Европа.История

FATIMA

НА 3 май 1917 г., в разгара на Първата световна война, папа Бенедикт XV помолил Благословената Дева Мария да му даде знак за каузата на мира. Десет дни по-кьсно три неграмотни деца докладвали за видение на Св. Богородица край село Фатима в Португалия. Те я чули да казва, че е “Девата от Розовата градина”, че пришествието на Антихриста било близо и че на мястото трябва да бъде построен молитвен параклис. Известно време след това едно от децата, Лусия дос Сантос, разкрило, че пророчеството се отнасяло за Русия:

“Аз ще дойда да помоля за благославянето на Русия в моето Неопетнено сърце. Ако моите молби са чути. Русия ще бъде покръстена и там ще има мир. Ако не, тя ще разпръсне своите ужаси по целия свят, провокирайки войни и преследване на Църквата… Но накрая моето Неопетнено сърце ще триумфира.”1

Култът към Мария често се асоциирал с антикомунизма, особено през Испанската гражданска война. През 1942 г. Пий XI сложил началото на празника на Неопетненото сърце на Мария. На 13 май 1981 г. папа Йоан Павел II, който изигра забележителна роля в падането на комунизма, беше прострелян от куршум при опит за убийството му в Рим. Той се моли на Богородица от Розовата градина, възстанови се и отиде на поклонение във Фатима2.

Вярващите християни все още трябва да се борят с мистериите на пророчеството. Виденията на Девата, документирани първо с това на Елизабет от Шонау (1164), упорстват и през модерните времена. Сред тях са Ла Салет (1846), Лурд (1854), Понтмейн (1871), Нок в Майо (1879), Баньо в Белгия (1933) и Междугорие в Босна (1981). Виденията в Междугорие, край Мостар, които продължават да привличат хиляди, не били признати за автентични от католическата йерархия. Те били още по-обезпокоителни, защото, изглежда, се появявали на местата на военните кланета, предвещавайки босненските ужаси от 1992-3 г.5 [BERNADETTEI |MADONNA|

Когато Ленин се промъкнал обратно в Петроград в началото на октомври, правителството на Керенски било изолирано и напълно дискредитирано. Армията била недоволна; Съветите били разделени. Болшевишките планове се стремели да неутрализират главния Петроградски съвет, като свикат паралелен Конгрес на Съветите, пълен с болшевишки делегати от провинциите. Едновременно с това ключовият Воен-но-революционен комитет на Съветите, сега под болшевишки контрол, бил инструктиран да достави необходимите войници, моряци и въоръжени работници за цели, които самият Съвет не одобрявал. Троцки поел командването. [SOVKINO]

През нощта на 25 октомври планът бил задействан. Болшевишките предни постове обградили правителствените сгради. Не последвала реакция. Сутринта на 26-и, в 10 часа, Ленин издал обръщение в пресата:

До гражданите на Русия

Временното правителство беше свалено. Правителствената власт премина в ръцете на органа на Петроградския съвет… Военно-революционния комитет, който стои начело на петроградския

922

ТВ1ЕВВАЕ

вОУКИМО

НА 24 октомври 1917 г. кината в Санкт Петербург показвали “Мълчаливите украшения на живота” — психологическа драма, съсредоточена около сложните взаимоотношения на княз Оболенски с благородната Клаудия и коварната Нели. В същия ден властта била завзета от болшевиките. Те имали много по-различен и много определен възглед за киноизкуството. “От всички изкуства, писал Ленин, за нас най-важно е киното.” Киното било инструмент не за забавление, а за пропаганда сред масите. Поради това през 1919 г. Ленин подписал декрет, прехвърлящ фотографската и кинематографичната индустрия към Народния комисариат за образованието. По-късно по заповед не на някой друг, а на самия Феликс Дзерджински, шефа на политическата полиция, било създадено “Общество на приятелите на съветското кино”1.

