много изтъкнат историк, който специализира в областта на дипломацията от 30-те години на XX век, някога написа книга за Мюнхенската криза и последствията от нея (1938-1939), втора книга - за “Последната седмица на мира”, и трета, озаглавена “Една минута до полунощ“1. Това е пример за съвременното желание, знаеш все повече и повече за все по-малко и по-малко.

Историята на Европа също може да бъде написана във всякакъв обем. френската серия “L’Évolution de l’humanité”, чието съдържание бе над 90 процента европейско, беше планирана след Първата световна война със 110 основни тома и няколко допълнителни2. Настоящата работа, в контраст с гореспоменатата, трябва да сбие същия материал, а и повече, между две корици.

Все още никой историк не може да се състезава с поетите по сбитост на изказа:

Ако Европа е Нимфа,

Тогава Неапол е нейното светлосиньо око,

А Варшава е нейното сърце.

Севастопол и Азов,

Петербург, Митау и Одеса:

Те са троновете в краката й.

Париж е главата,

Лондон - колосаната яка,

А Рим - лопатката3.

Поради някаква причина, докато историческите монографии все повече стесняват обсега си, общите изследвания са сведени до обикновено увеличение от няколко стотин страници за век. “The Cambridge Mediaeval History” (1936-1939) например покрива периода от Константин до Томас Мор в осем тома4. Немската “Handbuch der europäischen Geschichte” (1968-1979) покрива дванадесетте века, от Карл Велики до гръцките колонии, в седем подобни дебели тома5. Обичайна практика е да се отделя повече внимание на съвременните, отколкото на древните или средновековните периоди. За английските читатели един осемтомен сборник, като “Периоди на европейската история” от Ривингтън, се придвижва от далечното към сегашното с все по-нарастващо увеличение - 442 години, при скорост 1,16 години на страница за “Тъмните времена”, 476-918 (1919), от Чарлз Оман, 104 години, при 4,57 страници за година за Европа през шестнадесети век” (1897) от A. X. Джонсън, 84 години, при 6,59 страници

22

ВЪВЕДЕНИЕ

за година за “Съвременна Европа”, 1815-1899 (1905), от У. Аписън Филипс6. По-новите изследвания следват същия модел7.

Повечето читатели се интересуват най-вече от историята на времето, в което живеят. Но не всички историци са склонни да ги глезят. “Сегашни събития” не може да се превърне в “История”, преди да е изтекъл половин век, твърди едно мнение, докато документите не са достъпни и дистанцията във времето не е прочистила умовете на хората”8. Това е обоснована гледна точка. Но тя означава, че всяко общо изследване трябва да бъде прекъснато в точката, където става най-интересно. Съвременната история е уязвима за всички видове политически натиск. Но все пак никой образован и зрял човек не може да се надява, че ще успее да действа ефикасно без някаква основа за произхода на съвременните проблеми9. Преди четиристотин години сър Уолтьр Райли, пишейки, докато очаквал смъртната си присъда, разбрал напълно опасностите. “Онзи, който в писането на съвременната история ще следва истината по петите, написал той, рискува тя да го ритне по зъбите”10.

При дадените усложнения човек не трябва да се изненадва, когато открие, че темата за изследване на “Европа” и “Европейската цивилизация” се променя много. Успешните опити за изследване на цялата европейска история без обръщане за помощ към мнотото томове и многото автори са съвсем малко. “История на Европа” (1936) от X. А. Л. фишер11, “Съвременна история на Европа” (1971) от Юджийн Уебър12 са сред редките изключения. И двете представляват разширени есета върху съмнителната концепция “Западна цивилизация” (виж по-долу). Вероятно най-ефикасните от големите изследвания са онези, които са концентрирани върху една тема като “Цивилизацията” на Кенет Кларк13, която наблюдава европейското минало през призмата на изкуството и живописта, или “Възходът на човека” (1973) от Джейкъб Броновски14, която подхожда към темата си чрез историята на науката и технологията. И двете послужиха за заснемането на множество телевизионни продукции. Едно по-ново есе подхожда към темата от материалистичната гледна точка на геологията и икономическите ресурси15.

Стойността на многотомните исторически изследвания не може да бъде поставена под въпрос; но те са обречени да си останат справочни трудове, с които да се консултираме, а не да четем. Нито студентите-историци, нито обикновените читатели ще преровят десет, двадесет или сто тома от общия европейски синтез, преди да се обърнат към темите, които ги привличат най-много. За жалост е така. Рамката на цялото поставя параметри и основни положения, които постоянно се появяват без дискутиране в детайлизираните трудове върху отделните части.

В последните години необходимостта от нов преглед на общата рамка на европейската история нарасна до размерите на стил за високоспециализирани, много разширени изследвания. Няколко видни изключения, като трудът на фернан Бродел16, могат да послужат като доказателство за това правило. Но много историци и студенти бяха стигнали до точката “все повече и повече за все по-малко и по-малко”, където широките перспективи понякога се забравят. Но хуманитарните науки изискват всякаква степен на увеличение. Историята има нужда да види еквивалента на планетите, обикалящи в пространството; да приближи обектива си и да наблюдава хората на нивото на земята и да се зарови по-дълбоко под кожите и под краката им. Историкът се нуждае да използва съответствия на телескопа, микроскопа, на мозъчния скенер и на геологическата сонда.

ВЪВЕДЕНИЕ

23

Безспорно е, че в последните години историческите изследвания са се обогатили много от използването на нови методи, нови дисциплини и нови сфери. Появата на компютрите разкри цяла сфера от количествени изследвания, които досега бяха извън обсега на историка, [rentes] Историческото изследване спечели много от използването на техники и концепции, извлечени от социалните и хуманитарните науки. [ARICIA] [CEDROS] [CHASSE] [CONDOM] [EPIC] [FIESTA] [GENES] [GOTTHARD] [LEONARDO] [LIETUVA] [NOVGOROD] [PLOVUM] [PROPAGANDA] [SAMPHIRE] [VENDANGE.] Една тенденция, ръководена от френската летописна школа от 1929 г. насам, която сега спечели почти универсално признание, [annales] Утвърдиха се нови академични сфери като уст-ната история, историческата психиатрия (или “психоистория”), или семейната история, или историята на обичаите, [bogey] [mores] [sound] [zadruga] В същото време много теми, отразяващи съвременни проблеми, получиха свежи исторически измерения. Антирасизмът, околната среда, родът, полът, семитизмът, класата и мирът са теми, които заемат значителна част от съвременните писмени трудове и дебати. Въпреки виковете за “политическа коректност” всички те служат за обогатяване на цялото. [BLACK ATHENA] [CAUCASIA] [ECO] [FEMME] [NOBEL] [POGROM] [SPARTACUS]

Независимо от това умножаването на сферите и съответстващото увеличаване на научните публикации неизбежно създава остро напрежение. Професионалните историци са отчаяни в опита си да “да вървят в крак с литературата”. Те се опитват да се хвърлят още по-дълбоко в пътечките на ултраспециализацията и губят способността си за общуване с широката публика. Много специализации действат във вреда на разказвателната история. Някои специалисти работят въз основа на предположението, че широките очертания се нуждаят от ревизия; че единственият път към нови открития лежи в ровенето надълбоко на все по-тесен фронт. Други, съсредоточени върху изследването на “дълбоки структури”, съвсем са обърнали гръб на “повърхността” на историята. Както някои техни колеги в литературната критика, които държат буквалното значение на текста да не струва нищо, някои историци смятат за подходящо бягството от изследването на конвенционалните “факти”. Те обучават студенти, които нямат намерение да научат какво се е случило, как, къде и кога.

