Европа.История

PESTIS

Трима велики водачи изпъкват в държавното строителство, което, през този период, изпреварва дори московските усилия - великият княз Гедиминас (около 1275-1341), неговият син Алгирдас (упр. 1345-77) и Йогайла (упр. 1377-1434), който дал началото на историческия съюз с Полша. Един век на набези, строеж на замъци и събиране на данъци довел до грандиозни резултати по целия обширен басейн на Днепър. Бяла Рутения (сега Беларус) била абсорбирана напълно. Червена Рутения (или Галиция) била разделена с поляците през 1349 г. Киев бил превзет през 1362 г., след като Алгирдас разбил монголците в битката на Синята вода на завоя на Днепър. През 1375 г. той превзел Полоцк. Литовците не били спрени, докато през 1399 г. не ги победили татарите в далечния юг, на река Ворксла. До това време Литва действително се простирала “от море до блестящо море”, от Балтийско море до подстъпите към Черно море. От 1386 г. нейните управляващи кръгове били покръстени в римския католицизъм и били силно полонизирани. Но масата от населението, в Бяла Рутения и Украйна, били православни славяни. Те наричали себе си rusini, или “рутенци”; и именно рутене-ките варианти на източнославянските говори от Великото Литовско княжество дават корените на съвременните беларуски и украински езици. До 1700 г. официалният език във великото княжество, което било управлявано най-вече от грамотни славяни християни, не бил литовски, а рутенски.

На пръв поглед Православната църква по необходимост била по-пасивна от своето католическо съответствие. Нейният водач, патриархът на Константинопол, бил близко свързан със съдбата на Византийската империя. Но нейната роля не била незначителна. Именно упоритата решителност на Православната църква на изток, където християнският свят бил под атаките на монголите и турците, посяла семената на съвременните национални идентичности на сърбите, българите и румънците на Балканите, на руснаците в Московия и на рутенците в Литва.

В другия край на Полуострова, в Испания, Reconquista буквално била преустановена. (Виж Приложение III, стр. 1247.) След 1248 г. мавърските армии отстъпили в Сиера Не-вада, в чиято сянка емиратът Гранада успял да процъфтява още два века. Оттогава в Иберия съществувала само една мюсюлманска държава. Местните мюсюлмански водачи отвъд нейните граници, особено Ибн-Худ, отхвърлили своите африкански мавърски господари и се установили в Ап-Андалуз като васали на Кастиля. В резултат от това се появил широк граничен регион, чиято провинция била доминирана от имения на военните ордени и чиито градове нараствали от притока на мюсюлмански и еврейски преселници. Мнозинството от населението били испаноговорещи, независимо оттяхната религия. Кралство Португалия, независимо от 1179 r., контролирало Атлантическото крайбрежие, където завладяло Алгавре през 1250 г. Кралство Навара, което обхващало баските райони в северните Пиренеи, от 1234 г. било подчинено на френските владетели, които запазили неговата независимост до 1516 г.

Победоносното кралство Леон и Кастилия, помело територията от северното до южното крайбрежие, където обградило Гранада от всички страни, било изоставено в състояние на вътрешна анархия. Първото поколение conquistadores забогатяло от плячка на юг и от създаването на големи латифундии. Наследниците на фернандо III Светеца (упр. 1217-52), който по-късно бил канонизиран заради своето участие в Reconquista, постоянно били провокирани от оспорвани наследства, от враждуващи

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

411

помежду си благородници, от прищевките на Cortes, или “конференциите”, и от hermandades, или “военните лиги” на градовете. Алфонсо X (упр. 1252-84) се състезавал неуспешно за императорската корона на Германия. През 1340 г. в Саладо Алфонсо XI (упр. 1312-50) постигнал първата кастилска победа над маврите от почти цял век и прекосил Протока до Алжир. Педро Жестокият (упр. 1350-69) заслужавал прозвището си. Енрике III (упр. 1390-1406) комбинирал управленския си талант със съюза с кралете на Англия от династията Ланкастър. Но той умрял млад; и Кастилия преминала през деспотичното управление на Констабъл и на магистъра на Ордена на св. Джеймс, Алваро де Луна. Благодарение на яките африкански мериносови овце, които пасели по планините на Meseta, или Плато, Кастилия се превърнала в главния европейски износител на вълна, която се пренасяла от Билбао и Сантандер до Фландрия.

Кралство Арагон, противоположно, се обърнало към морето. (Виж Приложение III, стр. 1257.) Създадено от съюза на пиренейския район на Арагон с Каталуня и Валенсия, то много рано спечелило достъп до крайбрежието. Джеймс I Завоевателят (упр. 1213-76) окупирал Менорка и Майорка в Мавърската война, когато великодушно отстъпил Мурсия на Кастилия. Педро III (упр. 1276-85) получил трона на Сицилия през 1282 г. след прогонването на французите. Генуезците били прогонени от Сардиния през 1326 г. Алфонсо V (упр. 1416-58) превзел Южна Италия от Ангевините през 1442 г. Превъзходството на Арагон в Западною Средиземноморие създало неподражаема морска общност, базирана върху Барселона, Палермо и Неапол, където каталунският бил хибриден език и където благородниците се радвали на режим със забележителна ли-бералност. Споровете между монарсите и техните поданици били отнасяни до главния съдия, обикновено дребен рицар, издигнат от своите перове до длъжността върховен арбитър. През 1287 г., според Привилегията на Съюза, благородниците били овластени да вдигат оръжие срещу всеки крал, който нарушава правата им - свобода, несравнима дори с тази в Полша. Резултатът бил една нация с необикновена солидарност. “Толкова трудно е да разделиш благородниците от Арагон, казва Фернандо V (упр. 1479-1516), колкото да обединиш благородниците от Кастилия”. През XV век Арагон контролирал както най-големия град в Иберия - Барселона, - така и най-големия град в Европа - Неапол.

Културният синтез на средновековна Испания бил нещо доста неподражаемо. В петте кралства били практикувани три основни религии: християнството, ислямът и юдаизмът; говорели се шест основни езика: кастилски, галего, каталунски, португалски, арабски и баски. Християнското население, доминирано от скотовъдци и войници от централното Плато, най-общо било много по-грубо от по-урбанизираните и по-цивилизовани маври от плодородния юг. Но то се появявало след векове на изолация и в онзи момент било в пълен търговски и интелектуален контраст с останалия християнски свят. Испанските евреи, които се установили в Испания благодарение на толерантността на мюсюлманските владетели, се пръснали по целия полуостров и играели видна роля в администрацията, медицината, науката, търговията и финансите. Те се срещат в много роли. философът Миамонид от Кордова (1135-1204), който емигрирал в Египет, дълго се помнел като автор на “Ръководство за обърканите”. Самуел Халеви (поч. 1361), главен бирник на Педро Жестокия, който го измъчил до смърт, бил покровител на изкуствата. Покръстеният Пабло де Санта Мария (Соло-

412