Европа.История

DMSAETMDMSA

Френската следвоенна политика била белязана от фундаменталното разделение между Четвъртата република (1946-58), която се появила след освобождението, и последвалата Пета република. Тя била повлияна силно от извисяващата се фигура на Шарл дьо Гол, който се завърнал триумфално като премиер през 1944-6 г., оттеглил се безславно за дванадесет години, властвал като президент през 1958-69 г. и оставил трайно наследство след смъртта си. Дьо Гол, макар и демократ, бил защитник на силната изпълнителна власт и ревнив пазител на френския суверенитет - настроен антибритански, антиамерикански и в началото както антигермански, така и ан-ти-ЕИО. Четвъртата република била разстроена от immobilisme, “политическа парализа*, причинена от атаките на комунистите и на крайно десните - пужадистите - и от последователните преходни, нестабилни коалиционни правителства. Средно тя имала по един нов министър-председател на всеки шест месеца. След 1947 г. републиката била спасена временно от успеха на голисткия RPF, който действал като патриотична сила на единството, но бил разбит от резултатите в Индокитай, от Суецката криза и от Алжирската война. Петата република започнала своето съществуване през 1958 г., когато Дьо Гол бил извикан от Colombey-les-Deux-Églises да потуши бунта на офицерите в Алжир, напълно подготвени за военен преврат, който би могъл да стигне чак до Париж. Тя въвела силно президентство, независимо от Националното събрание, което контролирало съставянето на правителствата. През лятото на. 1968 г. имало голяма криза със сензационни улични битки между полицията и демонстрантите в Париж. При наследниците на Дьо Гол, Жорж Помпиду (1969-74), Валери Жискар д’Естен (1974-8), и социалиста франсоа Митеран след 1981 г. франция имала както стабилност, така и нарастващ просперитет. Провалите на Четвъртата република превърнали много френски политици в посветени европейски федералисти. Твърдостта на Петата република довела до големи разногласия с Европейската комисия (виж по-долу) и през 19661 до оттеглянето на Франция от обединеното военно командване на НАТО.

През 1962-3 г. обаче генерал Дьо Гол взел решение с трайно значение. Той решил да превърне френско-германското помирение не само в крайъгълен камък на френската политика, но му придал и институционално значение. На обиколка в Западна Германия той поздравил немската младеж за това, че са “деца на велик народ”, контрастиращи с “големите германски престъпления и нещастия”, и похвалил немските “добродетели като смелост, дисциплина и организираност”. Той възстановил немското самоуважение. По Елисейския договор от януари 1963 г., подписан с канцлера Аденауер, той установил “специални връзки”, каквито не притежавали никои други европейски нации. След това една изчерпателна програма за френско-гер-манско сътрудничество във външните работи, отбраната, образованието и проблемите на младежта, затвърдена чрез редовни срещи на държавните глави, осигурила единствения устойчив източник за лидерство в Западна Европа15, [douaumont]

Следвоенната италианска политика дълго показвала същите недостатъци като френската Четвърта република, без дори да си има Дьо Гол, към когото да се обърне за спасение. След отмяната на монархията през 1946 г. приемствеността била изградена върху силен консенсус срещу завръщането на фашизма, върху силните позиции на християндемократите, които вземали участие във всички следвоенни правителства, и върху жизнеността на общинската и регионалната политика. Устойчивостта на

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1077

държавната политика контрастирала забележително с нестабилността на кабинетите. Поляризацията между антикатолическата и антиклерикална левица, доминирана от комунистите, и консервативната десница генерирала значително насилие. Тероризмът на Червените бригади достигнал своя връх с убийството на министър-председателя през 1978 г. ис контратерора, който убил много хора при атентата в Болоня през 1980 г. Имало важни различия между проспериращия Север, особено Торино и Милано, и изостаналия, управляван от Мафията Юг, който изглеждал неподатлив към реформи. Италианската икономика се възстановявала бавно от войната, но направила бързи крачки с ЕИО. Икономическият успех компенсирал политическата слабост. Италия била активен член на НАТО, осигуряваща буфера на Южния фронт в Средиземно море и база за американския шести флот в Неапол. Вътрешната политическа слабост засилила италианската привързаност към европейския федерализъм.