Упадъкът на фактологичната история е придружен, особено в класната стая, от нарастване на “емпатията”, тоест на упражненията, предназначени да стимулират историческото въображение. Несъмнено въображението е много важна съставка от историческото изследване. Но емпатичните упражнения могат да бъдат оправдани само ако са придружени от малко количество знания. В един свят, където художествената литература също е заплашена да се превърне в ненадежден източник на историческа информация, учениците понякога са изложени на опасността да нямат нищо друго освен предубежденията на своя учител, върху което да изградят познанията си за миналото17.

Разводът между историята и литературата бе особено нежелателен. Когато “структуралистите” в хуманитарните науки бяха победени в някои области на професията от “деконструкционистите”, историците и литературните критици изглеждаха склонни не само да изключат всяко конвенционално познание, но също така да се изключат взаимно. За щастие, тъй като по-широките аспекти на деконструкционизма са деконструирани, има надежда, всички тези езотерични пукнатини да бъдат запълнени18. Не съществува абсолютно никаква причина, поради която благоразумният ис-

24

ВЪВЕДЕНИЕ

торик не трябва да използва един литературен текст, оценен критично, или поради която литературните критици не трябва да използват историческото познание. [GATTOPARDO] [KONARMYA]

Затова сега изглежда, че специалистите може би са проиграли шанса си от прес-тараване. Винаги е съществувало честно разпределение на труда между трудолюбивите пчелички в историческата професия и пчелите-майки, grands simplificateurs, които въвеждат ред в трудовия процес в кошера. Ако работничките надделеят напълно, няма да има мед. Но и никой не може да приеме, че широките очертания на “общата история” са фиксирани за вечни времена. Те също се местят според модата: и онези, които са били фиксирани преди петдесет или сто години, вече са узрели за ревизия (виж по-долу). Също така изследването на геологическите пластове на историята никога не трябва да се откъсва от дейността на повърхността. В търсене на “тенденции”, “общества”, “икономики” или “култури” човек не трябва да губи от погледа си мъжете, жените и децата.

Специализацията отвори вратата за безскрупулни политически интереси. Тъй като никой не се смята за компетентен да предложи мнение отвъд границите на своята минна шахта, хищните зверове са оставени да бродят необезпокоявани из прерията. Комбинацията от солидно документирано изследване, впрегнато в досадно селективни теми, които, априори, изключват пълния преглед на всички свързани фактори, е особено порочна. Както е казал А. Дж. П. Тейлър в един от своите трудове: “това е деветдесет процента вярно и сто процента безполезно”18.

Благоразумният отговор на това развитие е да се борим за плурализъм на интерпретациите и за “сигурност в сбора”: тоест да насърчаваме широкото разнообразие от специални възгледи, за да се противопоставим на всякакви ограничения. Една-единствена гледна точка е нещо рисковано. Но петдесет-шейсет гледни точки, или триста, заедно могат да построят една сносна комбинация. “Няма една истина, а когато има повече истини, има и прецизности.яго

В Глава II е споменато известното решение на Архимед на проблема за числото я, тоест за изчисляването на съотношението на обиколката на окръжността към нейния диаметър. Архимед е знаел, че дължината на обиколката трябва да е равна приблизително на сумите от страните на квадрата, начертан извън окръжността, и сумата от страните на квадрата, начертан в окръжността (виж диаграмата). Неспособен да го изчисли директно, на него му хрумнала идеята да намери приблизителната сума, като изчисли дължината на 99-странен многоъгълник, съдържащ се в окръжността. Колкото повече страни давал той на своя многоъгълник, толкова повече се приближавал до формата на окръжността. По подобен начин, изкушава се да си помисли човек, колкото повече са източниците на светлина, толкова по-малка е празнината между реалността и опитите на историците да я реконструират.

Другаде невъзможната задача на историка е сравнена с тази на фотографа, чиято статична двуизмерна снимка никога не може да ни даде точна представа за подвижния, триизмерен свят. “Историкът, както и фотоапаратът, винаги лъже”21. Ако това подобие трябваше да се развие, човек би казал, че фотографите могат да увеличат правдоподобностга на своята работа (когато имат за цел такава правдоподобност) чрез умножаване броя на снимките на един и същ обект. Огромният брой снимки, направени от различни ъгли и с различни обективи, филтри и филми, могат колективно

ВЪВЕДЕНИЕ

25

да намалят грубата селективност на единствената снимка. Както са открили производителите на филми, големият брой последователно направени рамки създава сносна имитация на времето и движението. Също така “изваяната история” може да бъде реконструирана само ако историкът съпостави резултатите от възможно най-широкия обсег от източници. Ефектът никога няма да бъде съвършен; но всеки различен ъгъл и всяка различна техника допринасят за осветяването на частите, които заедно съставят цялото.

Изопачаването е необходима характеристика за всички източници на информация. Абсолютната обективност е абсолютно недостижима. Всяка техника притежава своята силна и своята слаба страна. Важното е да се разбере къде се намират ценното и изопаченото във всяка техника и да се стигне до едно разумно приблизително решение. Критиците, които възразяват на това, че историците използват поезията, социологията, астрологията или каквото е да е въз основа на твърдението, че тези източници са “субективни” или “частични”, или “ненаучни”, твърдят очевидното. Все едно някой да възрази срещу рентгеновите снимки на скелета или срещу ултразвуковото сканиране на утробата въз основа на това, че те дават много лоша представа за човешкото лице. Лекарите използват всички известни устройства, за да разкрият тайните на човешкия мозък и тяло. Историците имат нужда от подобно многообразно оборудване, за да проникнат в мистериите на миналото.

Документираната история, която се е радвала на множество влияния, е едновременно един от най-ценните и един от най-рисковите начини на подход. Когато се отнасяме към нея непредпазливо, тя открива неверни картини; съществуват и области от миналия опит, които е било невъзможно да бъдат документирани. Но все пак никой не може да отрече, че историческите документи си остават един от плодотворните източници на познание, [hossbach] [metryka] [Smolensk]

Лорд Ектьн, основател на Кембриджката историческа школа, някога предсказал особено вредния ефект от документираната история. Тя е склонна да предпочита натрупването на доказателства пред интерпретацията от страна на историка. [Ние живеем] “в една документирана епоха, написал Ектьн преди около деветдесет години, която е склонна да превърне историята в нещо независимо от историците, да развие ученето за сметка на писането”22.

Общо казано, историците са посветили повече мисли на своите собствени дебати, отколкото на проблемите, с които се сблъскват техните многострадални читатели. Преследването на научна обективност е направило много, за да намали първоначалния полет на фантазията и да отдели факта от измислицата. В същото време то е намалило броя на инструментите, които историците могат да използват, за да предадат откритията си. Поради това за добрия историк не е достатъчно просто да установи фактите и направи преглед на доказателствата. Другата половина от задачата е да проникне в съзнанието на читателите, да се пребори с всички изкривяващи перцептори, с които е снабден консуматорът на историята. Тези перцептори включват не само всичките пет физически сетива, но също така и комплекс от предварително утвърдени интелектуални сфери, вариращи от лингвистична терминология, географски имена и символични кодове до политически мнения, социални условности, емоционални предразположения, религиозни убеждения, визуална памет и традиционни ис-

26

ВЪВЕДЕНИЕ

торически знания. Всеки консуматор на историята има склад от предишен опит, през който трябва да се филтрира цялата постъпваща информация за миналото.

Поради тази причина учените-историци трябва да посветят точно толкова внимание върху предаването на своята информация, колкото и върху събирането и оформянето й. Това е част от тяхната работа, те споделят много от страстите на поетите, писателите и художниците. Те трябва да не откъсват очи от работата на всички други, които помагат за моделирането и предаването на нашите впечатления от миналото -историците на изкуството, музиколозите, музейните изследователи, архивистите, илюстраторите, картографите, авторите на дневници и биографите, хората, които се занимават със звукозапис, създателите на филми, историческите романисти, дори и с доставчиците на “бутилиран средновековен въздух”. На всеки етап ключовото качество, както най-напред е дефинирано от Вико, е “съзидателното историческо въображение”. [Без него работата на историка си остава мъртво писмо, непредадено послание. [Prado] ‘[SONATA] [SOVKINO]

В тази научна епоха силата на въображението в историческата професия несъмнено е подценена. Стойността на нечетимите академични книжа и на невъзможната за смилане изследователска информация е преувеличена. Историците, надарени с въображение, като Томас Карлайл, не просто са цензурирани заради излишест-вото на поетически волности. Те са забравени. Но все пак убежденията на Карлайл за връзката между историята и поезията са нещо, върху което си струва да се замислим23. Важно е всичко да се провери и да се потвърди, нещо, което Карлайл понякога не е правил. Но “да го кажеш правилно”, също е важно. Всеки историк трябва да разказва историята си убедително или ще бъде игнориран.