Руското кино направило своя дебют скоро след като Луи Люмиер пуснал първите неми филми в Гранд кафе в Париж на 28 декември 1895 г. Имало руски кинорежисьори, руски кинопрегледи, руски филмови студии и руски кинозвезди, като суперстудената Вера Холодная. Първият руски игрален филм бил историческа драма — “Стенка Разин” (1908) на Дранков. След Февруарската революция през 1917 г. имало кратък наплив от сензационни филми за съвременната политика като “Любовните лудории на Гриша Разпутин”. Под тиранията на болшевиките подобни лекомислия щели да престанат.

Болшевиките не пазели в тайна своите планове да превърнат киното в оръжие на Партията. За да го направят, те най-напред трябвало да унищожат съществуващите институции. В “Кино и кино“ (1922) поетът Маяковски написал стихове, които сякаш били наредени от агитпроп отдела:

За вас киното е зрелище

За мен, почти миросъзерцание!

Киното — проводник на движение.

Киното — обновител на литературата.

Киното — разрушител на естетиката.

Киното — безстрашие.

Киното — спортсмен.

Киното — сеяч на идеи.

Но киното е болно. Капитализмът е засипал очите му със злато…

Комунизмът трябва да спаси киното от спекулантите2.

След години на хаос Държавният съвет за кино, Совкино, не започнал да действа чак до средата на 20-те години на XX век. Дори и тогава той не постигнал очаквания успех, докато не бил подчинен на безкомпромисното сталинско планиране през 30-те години на XX век.

По-голямата част от историята на съветското кино била запълнена или със социалистическия реализъм, или с героиката от Втората световна война. Но в мрака все пак имало лъчи светлина — някои от тях са свързани с великолепните продуценти от епохата на “Оттепель” през 60-те години на XX век, когато по екраните били пуснати “Война и мир” на Бондарчук или “Летят жерави” на Калатозов, а други — с гениални режисьори, особено с името на Айзенщайн.

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

923

Сергей Айзенщайн (1898—1948), син на главния архитект на Рига, принадлежал към онази част от златната царска младеж, която избрала своята съдба, хвърляйки се стремглаво при болшевиките. Освен блестящия му професионализъм, той имал ясна представа за своите цели, най-важната от които била да предаде неустоимия прилив на историята.Завършил само шест филма; във всеки от тях на преден план излиза човешкият колектив.

В първия си филм “Стачка” (1925) Айзенщайн нарисувал страстта на работниците когато се пробуждат и осъзнават собствената си сила. Той също така окарикатурил шефовете в стила на “Крокодил”. В “Броненосецът Потъомкин” (1926), който украсява истинския епизод от революцията през 1905 г., той се концентрира върху емоциите на екипажа и потисничеството над обикновените хора. Картината на Одеската стълба, където полк казаци избива невинни протестиращи, сигурно е един от най-прочутите епизоди в историята на киното. В “Октомври” (1927) той отбелязва десетата годишнина от болшевишкия преврат, като още веднъж подчертава ролята на масите в такива внушителни (но въображаеми) сцени като щурма на Зимния дворец. В “Старо и ново” (1929) изследва колективния живот на селячеството.

Когато Айзенщайн се върнал в Русия след няколко години в чужбина, той се обърнал към по-далечната история. Неговият “Александър Невски” (1938) бил пророческо изследване на наближаващия конфликт с Германия. Картината на средновековната битка върху леда, където чудатите тевтонски рицари били издавени en masse от тежестта на собствените им брони, била тайнствена алегория за Сталинград пет години преди събитието. Да режисира филм за “Иван Грозни” (1945), докато Сталин бил все още жив и гледал — той бил пламенен почитател на киното, — било мярка за несравнимото положение на Айзенщайн в тогавашното общество.