След 1949 г. западногерманската политика била откровено безинтересна - което може би е знак за нейната ефикасност. Седемнадесет години управление на CDU при Аденауер и Еркхарт през 1966 г. преминали в тригодишно коалиционно правителство, до дълъг период на доминация на SPD под ръководството на Вили Бранд (1969— 74) и Хелмут Шмид (1974-82), после отново, след 1982 г., на CDU и канцлерството на доктор Хелмут Кол. Конституцията създала Бундесбанк, независима от федералното правителство, и дала големи правомощия на регионалните правителства в Länder (някои от които били по-стари от федералната република). Централната власт в Бон се радвала на свободата да се концентрира върху вътрешната си координираща роля и върху външните работи. Пропорционалното представителство от Ваймарската система във федералния парламент било коригирано така, че да намали до минимум разрушителното влияние на малките партии. Профсъюзите, преустроени по британски модел, се оказали по-ефикасни, отколкото в самата Британия. Макар че Германия щяла да се превъоръжи след присъединяването си към НАТО, отбранителната й политика останала много зависима от американското лидерство. Wirtschaftswunder, или “Икономическото чудо” от 50-те години (виж по-долу), донесло стабилност, престиж и просперитет, подпомагайки много възстановяването на страната. Аденауер се придвижвал стъпка по стъпка, разменяйки германското партньорство срещу отстъпките от страна на съюзниците. Западна Германия получила суверенен статус през 1952 r., член на НАТО през 1955 г, член на ЕИО през 1956 г. и член на ООН през 1973 г. След това политическата сцена се оживявала или била разстройвана от добре рекламираната дейност на антиядреното движение, на “зелените” природозащитници и за известно време от терористичната група Баадер-Майнхоф. Десетилетната конфронтация с Източна Германия била смекчена след 1970 г. чрез Остполитик (виж по-долу) и достигнала до крайния си успех чрез обединението от 1990 г. В продължение на години Западна Германия била описвана като икономически гигант и политически пигмей. Това не било напълно справедливо; но бремето на историята несъмнено пречело на едно по-твърдо отстояване на политиката и предразположило много немци към идеята за европейското обединение. Критиците се тревожели за това, какво може да стане, ако просперитетът на Германия западне. “Германската диктатура се провали, написал един историк през 1969 г., но германската демокрация все още не е сигурна”16. Подобни безпокойства се появиха отново след обединението.

Следвоенната британска политика трябвало да се справи с една страна, чиято традиционна идентичност била доста дезинтегрирана. Тя била управлявана от маха-

1078

ОМбА ЕТ 1ШМ8А

лото на двупартийната Уестминстърска система, от обратите в икономиката и преди всичко от дългото търсене на британската следимперска роля. През юли 1945 г. драматичната изборна победа на Лейбъристката партия създала широка социална държава и смесена икономика, в която наравно се конкурирали частният и национализираният сектор. През следващия половин век три лейбъристки правителства управлявали общо 17 години и три консервативни правителства (до 1992) - над 30. Благодарение на почти диктаторската власт на парламентарното мнозинство всяка правителствена програма била преобръщана от следващото правителство. Изключително силната позиция на профсъюзите например, която била насърчавана от лейбъристките правителства, била смазана от жестоката антипрофсъюзна политика на консерваторите през 80-те години. Опитите за създаване на различни “трети партии”, които да спрат безплодния дуел - от страна на либералите, на социалдемократите в началото на 80-те години и на либералдемократите, - постоянно се проваляли. Нестабилност на икономиката създала климат на намаляваща увереност. Дългото монетаристично властване на Маргарет Тачър (1979-90) избрало авторитарен счетоводен стил, за да въведе дисциплина във всички сфери, до които правителството можело да стигне. Ефектът, може би непреднамерен, щял да създаде необикновена степен на централизирана власт, която елиминирала гласа на местното управление и на регионите. Много британски институции били останали необезпокоявани от незапомнени времена; и последователността от позорни разделителни епизоди в Сити в Лондон, в полицията, в кралското семейство и в Англиканската църква засилили усещането за западане на властта. Британското общество все повече се поляризирало; сравнителният просперитет на новата “предприемаческа култура” можел да се сравни със западането на градовете и тяхната отчаяна низша класа, със западането на стандартите в образованието и с младежката престъпност. Сцеплението в държавата също било разклатено: един първоначален устрем към национален сепаратизъм в Уелс и Шотландия през 70-те години бил спрян чрез референдум, който затвърдил статуквото. Но от 1969 г. истинската гражданска война в Северна Ирландия изисквала силно военно присъствие и довела до края на провинциапното самоуправление. Шотландският сепаратизъм се възродил като реакция срещу англоцентричната позиция на последователните консервативни правителства. Докато силната ръка на мисис Тачър оставила кормилото, съществувало широко убеждение, че британската демокрация е в криза.