През последните години “постмодернизмът” беше развлечение за всички онези, които даваха предимство на изследванията на историците пред изследванията на миналото. Това се отнася до модата, която следва стъпките на двамата френски гуру, фуко и Дерида, и която атакува както приетия канон за историческото познание, така и принципите на конвенционалната методология. С един подход постмодернизмът се опитваше да унищожи стойността на документираните изворови материали по начина, по който литературните деконструкционисти се опитваха да разрушат “значението” на литературните текстове. Другаде той отхвърли “тиранията на фактите” и “авторитарните идеологии”, които според него се крият зад всяка частица информация. В най-екстремните си постулати той поддържа идеята, че всички твърдения за минала реалност са “принудителни”. И онези, които налагат тази принуда, са всички историци, които твърдят, че “са се посветили на човешките ценности”. В очите на своите критици той е редуцирал историята до “удоволствието на историка” и се е превърнал в инструмент за политическите радикали, които имат свой собствен дневен ред. В своето презрение към написаната информация той загатва, че да знаеш нещо, е по-опас-но, отколкото да не знаеш нищо24.

Но все пак феноменът повдига повече проблеми, отколкото разрешава. Неговите ентусиасти могат да бъдат оприличени само с онези мрачни академици, които вместо да разказват вицове, пишат научни томове, анализирайки хумора. Човек също така се чуди дали конвенционалната либерална историография може да бъде оп-

ВЪВЕДЕНИЕ

27

ределена подходящо като “модернистична” и дали терминът “постмодернизъм” не трябва да се резервира за онези, които се опитват да уличат баланса между старото и новото. Много добре е да осмееш авторитета на всичко без изключение; но накрая това води само до осмиването на Дерида*. Само въпрос на време е деконструкционистите да бъдат деконструирани от своите собствени техники. “Ние надживяхме “Смъртта на Бога” и “Смъртта на Човека”. Ще надживеем и “Смъртта на Историята”… и смъртта на постмодернизма”25.

Но да се върнем на въпроса за преувеличението. Всеки разказ, който хрони-кира марша на историята през дълги периоди трябва да бъде проектиран по-различ-но от панорамата, която координира всички характеристики, отнасящи се до определен етап или момент. Първият, хронологическият подход, трябва да наблегне върху новаторските събития и движения, които, макар и нетипични по времето на първата им поява, ще спечелят известност с по-късна дата. Вторият, синхронният подход, трябва да комбинира новаторското и традиционното, но и техните взаимовръзки. Първият риск е анахронизмът, а вторият - статичността.

По-рано съвременна Европа е служила като една от лабораториите за тези проблеми. Някога доминирана от историци, изследвали корените на хуманизма, протестантството, капитализма, науката и националната държава, по-късно тя е привлякла вниманието на специалисти, които са показали съвсем правилно как елементите на средновековните и езическите светове са оцелели и процъфтели. Изчерпателният историк трябва някак си да улучи баланса между двете. При описването на шестнадесети век например е подвеждащо да се пише изключително за вещици, алхимици и феи, но също толкова подвеждащо е да се пише изключително за Лутер, Коперник или за началото на английския парламент. Изчерпателната история трябва да си вземе бележка от дебатите между специалистите, но също така трябва да намери начин да се издигне над техните мимолетни грижи.

Концепции за Европа

“Европа” е сравнително модерна идея. Тя постепенно е изместила по-ранната концепция за “християнския свят” в комплекс от интелектуални процеси, продължили от XIV до XVIII век. Решителният период обаче бил достигнат през десетилетията преди и след 1700 г. след продължителни религиозни конфликти. В ранната фаза на Просвещението (виж Глава VIII) нациите в едно разделено общество се чувстват неудобно от постоянното напомняне за общата им християнска идентичност; и “Европа” запълва нуждата от име с по-неутрални подзначения. На запад войните срещу Луи XIV вдъхновили множество публицисти, които апелирали за общи действия, които да разрешат разделенията на съвременността. Многократно затваряният квакер Уилям Пен (1644— 1718), роден от англо-холандски смесен брак и основател на Пенсилвания, се отличавал с това, че защитавал както универсалната толерантност, така и европейския пар-

* Игра на думи deride - осмивам, и Derrida - Жак Дерида - фр. философ, роден в Алжир през 1930 г. - Б. пр.

28

ВЪВЕДЕНИЕ

ламент. Френският абат дисидент Шарл Кастел де Сейнт Пиер (1658-1743), автор на “Projet d’une paix perpétuelle” (1713), призовал за конфедерация на европейските сили, която да гарантира продължителен мир. На Изток появата на Руската империя под владичеството на Петър Велики изисквала радикално преосмисляне на международните рамки. Договорът от Утрехт от 1713 г. бил последният важен случай, при който публично била спомената “Respublica Christiana”, “Християнската общност”.

След това надделяла представата за европейската, противопоставена на християнската, общност. През 1751 година Волтер описал Европа като:

… някаква велика република, разделена на няколко държави, някои монархически, други смесени… но всички кореспондиращи помежду си. Всички те имат едни и същи религиозни основи, дори ако са разделени на няколко вероизповедания. Всички те имат еднакви принципи на публичното право и политиката, непознати в другите части на света28.

» Двадесет години по-късно Русо обявил: “Вече няма французи, германци, испанци или дори англичани, а само европейци”. Според едно съждение крайното осъзнаване на “идеята за Европа” станало през 1796 r., когато Едмънд Бърк написал: “Никой европеец не може да бъде пълен изгнаник в която и да е част на Европа“27. Дори и така, географските, културните и политическите параметри на европейската общност винаги са оставали открити за дебат. През 1794 г., когато Уилям Блейк публикувал една от най-неразбираемите си поеми, озаглавена “Европа: едно Пророчество”, той я илюстрирал с картина на Всемогъщия, наведен от небесата и хванал два компаса28.

Повечето очертания на Европа са определени от нейните обширни морски брегове. Разделителната линия между Европа и Азия е била фиксирана от древните от Хелеспонт* до река Дон и все още е била там през Средновековието. Един енциклопедист от XIV век можел да даде доста прецизна дефиниция:

Казва се, че Европа е една трета от целия свят и е взела името си от Европа, дъщерята на Аге-нор, крал на Либия. Юпитер похитил Европа и я завел в Крит, и нарекъл повечето земя на нея, Европа… Европа започва от река Танай [Дон] по Северния океан до края на Испания. Източната и южната част се издигат от морето, наречено Понтус [Черно море], и всички се съединяват в Голямото море [Средиземно море] и свършва при островите на Кадиз [Гибралтар]…29

Папа Пий II (Enea Piccolomini) започва ранния си “Трактат за държавата Европа” (1458) с описание на Унгария, Трансилвания и Тракия, които в този критичен момент били заплашени от турците.

Нито древните, нито хората от Средновековието са имали някакви познания за източните граници на европейската равнина, някои секции от която не били установени постоянно до XVIII век. Чак през 1730 г. един шведски офицер на руска служба я нарекъл Щраленберг, предполагайки, че границата на Европа трябва да се премести назад от Дон до Уралските планини и до река Урал. Някъде в края на XVIII век руско-

* Древното име на Дарданелите - Б. пр.

