Европа.История

LEPER

ПРЕЗ 643 г. крал Ротар Ломбардски издал декрет: “Ако някой човек стане прокажен… и бъде изгонен от града или от жилището си, нека да не дарява собственост-I та си на никого”’. Това само по себе си е достатъчно, за да разсее митът, че про-I казата е дошла в Европа заедно с кръстоносците.

Свидетелства за отлъчването на прокажените има през цялото Средновековие. Ви-I зантия, която през V век притежавала поне един приют за прокажени, имала същото отношение. Левит 13 предлагал подробна библейска опора. Прокажените били принуждавани I да живеят извън границите на града; те били длъжни да носят дълга роба с отличителен цвят, маркирана с буквата L; и трябвало да сигнализират за приближаването си със звънец, камбанка, рог или с вик: “Нечист, нечист!” Съборът в Лион от VI век формално ги ос-I тавил на грижите на епископите. Въщност те живеели от просия. През 1179 г. Третият лате-рански събор формализирал процедурите. Заподозрените прокажени трябвало да бъдат прегледани пред свещеник или магистрат и ако се открие, че са инфектирани, трябвало да бъ-I дат отделени ритуално от общността чрез акт на символично погребение.

Един разказ за тази церемония, separatio leprosorum, бил записан в Сен Алгинс в Ан-жер. Каещият се прокажен стоял в открит гроб с черна кърпа върху главата си. Свещеникът шал: “Бъди мъртъв за света, бъди прероден в Бога”. Прокаженият казал: “Иисусе, мой Спасителю… може ли да се преродя в Теб”. Тогава свещеникът прочел присъдата:

Забранявам ти да влизаш в църква, манастир, панаир, мелница, пазар или кръчма… Забранявам ти да I напускаш дома си без носията си на прокажен или да ходиш бос… Забранявам ти да се миеш или да пиеш от извор или фонтан… Забранявам ти да живееш с всяка друга жена освен с твоята. Ако се срещнеш и говориш с някого на пътя, забранявам ти да отговаряш, преди да се преместиш надолу по вятъра… Забранявам ти да докосваш кладенец или въжето му без ръкавици. Забранявам ти да докосваш деца или да им даваш нещо… Забранявам ти да ядеш или да пиеш освен с прокажените2.

После прокаженият бил повеждан в процесия до мястото на изгнанието.

Някои владетели позволили по-жестоки методи. През 1318 г. Филип V от Франция обвинил прокажените в страната, че са в съюз със “сарацините” и че тровят кладенците. Заповядал всички те да бъдат изгорени заедно с евреите, които им дали съвет и морална подкрепа3. През 1371, 1388, 1394, 1402 и 1404 г. общинарите в Париж напразно апелирали да бъдат наложени закони за проказата. Жестокостта на техните реакции била породена от вкорененото убеждение, че проказата е наказание за сексуална поквара. Болестта донасяла тежко морално петно и рискът от заразяване бил силно преувеличен.

Въпреки това проказата засягала всички обществени слоеве. Тя поразила Болдуин IV, крал на Йерусалим, и Хю д’Оривал, епископ на Лондон (поч. 1085). Лекарите нямали ключ към нейната бактериална причина и почти нямали предложения за нейното облекчаване. Следвайки Авицена, те наблягали върху нейните предполагаеми психологически симптоми - хитрост и похот. Leprosarium, или приютът за прокажените, бил обичайна гледка отвъд градските стени. Колонията на прокажените в Англия край Хембълдаун се разрастнала в значително селище. В Бъртън Лейзър тя била разположена край целебните води, използвани по-късно за варене на бира.

300