Когато Империята изчезнала обаче, основната британска дилема лежала в нуждата да се направи избор между несигурните “специални връзки” със САЩ и перспективата за по-близки връзки с европейските съседи. Естествената склонност била да се вземе най-доброто от двата свята: да се даде недвусмислена подкрепа на САЩ и на НАТО и същевременно Британия да се присъедини към Европейската общност. С малко късмет британците можели да извлекат максимум икономическа изгода с минимална загуба на суверенитета и историческите връзки. Генерал Дьо Гол забелязал този кроеж и го блокирал. След смъртта му британското влизане в ЕИО било договорено успешно. Но в края на 80-те години старата дилема се появила отново; рано или късно британците щели да бъдат принудени да направят своя избор. Британските консерватори се страхували, че Обединеното кралство може да изгуби своята душа; техните критици твърдели, че вътрешните проблеми могат да бъдат решени само в евро-

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1079

пейския контекст17. Сред объркването някои хора се чудели дали Обединеното Кралство ще доживее, за да отпразнува своята тристагодишнина.

Франция, Италия, Западна Германия и Великобритания - всяка с население над 50 милиона - положително били най-големите държави в Западна Европа. По-малките страни можели да упражнят влияние най-добре, като се присъединят към регионални съюзи. Белгия, Холандия и Люксембург още след войната координирали неофициално своята политика; те сключили Икономическия съюз Бенелюкс през 1958 г. Раздирана от етнически противоречия през 1971 г., Белгия се превърнала във федерален съюз от три автономни провинции - Фландрия, Брюксел и Вапония. В Скандинавия Дания, Норвегия и Исландия, всичките членки на НАТО, се присъединили към Швеция и Финландия, и двете неутрални, в Нордическия съвет, образуван през 1953 г. В тяхната вътрешна политика доминирали различни клонове на социалдемокрацията. Общо казано, колкото по-малка била държавата, толкова по-голям бил нейният залог за един евентуален Европейски съюз.

Европейският фашизъм, макар и периферен, изчезвал бавно. Режимът на Салазар в Португалия бил свален през 1974 г. В Испания режимът на франко оцелял до смъртта на Каудильо през 1975 г. В Гърция, дълбоко разделена от конфликта в Кипър, хунтата на полковниците била на власт между 1967 и 1974 г. Програмата за икономическа реформа от началото на 60-те години отстранила много несъответствия. Възраждането на монархията в лицето на крал Хуан Карлос осигурило важен източник за политическо лидерство; имало и силно изразен обществен консенсус за приемането на Испания в европейските институции. Американската подкрепа също се оказала важен фактор. В резултат от това, макар че преговорите между Брюксел и Мадрид били продължителни и на моменти несигурни, 141 сесии били достатъчни за Испания да успее да влезе в ЕИО през 1983 г., една година след влизането й в НАТО. В контраст с по-мрачните прогнози интеграцията на една по-изостанапа икономика се оказало безпроблемна.