ВЪВЕДЕНИЕ

29

то правителство издигнало граничен стълб на пътя между Екатерининбург и Тюмен, за да отбележи границата между Европа и Азия. Оттогава нататък царските изгнаници, които марширували към Сибир, оковани във вериги, създали обичая да коленичат до стълба и да си вземат една последна шепа европейска земя. “Няма друг граничен стълб по целия свят, написал един наблюдател, който да е виждал… толкова много разбити сърца”30. До 1833 r., когато била публикувана “Handbuch der Geographie“ от фьолгер, идеята за “Европа от Атлантика до Урал” спечелила общо одобрение31.

Независимо от това няма нищо свещено в господстващото твърдение. Разширението на Европа до Урал било прието в резултат от възхода на Руската империя. Но то е било широко критикувано, особено от аналитичните географи. Границата на Урал има малка валидност в очите на Халфорд Макиндер, на Арнълд Тойнби, за които предимство имат факторите на средата, или за швейцарския географ Дж. Рейнолд, който написал, че “Русия е географската антитеза на Европа”. Упадъкът на руската сила може да предизвика ревизия - и в този случай възгледите на родения в Русия оксфордски професор за “приливна Европа”, чиито граници зависят от приливите и отливите, ще бъдат потвърдени32.

Географската Европа винаги е трябвало да се конкурира с идеите за Европа като културна общност; а при отсъствието на обичайните политически структури европейската цивилизация може да бъде определена само чрез културните критерии. Обикновено се набляга специално на плодотворната роля на християнството, роля, която не е престанала след изоставянето на етикета християнски свят.

През 1945 г. поетът Т. С. Елиът обяснил възгледа, че европейската цивилизация е изправена пред смъртна опасност след многократното смаляване на християнската сърцевина. Той описал “затварянето на духовните граници на Европа”, които се появили през годините, видели как нациите-държави настояват за правата си над цялото. “Някакъв вид културна автокрация, последвана неизбежно от политическа и икономическа автокрация” казва той. Елиът набляга върху органическата природа на културата: “Културата е нещо, което трябва да расте. Не можеш да построиш дърво; можеш само да го посадиш и да се грижиш за него, да го чакаш да назрее…” Той набляга върху взаимозависимостта на множеството субкултури в европейското семейство. Онова, което той нарича културен “обмен”, е кръвоносната система на организма. И той набляга върху специалния дълг на хората на словото. Основния акцент поставя върху централното място на християнската традиция, която включва в себе си “наследството на Гърция, Рим и Израел”:

“Доминантната черта при създаването на обща култура между народите, всеки от които си има своя собствена различна култура, е религията… Аз говоря за общата традиция на християнството, превърнала Европа в това, което е, и за общите културни елементи, които това общо християнство е донесло със себе си… Нашите изкуства са се развили именно в християнството; именно в християнството се коренят законите на Европа. Именно на фона на християнството цялата ни мисъл има някакво значение. Отделният европеец може и да не вярва, че Християнската вяра е истинна; и все пак онова, което той казва, прави, създава, желае, всичко… зависи от [християнското наследство] неговото значение. Само християнската култура може да създаде Вол-

30

ВЪВЕДЕНИЕ

тер или Ницше. Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее след пълното изчезване на Християнската вяра“33.

Във всички отношения това е традиционната концепция. Това е мярката за всички други варианти, отклонения и блестящи идеи по темата. Това е началото на онова, което мадам Дьо Стал някога нарекла “penser à l’européenne”.

Най-фундаменталната задача за специалистите по културна история на Европа е да идентифицират множеството конкуриращи се нишки в християнската традиция и да измерят тежестта им във връзка с различни нехристиянски и антихристиян-ски елементи. Плурализмът е de rigueur*. Въпреки очевидното надмощие на християнската вяра чак до средата на XX век, невъзможно е да се отрече, че много от най-плодотворните стимули на модерните времена, от ренесансовата страст към античността до фикс идеята на романтиците за Природата, са основно езически по своя характер. Също е трудно да се твърди, че съвременните култове към модернизма, еротиката, икономиката, спорта или попкултурата имат много общи неща с християнското наследство. Основният проблем в наши дни е да решим дали центробежните сили на двадесетия век са смалили това наследство до безсмислена бъркотия, или не. Сега малко аналитици поддържат твърдението, че нещо, напомнящо европейска културна монолитност, изобщо е съществувало някога. Едно интересно решение е да се види европейското културно наследство като съставено от четири или пет покриващи се кръга34. (Виж Приложение III, стр. 1244.). Според романиста Алберто Моравия уникалната културна идентичност на Европа е “плат с две лица, от едната страна разноцветен… а от другата едноцветен, с един богат, дълбок цвят”35.

Навярно би било погрешно да предположим, че “Европа” е била лишена от политическо съдържание. Напротив, тя често е давана като синоним на хармонията и единството, които са липсвали. “Европа” е била недостижим идеал, целта, към която всички добри европейци трябва да се стремят.

Този месиански или утопичен възглед за Европа може да се наблюдава много назад във времето - още по време на дискусията, предшествала договора от Вестфалия. Той бил издигнат на висок глас в пропагандата на Вилхелм Орански и неговите съюзници, които организирали коалициите срещу Луи XIV, както и сред онези, които се противопоставяли на Наполеон. “Европа, казал цар Александър I, това сме ние”. Той присъства в реториката за Баланса на силите през XVIII век и в Съгласието на XIX. Той е съществена черта от мирната Епоха на империализма, докато не е разрушен от Голямата война през 1914 г., виждал е Европа като своя домашна основа за световен доминион.

През XX век европейският идеал е съживен от политиците, които са решени да излекуват раните от двете световни войни. През 20-те години, след Първата световна война, когато този идеал можел да бъде пропагандиран във всички части на континента извън Съветския съюз, той намерил своето изражение в Лигата на нациите и особено в работата на Аристид Бриан. Той бил особено привлекателен за новите дър-

* Изисква се според етикета, според добрия тон (фр.) - Б. пр.

ВЪВЕДЕНИЕ

31

жави в Източна Европа, които не били обременени от проблемите на европейските империи с територии извън Европа и които търсели обща защита против Великите сили. В края на 40-те години, след падането на Желязната завеса, той бил присвоен от хора, които възнамерявали да изградят една Малка Европа на Запад и които си представяли своя план като серия от концентрични кръгове, фокусирани към франция и Германия. Но той послужил и като фар на надеждата за другите, откъснати от деспотичното комунистическо управление на Изток (Виж. стр. 34). Сгромолясването на Съветската империя през 1989-1991 предложи първите проблясъци на паневропейската общност, която може да се стреми към разширяване във всички части на континента.

Но крехките основи на европейския идеал са видени както от опонентите, така и от привържениците му. През 1876 г. Бисмарк изоставил Европа, както някога Метерлинк изоставил Италия, като “географско понятие”. Седемдесет години по-късно Жан Моте, “Бащата на Европа”, видял силата на презрението на Бисмарк. “Европа никога не е съществувала, признал той, човек трябва искрено да създаде Европа”36.

В продължение на повече от петстотин години кардиналният проблем при дефинирането на Европа се е центрирал около включването или изключването на Русия. През цялата съвременна история православната, самодържавна, икономически изостанала, но разширяваща се Русия не е пасвала добре в схемата. Западните съседи на Русия често са търсили причини да я изключат. Самите руснаци никога не са били сигурни дали искат да бъдат в или извън Европа.