Филмите на Айзенщайн доказват, че великото изкуство не е несъвместимо с откритата пропаганда. Действително, както при религиозното изкуство, когато посланието е недвусмислено, публиката може да се концентрира върху уменията, с които то е предадено. На Филмовия фестивал в Брюксел през 1958 г. “Броненосецът Потъомкин” бил гласуван като №1 в списъка от дванадесетте най-добри световни филма. IPOTEMKIN]

пролетариат и гарнизон. Целта, заради която хората се борят, е постигната - незабавното предложение за демократичен мир, унищожаване на поземлената собственост на земевладелците, работнически контрол върху производството и създаване на Съветско правителство. Да живее Революцията на Работниците, Войниците и Селяните! •

Практически всяка дума в декларацията била лъжлива или подвеждаща. Но това нямало значение. Както Ленин и Троцки правилно изчислили, в столицата нямало никой, който желаел да им се противопостави. Правителствените министри все още се криели в Зимния дворец, очаквайки спасението, което нямало да дойде никога. Имперската армия не се виждала никъде. В 9 часа вечерта болшевишките моряци от крайцера “Аврора” изстреляли един халосен залп към Зимния дворец. Около 30 снаряда били изстреляни от крепостта Петър и Павел, два от които улучили целта си в около 11 часа. По-голямата част от правителствената гвардия просто си тръгнала; тълпата влязла вътре, когато видяла, че не среща съпротива. “Щурмуваното на Зимния

924

ТВСВЯАЕ

дворец” било по-късна измислица. В 2:30 часа след полунощ министрите се предали. Това бил моментът, когато болшевиките завзели властта в Петроград. Те не възнамерявали да спрат там. В кратката си поява пред Конгреса на Съветите сутринта Ленин поздравил ‘световната социалистическа революция”. Нямало нищо такова. Това дори не било въстание на петроградските социалисти. В първоначалния план на декларацията от 26-и Ленин завършил с лозунга “Да живее социализмът”. Но го зачеркнал.

Не може да се отрече, че Ленин и неговите болшевики били революционери от най-безкомпромисен тип. След като завзели властта, те се заели да изтръпнат из корен старата Русия. Под управлението на Ленин през 1917-21 г. и дори още повече при Сталин, от 1929 г. нататък, те преустроили почти всеки аспект от руския живот. Но направили това чрез насилие отгоре; и без да зачитат основните радикални и социалистически движения в Русия. Техните методи нямали почти нищо общо със спонтанната революция отдолу, която изпълвала учебниците им.

Болшевишките действия непосредствено след преврата били резюмирани в трите прочути “декрета”, които Ленин представил на Конгреса на Съветите вечерта на 26 октомври. Никой от тях не бил онова, за което претендирал, че е. Декретът за мира в действителност бил личен апел към Великите сили да приемат тримесечно примирие. Декретът за земята наредил прехвърлянето на частната поземлена собственост на селските общини. Той бил взет от програмата на есерите и бил напълно несъвместим с предишната (и по-късната) болшевишка политика, която подкрепяла прехвърлянето на земята като държавна собственост. Декретът за управлението, който създал Зоупагкот или “Съвета на народните комисари”, председателстван от Ленин, бил обявен като подлежащ на одобрение от бъдещото Учредително събрание. По всеки възможен повод Ленин се впускал в софистика. Международният мир, който бил реализиран чрез декемврийското примирие и чрез договора с Германия от Брест-Ли-товск на 3 март 1918 г., бил използван за започване на тотална война срещу противниците на болшевиките у дома. Даването на земя на селяните било добре премерена тактика, която успокоила яростта на най-многобройната руска класа в един критичен момент. То скоро щяло да бъде последвано от тотална “Война срещу селото”, когато болшевиките наложили своя държавен монопол върху цените и търговията с храни.