Културният живот на Западна Европа се развивал в условията на политически либерализъм, с голям напредък в технологиите и медиите, особено в телевизията и сред вълната от американски внос. Цялостният ефект се наблюдавал в отслабването на конвенционалните ограничения и до известна степен в намаляването на националните особености. Свободата на изкуствата се приемала за даденост. Плурализмът на възгледите бил норма.

Във философията екзистенциализмът на Мартин Хайдегер (1889-1976) и на Жан-Пол Сартр (1905-80) дошъл на мода след войната, докато в английски говорещия свят последователите на Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), австриец, работещ в Кеймбридж, смятали, че логическият позитивизъм прави излишна всяка друга философия. Във Франция поклонниците на Жак Дерида (род. 1930) и на неговия метод за деконструк-ция смятали, че всяка рационапна мисъл трябва да бъде отделена и да бъде показано нейното безсмислие. Марксизмът бил моден в интелектуалните кръгове в продължение на двадесет-тридесет години и довел до онова, което било наречено “Голямата конфронтация” между марксистките интелектуалци, подхранвани от Грамши, Пукаш и Блох, и техните критици. Най-унищожителната критика дошла от бившия полски марксист Лешек Колаковски (род. 1927), чиято книга “Основни течения на марксизма”(1978)

1080

М6ЗДЕГ11ШМЗД

служмт*тяокжанщ№тхкшшм№юшщю№жт1щтжттет..Ещю№ЖГ‘)<рт<Ье-минизьм получил своя модерен мамифесг вш “’Вторият от” PSW®)) на Сюкш де Будоар. Сартр написал: “‘Адът таза са друтитеГ. Неговата сьцруга,, Де Бунтар,, написала: Ти не си родена жена; ти требва да станеш такава”’. nmussaj

Нарастващото уважение ким науката, една яянюго американска черта, засегнало всички клонове на научното изследване. Социалните шуми — шшшшшщ, икономикс, социология, полипмюшя - упражним огромен ефект върху вичми по-стари дисциплини. Може би най-готодотвормите алтернативи ш сумите тевденции на времето обаче били представеше or родения в Австрия Карл Поппьр (1902-94). “Логшгяанауч-ното откритие“’ преобърнала властващите схващания за научния метод. Той твърдял, по примера ш /Улнвдайн, че никое знание не е абсопотно или вечно и че хипотезите се утвърждават чрез търсене на тяхнага поорешност. Неговата “Бедността на исторщизш“ (1957]) разбила претенциите на социалната наука да формулира законите, направляващи историческото развитие. Неговата “Отйоретто общество unesoêtime Щреа&Ве” (19Щ послужила за оправдание на либералната демокрация, която |щяда да доживее времето да вида своя триумф в цяла Европа.

В изкуствата течението по-кьсно се обърнало срещу дезинтеграционште тенденции ш модернизма; и ‘“посшодернистмчнага” комбинация от старо и ново спечелила ишчш.. ЛЛаизднародноте фестивали като този в Залцбург, Байройт или Единбург съборшлмшршяалноде бариери.

(Кодуштщюнните жщм процъфтявали. В епохата на почти пьпна грамотност шободшта преса мода голям успех. Качествени вестници като The Tintes, Le Monde, СшНеяе Mia Sena млин FiatnkMer ABgemeine Zeitung се присъединили кьмпопупярните «один^роди одиюанщ, жълтите таблоиди, а от 80-те падини - и към легализираната пор жяграфш. Шшм»,, радиото и звуковите технологии разширили много масовата публика и създали нови худ ожествени форми като musique concrète. Нищо обаче не можело да се сравни с мащаба на влияние на телевизията - чието излъчване започнало във Франция през декември 1944 г., в Британия през 1946 г., а в Западна Германия през 1652 г.