През 1517 г. например ректорът на Ягелонския университет в Краков, Мачей Меховита, публикувал географски трактат, който поддържал традиционното Птолеме-ево разграничение между Sarmatia еигораеа (Европейската Сарматия) и Sarmatia asiatica (Азиатска Сарматия) с граница на Дон. Така Полско-Литовското княжество оставало вътре, а руската Московия - вън37. Три века по-късно нещата не били толкова ясни. Полско-Литовското княжество се разделило, а границата на Русия се преместила значително на запад. Когато французинът Луи-филип де Сегюр (1753-1830) минал оттам в навечерието на Френската революция, той нямал никакви съмнения, че Полша вече не се намира в Европа. “On croit sortir entièrement de l’Europe, написал той след влизането си в Полша, tout ferait penser qu’on a reculé de dix siècles.” (Човек смята, че напълно е напуснал Европа; всичко може да създаде впечатлението за отстъпване с десет века назад във времето.) Използвайки икономическия напредък като главен критерий за членството в Европа, той бил абсолютно модерен38.

Но точно това била епохата, когато руското правителство настоявало за своята европейска принадлежност. Въпреки факта, че нейната територия се простирала по непресечена линия през Азия чак до Северна Америка, императрица Екатерина категорично обявила през 1767 г., че “Русия е европейска държава”. Всеки, който желаел да прави бизнес със Санкт Петербург, си взел бележка. Все пак Московия била съставна част от християнския свят още от десети век; а Руската империя била ценен член на дипломатическия кръг. Страховете от “Мечката” не попречили на нарастването на общия консенсус по отношение на членството на Русия в Европа. Този консенсус се засилил много през XIX век от ролята на Русия в поражението на Наполб-

32

ВЪВЕДЕНИЕ

он и от великолепния разцвет на руската култура в епохата на Толстой, Чайковски и Чехов.

Руските интелектуалци, разделени между западняците и славянофилите, не били сигурни за степента на руския европеизъм. В “Русия и Европа” (1871) славянофи-лът Николай Данилевски (1822-1885) настоява, че Русия притежава своя собствена, отличителна славянска цивилизация по средата между Европа и Азия. Достоевски, напротив, в речта си при откриването на статуята на поета Пушкин решил да се впусне в хвалебствие на Европа. “Народите на Европа, декларирал той, те не знаят колко са ни скъпи”. Само малка група “восточники” или “ориенталци” поддържали тезата, че Русия е изцяло неевропейска, имайки много повече общи черти с Китай39.

След 1917 г. поведението на болшевиките съживило много от старите съмнения и неясноти. В чужбина болшевиките били смятани за варвари - според думите на Чърчил, “песоглавия” - банда от диви азиатци, сееща смърт и разрушения като Атила или Чингиз хан. В самата Съветска Русия марксистките революционери често били порицавани като нещо, внедрено от Запада, доминирано от евреите, подкрепяно със западни пари и манипулирано от немското разузнаване. В същото време силно се разпространило и официалното мнение, че революцията е прерязала всичките си връзки с “декадентска” Европа. Много руснаци се чувствали унижени заради своята изолация и се хвалели, че пробудена Русия скоро ще надделее над неверническия Запад. В началото на 1918 г. авангардният руски поет от революционните години Ал. Блок написал предизвикателна поема, озаглавена “Скитите”:

Милиони сте. Ний - рой след рой, след рой.

Кой дръзнал би да ни нападне!

Да - скити сме, да - варвари безброй с очи прилепнали и жадни!

Русия Сфинкс е! В радост и в позор тя в черни кърви се облива

и в тебе впива, впива, впива взор и с обич, и с ненавист дива.

За сетен път - към труд и вечен мир!

0, свят прогнил, недей се спира!

За сетен път на светъл братски пир приканва варварската лира!40

Не за пръв път руснаците били разкъсани в две посоки едновременно.

Колкото до лидерите на болшевиките, Ленин и неговото обкръжение се идентифицирали близко с Европа. Те се смятали за наследници на традицията, започната от френската революция; виждали непосредствените си корени в социалистическото движение в Германия; допускали, че тяхната стратегия ще бъде да се присъединят към революциите в напредналите капиталистически страни на Запад. В началото на 20-те години Коминтернът предложил теоретичната възможност за (ръководени от комунистите) Съединени Европейски щати. Под ръководството на Сталин, който избил

ВЪВЕДЕНИЕ

33

всичките стари болшевики, Съветският съюз решил да се дистанцира духовно от европейските дела. В същите тези десетилетия една влиятелна група емигрирали руски интелектуалци, включваща княз Н. С. Трубецкой, П. Н. Савицки и Г. Вернадски, решила отново да наблегне върху азиатските фактори в руската културна смесица. Известни като “евразийци”, или “евроазиатци”, те били фундаментални противници на болшевизма, но се отнасяли скептично и към ценностите на Западна Европа.

Разбира се, седемдесетте години тоталитарно съветско управление са изградили огромна духовна и физическа стена през Европа. Публичното лице на съветския режим ставаше все по-досадно ксенофобско - положение, подпомогнато много от опита във Втората световна война и усърдно култивирано от сталинистите. В сърцата си обаче много руснаци последваха голямото неруско мнозинство в Съветския блок, подхранвайки засилващото се усещане за своята европейска идентичност. Това бе спасителна сламка за тяхното духовно оцеляване под гнета на комунизма. Когато веригите на комунизма изчезнаха, това им позволи, според фразата на Вацлав Хавел, “завръщането в Европа”.

Независимо от това скептицизмът по отношение на европейските качества на Русия продължава да циркулира както в самата Русия, така и извън нея. Мнението на руските националисти, които силно ненавиждат и завиждат на “Запада”, осигурява на стапинисткия апарат сборище от недоволни, които се чувстват унижени от сгромолясването на съветската мощ и които не искат нищо повече, освен да си върнат империята. В сърцевината на опозицията срещу надеждите за посткомунистическа демокрация чудовищният съюз между руските националисти и нереформираните комунисти може да гледа само подозрително към нарастващото сближение между Москва, Вашингтон и Западна Европа.

От своя страна западните лидери бяха впечатлени най-вече от нуждата за стабилност. След като не успяха да установят продължително партньорство с хуманизи-раната версия на СССР на Горбачов, те стремглаво се втурнаха да подкрепят Руската федерация. Те отговориха със съчувствие на московските молби за икономическа помощ и за асоцииране както с НАТО, така и с Европейския съюз. Но после някои от тях започнаха да виждат затрудненията. В крайна сметка Руската федерация не беше единна нация-държава, узряла за либерална демокрация. Тя все още беше мултинационален комплекс, простиращ се в Евразия, все още силно милитаризирана и все още демонстрираща имперски рефлекси по отношение на своята сигурност. Не пое ясни ангажименти да позволи на съседите си да вървят по свой собствен път. Докато тя не се отърси от имперското си наследство, както направиха всички други бивши имперски държави в Европа, тя не може да очаква да бъде считана за подходящ кандидат за която и да е европейска общност. Поне такова бе силно изразеното мнение на доайена на Европейския парламент, който говори през септември 1993 г. [ЕЕвТ1]

Някой коментатори настояват, че британските европейски претенции са не по-малко амбициозни от руските. От норманското нашествие до Стогодишната война кралство Англия бе дълбоко скарано с европейските дела. Но в по-голямата част от модерната история англичаните търсят сполуката си другаде. Подчинили и абсорбирали своите съседи на Британските острови, те плаваха надалеч, за да създадат империя отвъд океана. Като руснаците те определено бяха европейци, но с превъзхождащи извъневропейски интереси. Те всъщност

3. Европа

ха полуоБДОВЯИоЬер^агубиха

ЮЗУ”НЕОФИТ РИЛСКИ”

Ьпаграв^

ГЙнв. №

на-

34

ВЪВЕДЕНИЕ

вика си да поглеждат към “Континента”, сякаш се намират на голямо разстояние преди изчезването на тяхната империя. Нещо повече, имперският им опит ги е научил да гледат на Европа с термините “велики сили”, главно на Запад, и “малки нации”, глав-но на Изток, които всъщност са лишени от значение. Сред скулптурите, заобикалящи Албърт Мемориал (1876) в Лондон, има една група фигури, символизиращи “Европа”.