Жестът към Учредителното събрание бил чист опортюнизъм. Болшевиките позволили общодържавните избори за Събрание да продължат както било предвидено от Временното правителство. Изборите се провели своевременно през втората половина на ноември; и болшевишките кандидати спечелили 24% от вота. В тези единствени свободни избори в съветската история чистата победа спечелили есерите, които взели 40,4%. Но такава подробност не можела да възпре Ленин. Той позволил на Учредителното събрание да се събере на 5 януари 1918 г., а после просто го закрил. Между 3 и 4 часа сутринта на 6-и председателят на Събранието и лидер на есерите Виктор Чернов (1873-1952), се опитвал да прокара закон за премахване на поземлената собственост, но тогава един моряк, командирът на болшевишката гвардия, го потупал по рамото. “Инструктиран съм да ви информирам, че всички присъстващи трябва да напуснат съвещателната зала, обявил морякът, защото гвардията е уморена”7. От този момент нататък Русия била обречена на конфликт, в който щели да загинат повече руснаци, отколкото на Източния фронт. (Виж Приложение III, стр. 1326.)

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

925

Последната година от Голямата война, 1918, започнала, когато Централните сили планирали победна офанзива, и завършила с пълното им отстъпление. Източният фронт бил закрит; а планинският Италиански фронт бил в застой. Така че всичко се обърнало към Западния фронт. От март до юли германското командване изляло останалите си резерви. Действията му не били неуспешни. В британския сектор те се придвижили около 35 мили южно от Амиен. В центъра напреднали още веднъж до Марна. Но не пречупили нито линията, нито волята на съюзниците. През юли, при втората битка за Марна, “еластичната отбрана” на Петен показала, че атакуващите не притежават критичната маса за офанзивно превъзходство. После, на 8 август, “Черния петък за германската армия”, 456 британски танка се втурнали през фронтовата линия, връщайки си по 8 от 35-те изгубени мили на ден. Една седмица по-късно германският и австрийският император били информирани от своите генерали, че войната трябва да бъде завършена. През септември и октомври, на източния сектор, най-накрая се почувствала американската сила, първо в Сен Михел, където била елиминирана най-предната точка от фронта, а по-късно и при Аргон. Германската линия никога не била разкъсана; германците не се чувствали победени. Но на 3 октомври били достатъчно силно притиснати да предложат примирие на президента Уилсън. [hatred]

Октомври 1918 г. бил забележителен месец. Миризмата на мир постигнала много повече в разбиването на Централните сили, отколкото четирите години сражения. Новините от по-маловажните фронтове били лоши. Съюзническата атака в Македония успяла, а България току-що била загубила. В Палестина британците най-после постигнали ефективна победа на бойното поле в Мегидо край връх Кармел; а отоманците молели за мир. В Италия, след последния неуспешен натиск срещу Пиаве, австро-ун-гарската армия престанала да се сражава. Всеки в Европа знаел, че предимството е на страната на Entente, че пипалата на мира са извадени, че по-нататьшната съпротива само ще продължи агонията. Когато можели, войските вземали работата в свои ръце. Свободните германски гарнизони на изток били заразени със Soldatenrate, подражавайки на руските съвети. Австрийската армия се разпаднала чрез дезертиране-то на чешки, полски, хърватски, унгарски и действително германски полкове, които просто решили да се приберат у дома. Всеки претендирал за своята национална независимост. На 20 октомври, когато във Виена било свикано германо-австрийското събрание, за да подготви Австрийската република, играта очевидно била свършила. Император Карл и 500-годишното Хабсбургско управление станали неуместни само за една нощ. Прокламации за независимост били огласени от няколко непознати дотогава държави: Чехословакия (28 октомври), Югославия (29 октомври), Унгария (1 ноември) и в Лемберг била обявена Западната Украинска република (1 ноември). [LYCZAK6W]

Заразата на мира се разпространила бързо в Германия; и исканията за мир бързо се превърнали в искания за главата на кайзера. Имперският флот се разбунтувал в пристанището Вилхелмшавен. На 7 ноември в Мюнхен избухнала социалистическа революция, а в Берлин - на 9-и, когато било провъзгласено образуването на Германската република. На 10-и, след като абдикирал няколко дни преди това, кайзер Вилхелм, заедно с престолонаследника, напуснал Германия и заминал в изгнание в Нидерландия. Като техен най-последен жест германското военно разузнаване освободило най-опасния им полски затворник, Йозеф Пилсудски, и го натоварило на влак

926