Американското влияние се усещаш почти във всяка сфера, особено в холивудските филми, в танцовата музика и в полулярното облекло. Младежката мода на “поп културата*, където юношите се обличали в джинси, подходящи и за двата пола, подражавали на филмовите идоли или на рок звездите, станала напълно трансатлантическа и космололитна. В един свят, обусловен от неограничена търговска реклама, започнали да се изразяват страхове, че ‘медията е посланието*, с други думи, че хората могат да бъдат убедени да повярват във всичко. Американският английски - езикът на НАТО, на науката и “поп културата” - не можел да бъде сдържан като главно движещо средство за международна комуникация. “Franglais* бил официално осъден във Франция; но преподаването и все повече използването на английски започнало да се приема като образователен и културен приоритет във всички европейски страни. Глупавият материализъм обаче започнал да се смята за най-коварното нещо, внесено от Америка. Може би е несправедливо да се обвиняват САЩ за това, че са редуцирали европейците до нивото на икономически животни; но Вили Бранд изразяваше широко разпространените чувства в това отношение, когато попита: “Всички ние ли искаме да бъдем американци?”

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1081

Следвоенният социален живот бил много по-отпуснат и егалитарен, отколкото преди. Войната подействала като огромен изравнител: старите йерархии на класа, професия и семеен произход не изчезнали напълно; но хората станали по-мобилни и повишаващите се стандарти на живот осигурили това, както в Америка, че богатството и доходът са главният критерий за социален статус. Моторизацията се ускорявала бързо, както и масовото възприемане на новите домакински уреди. До 70-те години абсолютното мнозинство от западноевропейските семейства, включително от работническата класа, притежавали автомобил, перална машина и хладилник и можели да пътуват в чужбина, прекарвайки летния си отпуск по средиземноморските плажове. Източноевропейците можели само да наблюдават със завист. В същото време Общата земеделска политика (САР) на Европейската общност, която разпределяла огромни субсидии, пренасочвала богатството от града към селото. Започвайки от 60-те години, няколко милиона селяни се превърнали в сравнително проспериращи фермери. Примитивните села, особено във франция, Германия и Северна Италия, бързо се модернизирали и механизирали.

Множество структурни промени оказали голямо влияние върху социалните отношения. “Благоденстващата държава” - която осигурявала широк обем от услуги като Британската национална здравна служба (1948), Западногерманската образцова пенсионна схема или френските масирани жилищни проекти за евтини жилища - премахнали много от традиционните тревоги за здравето, безработицата, бездомните и напредналата възраст. Но те създали и психологическа зависимост, при която хората се предали на апатията, очаквайки да бъдат глезени от държавата от люлката до гроба. Те определено не елиминирали проблемите с бедността, които в едно като цяло охолно общество били особено остри. Нарастващите заплати превърнали масите в “консуматори”, принуждавайки ги да харчат повече чрез агресивна реклама и социално съревнование. Консуматорството определено подхранвало икономиката; но то превърнало материалния просперитет в цел, а не в средство; и научило младите хора, че само собствеността носи удовлетворение. Тъй като поставяло пред очите на хората шеметно предлагане на желани стоки, то било по-ефективна форма на материализма, отколкото онази, която комунистическата пропаганда на изток защитавала.

“Сексуалната революция” от 60-те години, улеснена от общия достъп до противозачатъчни хапчета, бързо разрушила конвенционалните морални норми. Тя елиминирала социалния срам от извънбрачния секс, от незаконородените деца, от хомосексуализма, от развода и от съжителството без брак. В повечето страни била придружена от декриминапизиция на хомосексуализма, на содомията по общо съгласие, от отпускане на законите за порнографията и неприличното поведение и широко разпространена легализация на абортите. Имало значителни различия в темпото на промените, като Дания била начело, а Ирландия - на опашката. Имало и силна реакция, особено в католическите кръгове, където фундаменталните стойности на брака, семейството и човешката любов се смятали за изложени на опасност.

Религиозният живот претърпял сериозен упадък. Военните ужаси и следвоенният материализъм разколебали вярата на много хора. Ходенето на църква престанало да бъде социална условност и било оставено на личното желание на семействата и хо-

1082