Тя се състои само от четири фигури - Британия, Германия, Франция и Италия. Поради всички тези причини историците често смятат Британия за “специален случай”41. Инициаторите на първото паневропейско движение през 20-те години смятали, че нито Британия, нито Русия трябва да се присъединят към него.

Междувременно били направени много опити да се дефинират европейските културни подразделения. В края на XIX век била издигната концепцията за доминирана от Германия Mitteleuropa, която да съвпада с политическата сфера на Централните сили. В годините между войните била изобретена област “Източна Централна Европа”, която съвпадала с новите независими “държави наследници” - от Финландия и Полша до Югославия. Тя била съживена отново след 1945 г. като удобен етикет за подобна група от номинално независими страни, хванати в капана на Съветския блок. По това време главното разделение между “Западна Европа”, доминирана от НАТО и ЕИО, и “Източна Европа”, доминирана от съветския комунизъм, изглеждало като съградено от камък. През 80-те години група писатели, водени от чешкия романист Милан Кундера, обявиха нова версия за “Централна Европа”, за да съборят господстващите бариери. Тук имаше още една конфигурация, още едно истинско “царство на духа“42.

“Сърцето на Европа” е привлекателна идея, която притежава както географски, така и емоционални подзначения. Но е особено неуловима. Един автор я поставя в Белгия, друг - в Полша, трети - в Бохемия, четвърти - в Унгария, а пети - в царството на немската литература43. Където и да е това сърце, британският премиер-ми-нистьр декларира през 1991 r., че той възнамерява да бъде там. За онези, които си мислят, че сърцето се намира в географския център, той е разположен или в общината Сейнт Клемент (Алиер), географския център на Европейската общност, или иначе погледнато, в точка, изчислявана различно - някои смятат, че се намира в предградията на Варшава, а други - в дълбините на Литва, географския център на Европа.

През периода от седемдесет и пет години, когато Европа бе разделена от най-дългата си гражданска война, концепцията за европейско единство можеше да бъде опазена жива единствено от хора с най-широки културни и исторически хоризонти. Особено през четиридесетте години на Студената война беше необходима огромна интелектуална смелост и издръжливост, за да устоиш не само на упорития национализъм, но и на тесногръдия възглед, че Европа е базирана изключително в проспериращия Запад. За щастие съществуваха няколко души с нужния величествен ръст и те оставиха своето наследство под формата на писания, които скоро ще звучат пророчески.

Една такава личност бе Хю Сетьн-Уотсън (1916-1984). Като момче той си играл на коленете на Томаш Масарик; говорел сърбохърватски, унгарски и румънски толкова свободно, колкото френски, немски и италиански. Роден в Лондон, където става професор по руска история в Школата по славянски и източноевропейски изследвания, той обикновено описва себе си като шотландец. Хю Сетьн-Уотсън никога не е

ВЪВЕДЕНИЕ

35

победен от конвенционалната мъдрост на своето време и излага своя завет за Европа в един документ, публикуван посмъртно. Неговата аргументация набляга на три фундаментални точки - нуждата от европейски идеал, взаимно допълващата се роля на източно-и западноевропейските нации и плурализма в европейската културна традиция. Всяка от тях заслужава по един цитат.

Първата гръмотевица на Сетън-Уотсън бе насочена към ниските хоризонти на онези, които очакваха европейското единство да бъде построено единствено върху отбранителните интереси на НАТО и икономическите интереси на ЕИО:

Нека да не подценяваме нуждата от позитивна обща кауза за нещо по-вълнуващо от цената на маслото, по-конструктивно от възлагането на договорите за отбраната - нуждата от европейска mystique**.

Второто копие бе насочено към онези, които се опитваха да изключат източноевропейците в името на Западната цивилизация:

Европейската културна общност включва народите, живеещи отвъд Германия и Италия… нещо, което по никакъв начин не може да бъде анулирано от факта, че днес те не могат да принадлежат към цялостната европейска икономическа и политическа общност… Никъде по света не съществува толкова широко разпространена вярата в реалността и значението на европейската културна общност, отколкото в страните, разположени между ЕИО и Съветския съюз… За тези народи идеята за Европа е идея за общност, към която принадлежи специфичната култура или субкултура на всеки един от тях. Никой от тях не може да оцелее без Европа, нито пък Европа -без тях. Това, разбира се, е мит… нещо като химическо съединение от истина и фантазия. Абсурдите във фантазията не трябва да затьмняват истината45.

Третото копие бе насочено към онези, които изповядваха един опростен или монолитен възглед за европейската култура:

Преплитането на идеите за Европа и Християнския свят е факт от историята, който дори най-блестящата софистика не може да оспори… Но не по-малко вярно е, че в европейската култура има нишки, които не са християнски: римските, елинските, може да се спори за персийските и в (по-новите векове) за еврейските. Още по-трудно е да се каже дали има мюсюлманска нишка45.

Заключението дефинира целта и стойността на европейската култура:

[Европейската култура] не е инструмент на капитализма или социализма; тя не е монополно притежание на еврократите от ЕИО или на някой друг. Да й дължиш вярност, не означава само да претендираш за нейното превъзходство над другите култури… Единството на европейската култура е просто краен продукт от 3000 години труд на различни прадеди. Това е наследство, което ние отритваме опасно и ще бъде престъпление да лишим от него по-младите и бъдещите поколения. Нашата задача е да го съхраним и обновим47.

Сетън-Уотсън бе един от избраната група самотни бегачи, които пренесоха фа-

36

ВЪВЕДЕНИЕ

кела на европейското единство през дългата нощ на европейското затъмнение. Той бе един от малцината западни учени, които прескочиха бариерите между Изтока и Запада и които видяха съветския комунизъм такъв, какъвто беше. Той почина в навечерието на събитията, които щяха да оправдаят толкова много от неговите съждения, неговото интелектуално наследство и онова, което настоящата работа има честта да следва най-отблизо48.

Писането на европейска история не може да продължи, преди концепцията за Европа да се стабилизира и изкуството на историка да приеме аналитичен обрат. Но това определено се правеше в първите десетилетия на XIX век. Най-ранният резултатен опит в синтеза бе направен от френския писател и държавник Франсоа Гизо (1787-1874). Неговата “Histoire de la civilisation en Europe” (1828-1830) беше базирана върху лекции, четени в Сорбоната.

Благодарение на проблемите за дефиницията повечето историци ще се съгласят, че темата на европейската история трябва да се концентрира върху споделения опит, който трябва да се открие във всяка от великите епохи от европейското минало. Повечето също така ще се съгласят, че в късната античност европейската история престава да бъде сбор от несвързани събития върху даден полуостров и започва да възприема характеристиките на един по-последователен цивилизационен процес. Централен момент в този процес е появата на античния и варварския свят и последвалото от него твърдение за съзнателна християнска общност - с други думи, основаването на Християнския свят. По-късно са станали всякакви схизми, бунтове, експанзии, еволюции и разделения, пораждайки разнообразния и плуралистичен феномен, който представлява днешна Европа. Няма два списъка на отделните съставни части на европейската цивилизация, които някога ще съвпаднат. Но много отделни точки в тези списъци винаги изпъкват на видно място: от корените на християнския свят в Гърция, Рим и юдаизма до модерните феномени като Просвещението, модернизацията, Романтизма, национализма, либерализма, империализма, тоталитаризма. Никой не трябва да забравя печалния каталог от войни, конфликти и гонения, които преследват всяка част от разказа. Може би най-подходящата аналогия е музикалната. Европейските историци не проследяват историята на едно просто либрето. Те са решили да хванат една сложна партитура, с цялата й какофония от звуци и с нейните неподражаеми кодове за комуникация: “Европа… бе оприличена на оркестър. Има определени моменти, когато някои от инструментите играят малка роля, дори замлък-ват съвсем. Но ансамбълът съществува”49. Трябва да се отбележи също и твърдението, че музикалният език на Европа е дал една от най-универсалните нишки в европейската традиция, [mousike]

Независимо от това, че Европа никога не е била обединена политически, разнообразието очевидно е допринесло за една от трайните й характеристики. Разнообразието може да се наблюдава в огромната сфера от реакции на всяко от общите изживявания. Съществува трайно разнообразие в националните държави и култури, което се проявява упорито и в европейската цивилизация като цяло. Съществува разнообразие във вариращите ритми на могъщество и упадък. Гизо, пионерът, не е бил единственият, който е мислел за разнообразието като главна характеристика на Европа.

ВЪВЕДЕНИЕ

37

Евроцентризъм

Европейската историография не може да бъде обвинена в евроцентризъм просто заради това, че фокусира своето внимание върху европейските дела, тоест придържа се към предмета си. Евроцентризмът е въпрос на отношение, а не на съдържание. Той се отнася до традиционната тенденция на европейските автори да възприемат своята цивилизация като по-висша и самостоятелна и да не обръщат внимание на необходимостта да се вземат под внимание неевропейските гледни точки. Не е изненадващо и не е за съжаление да открием, че европейската история най-основно е била написана от европейци и за европейци. Всеки чувства нуждата да открие своите собствени корени. За жалост европейските историци често подхождат към предмета си, както Нарцис подхожда към басейна, гледайки само отражението на собствената си красота. Гизо е имал много имитатори, след като идентифицира европейската цивилизация с желанията на Всемогъщия. “Европейската цивилизация е влязла… във вечната истина, в плана на Провидението, размишлява той. Тя се развива според намеренията на Бога”50. За него и за много като него Европа е обетованата земя и европейците - избраните хора.

Много историци продължават в същия самохвалебствен тон и твърдят, често доста настоятелно, че европейският опит представлява модел, който трябва да бъде следван от всички други народи. Доскоро те почти не обръщаха внимание на взаимодействието на европейската култура с културите на нейните съседи от Африка, Индия и ислямския свят. Виден американски учен, писал през 1898 г., който проследява европейската цивилизация главно според делата на “тевтонските племена”, приема като аксиома, че Европа е универсален модел:

Наследниците на древния свят били тевтонските племена, които… постепенно създали нова, еднородна цивилизация въз основа на античната, и в сегашните времена тя е започнала да става световна и да включва в себе си, в близки връзки и под общи влияния, всички обитатели на земята51.

Когато Оксфорд Юнивърсити Прес най-накрая се осмелява да публикува еднотомна-та “История на Европа”, авторите започват своя предговор със същите чувства на предпочитание:

Въпреки че в различни епохи са съществували множество велики цивилизации, цивилизацията на Европа е онази, която прави най-дълбоко и най-широко впечатление и която сега (така както е развита от двете страни на Атлантика) поставя стандартите за всички народи на земята52.

Тази линия на мисълта и форма на представяне стабилно губи своята привлекателност, особено за неевропейците.

Ръдиард Киплинг (1865-1936) понякога е смятан за централна фигура в евро-центричната традиция, даже за “апологет на цивилизационната мисия на британската колониална експанзия”. В прочутата си “Балада за Изтока и Запада” той е имал предвид Индия:

38

ВЪВЕДЕНИЕ

0, Изток е Изток и Запад е Запад - и вечно ще бъде така, дордето за Съд над Небе и Земя Бог не простре ръка.

Но няма ни Изток, ни Запад, ни Юг; Граница, Род, Баща,

Застане ли мъж срещу истински мъж - даже накрай света“.

Киплинг споделя много малко от високомерието, което обикновено се свързва с европейското отношение по негово време. Той не се отдръпва от фразеологията на своето време, що се отнася до нашето “господство над палмата и бора” или “по-малките племена без Закон”. Но все пак той е привлечен силно от индийската култура - оттам и неговите чудесни “Книги за джунглата“- и е бил дълбоко религиозен и смирен човек;

Врявата и крясъците замират -

Капитаните и кралете си заминават -Все още остава Твоята древна жертва,

Смирено и разкаяно сърце.

Господи Боже на Тълпите, остани още с нас,

Да не би да забравим, да не би да забравим“.

Тези думи са жив укор срещу всеки, който би струпал всички “западни империалисти” в една и съща банда високомерни невежи.

Сега съпротивата срещу евроцентризма идва от четири главни източника. В Северна Америка тя се проявява сред част от черната общност и техните политически симпатизанти, които се бунтуват срещу образователната система, според тях доминирана от “ценностите на бялото превъзходство”, с други думи, от възхваляването на европейската култура. Тази съпротива е намерила израз в Черното мюсюлманско движение и сред учените в различни Черни изследвания (Афрология), насочени срещу конвенционалния американски академизъм55. В своята най-войнствена форма тя се стреми да измести евроцентризма с афроцентризъм - “убеждението за централното място на африканците в постмодерната история”56. Това се базира върху твърдението, че европейската цивилизация е “откраднала” наследствените права на човечеството и в частност на африканците57. В ислямския свят, особено в Иран, подобна съпротива се надига сред религиозните фундаменталисти, които виждат “Запада” като царство на Сатаната. Другаде, в Третия свят, тази идея е прегърната от интелектуалци, често от мексиканската раса, които смятат евроцентричните възгледи за неразделна част от капиталистическата идеология56. В Европа тя е широко разпространена, макар и често недобре формулирана, сред едно поколение млади хора, които, когато спрат и се замислят, се чувстват напълно засрамени от възгледите на своите родители.

Един от пътищата напред за историците ще бъде да обръщат по-голямо внимание на взаимодействията между европейските и неевропейските народи, [goncalvez] Друг подход е използването на неевропейски източници за изясняване на европейските проблеми, [rus1] Трети е да се настоява за честни сравнения с европейските съседи | сравнения, които в много случаи няма да са от полза за Европа. И най-важно-то е да се модулира тонът. През последните сто години в поведението на тези “Тевтонски племена” и на другите европейци няма много, с което да се похвалим.

ВЪВЕДЕНИЕ

39

Като всички човешки дейности европейските постижения трябва да се преценяват според техните достойнства. Те не могат просто да бъдат представени в списъка на “Великите книги”, който подбира всичко най-гениално и не обръща внимание на отпадъците (виж по-долу). Те могат да бъдат погледнати с възхищение или с отвращение, или със смесица от двете. Мнението на един французин дръпва оптимистич-ната струна: “В крайна сметка престъплението и западната история не са едно и също нещо. Каквото и да е дал на света [Западът], то много пъти превъзхожда онова, което е направил срещу различни общества и индивиди.“59 Не всички биха се съгласили с това.

Западната цивилизация

Повече от 200 години европейската история често се обърква с наследството на “Западната цивилизация”. Разбира се, създено е било впечатлението, че “Западното” е цивилизовано и че всичко цивилизовано е “Западно”. В продължение на тази мисъл, или просто поради пропуск, всичко, смътно напомнящо източно или “ориенталско”, следва да се приема като изостанало или по-низше и следователно може да бъде пренебрегвано. Аргументите във връзка с този синдром са изложени майсторски във връзка с европейското отношение към исляма и към арабския свят, тоест в традицията на тъй наречения “Ориентализъм”60. Но не е трудно да се демонстрира, че той действа с еднаква сила по отношение на някои европейски региони, особено на Изток. Общо казано, не се приема, че западната цивилизация се простира върху цяла Европа (макар че може да се приложи към далечни части от земното кълбо, далеч отвъд Европа).

Историците, най-силно отдадени на мисълта за себе си като за хора от “Запада” - особено от Англия, Франция, Германия и Северна Америка, - рядко виждат някаква необходимост да опишат миналото на Европа в неговата цялост. Те не виждат основателна причина да вземат под внимание страните от Източна Европа, а предпочитат да размишляват, сравнявайки западните с по-западните части на Западна Европа. Може да се цитират всякакви заглавия, които се маскират като истории на “Европа” или на “Християнския свят”, но които нямат нищо общо с това. Всички изследвания върху “Западната цивилизация” се ограничават до теми, свързани само с избрани от тях части от Полуострова. В много подобни трудове не съществуват Португалия, Ирландия, Шотландия, Уелс и Скандинавия, както не съществуват Полша, Унгария, Бохемия, Византия, Балканите, Балтийските държави, Белорусия, Крим или Кавказ. Русия понякога я има, а понякога - не. Поради това каквото и да представлява Западната цивилизация, то не включва един честен опит да се резюмира европейската история. Каквото и да представлява “Западът”, той не е просто синоним на Западна Европа51. Това е много странен феномен. Той, изглежда, предполага, че историците от Европа могат да се държат като производителите на сирене от Грюер, чийто продукт съдържа толкова дупки, колкото и сирене.

Примерите са безброй; но три-четири са достатъчни. “История на средновековна Европа”, написана от изтъкнат оксфордски преподавател, дълго време служеше като стандартно въведение към темата. Поради това читателите на предговора ще се изненадат да научат, че съдържанието не съвпада със заглавието:

40

ВЪВЕДЕНИЕ

* Нос Маталан - нос в Южен Пелопонес, Гърция - Б. пр.

** МюиКиге - отглеждането на винено грозде; тук се има предвид границата между народите, традиционни производители на вина, и онези, които не са. Римските линии разделят страните, които някога са били в състава на Римската империя, от онези, до които римляните не са стигнали - Б. пр.

ВЪВЕДЕНИЕ

41

С надеждата да поддържам последователността на темата… аз вероятно съм виновен в прекаленото опростяване на някои неща… Историята на средновековна Византия е толкова различна от тази на Западна Европа в цялостния си тон и звучене, че изглежда по-разумно да не се опитваме да правим някакво систематично изследване върху нея; във всеки случай аз не съм квалифициран да се заема с такова изследване. Не казвам нищо за историята на средновековна Русия, която е отдалечена от темата, която съм решил да развивам; и вероятно казвам по-малко, отколкото трябва, за Испания“.

Темата всъщност е дефинирана като “Западна Европа (латинският и християнски свят), а термините са повече или по-малко аналогични”63. Човек би помислил, че всичко щеше да е наред, ако книгата получеше заглавие, съответстващо на съдържанието й. “История на средновековна Западна Европа” или “История на латинското християнство през средните векове” - тези заглавия биха изглеждали подходящи. Но после читателят открива, че текстът полага малко усилия да се обърне към всички части дори на латинския християнски свят. Нито Ирландия, нито Уелс, например, са споменати. Кралството на Ягелоните в Полша и Литва, което през последната част от избрания период е било абсолютно най-голямата държава в латинския християнски свят, заслужава едва две бегли споменавания. В едното се разказва за политиката на германския император Отон III, в другото - за лошото положение на тевтонските рицари. На огромното мултинационално кралство Унгария, което се простира от Адриатика до Трансилвания, е отделено по-малко внимание, отколкото на Византия и на гърците, които авторът, априори, е поставил извън границите. Книгата има много достойнства; но както много други тя достига до изследване на избрани теми от фаворизирани сектори в една част на Европа.

Много влиятелният “Наръчник по историята на западната цивилизация” е организиран в подобна странна рамка. Най-голямата от трите части, “Европейската цивилизация (900 г. сл. Хр. - до сега)”, започва с “Географско разположение на европейската цивилизация” и обяснява как “преходите от ориенталска към антична и от антична към европейска цивилизации всеки път включват в себе си промяна в периферията на по-старото общество”. “Първоначалната родина на европейската цивилизация” е описана като поле, “простиращо се от Пиренеите… в Русия” и разделено от “Средиземноморските земи” от “несиметрична планинска бариера”. Но в следващите глави не се прави опит да се очертае историята на тази родна земя. Бившите земи на Римската империя “били разделени между три цивилизации - исляма, православното християнство и латинското християнство”. Но не следва систематично обяснение за това разделение на Европа на три. С едно изречение е наградена езическа Скандинавия и нито едно не е отделено за другите езически земи, които по-кьсно са били цивилизовани. Има малка подсекция за “Народите от Западна Европа” в ранните времена, включваща неуточнени “индоевропейски племена”, но няма нищо за народите от Източна Европа през никой период. Има разпръснати бележки за “славяни” или “славяноезични” народи, но никакво указание, че те представляват най-голямата европейска индоевропейска група. Има основни глави за “Западния християнски свят 900-1500”; но не се появява нито една глава за Източния християнски свят. Параграфите за “Експанзията в Европа” се отнасят само до германската колонизация или до океанските пътешествия извън Европа. Изведнъж две изречения информират читате-

42

ВЪВЕДЕНИЕ

ля, че Западният християнски свят през XIV век в действителност включвал “Скандинавия, Балтийските държави, Полша, Литва и Унгария” (стр. 345). Но не са дадени никакви други подробности. Най-голямата от всичките глави, “Модерният свят, 1500 г. -до наши дни”, се занимава изключително с теми, откъснати от техните източни елементи, докато Русия и само Русия се появява като готова конфекция под управлението на Петър Велики. Оттогава нататък Русия очевидно става напълно квалифициран член на Запада. Авторът се извинява предварително за своите “произволни принципи на подреждане и подбор”. За жалост той не обяснява какви са те64.

“Голямата книжовна схема” е друг продукт на същата Чикагска школа. Тя претендира, че изброява ключовите автори и трудове, които са най-съществени за разбирането на западната цивилизация. Тя е изобретена в Колумбийския университет през 1921 г., използвана е през 1930 г. в Чикаго и се превръща в модел за университетските курсове в цяла Америка. Никой не може да очаква, че подобен списък ще даде пълно равенство на всички региони и култури в Европа. Но предубежденията и предпочитанията са манифестирани. От 151 автори в коригирания списък 49 са английски или американски, 27 френски, 20 немски, 15 древногръцки, 9 латински, 6 руски, 4 скандинавски, 3 испански, 3 ранноиталиански, 3 ирландски, 3 шотландски и 3 източноевропейски. (Виж Приложение III, стр. 1236.)65

Политическите теоретици често проявяват същата склонност. Много обичайно е например да се класифицира европейският национализъм с два контрастиращи си типа термини - “Източен” и “Западен”. Виден оксфордски учен, който набляга върху културните корени на национализма, дава своя версия на тази схема:

Онова, което аз наричам източен национализъм, е процъфтяло сред славяните, както и в Африка, и Азия, и… също така в Латинска Америка. Не мога да го нарека неевропейско и мисля, че е най-добре да го нарека източно, защото се е появило най-напред на изток от Западна Европа“.

После той обяснява възгледа си за западния национализъм чрез справки за германците и италианците, за които смята, по време на възхода на национализма в края на XVIII век, че са били “добре културно подготвени”:

Те са имали езици, пригодени към… съзнателно прогресивната цивилизация, към която са принадлежали. Имали са университети и училища, в които са се преподавали уменията, ценени в тази цивилизация. Те са имали… философи, учени, художници и поети… със “световна” репутация. Имали са юридически, медицински и други професии с високи професионални стандарти… За да се поставят на едно ниво с англичаните и французите, те почти не са имали нужда да се подготвят културно, приспособявайки се към онова, което им е било чуждо… На тях им се е струвало, че най-спешната им нужда е била да придобият собствени национални държави…

Случаят със славяните, а по-късно с африканците и азиатците е бил доста по-различен67.

Би било трудно да се изобрети по-кривоглед коментар за географията и хронологията на европейската културна история. Анализът на “славяните”, както се оказва, е доказан изключително с доводи, свързани с чехите, словаците, словенците, сърбите и хърватите. Не се казва нищо за трите най-големи славянски нации - руснаците, украинците и поляците - чийто опит контрастира категорично с анализа. Кои са били славя-

ВЪВЕДЕНИЕ