Европа.История

PROPAGANDA

Пропагандата е дете на противоречивите убеждения и на решителността на хората да разпространят собствените си доктрини срещу всички останали. Нейните корени несъмнено лежат в религиозната сфера. Тя по същността си е предубедена и е най-успешна, когато апелира към омразата и предразсъдъците. Тя е антитеза на всяко честно образование и информация.

За да бъде най-ефикасна, пропагандата се нуждае от помощта на цензурата. В рамките на една запечатана информационна сфера тя може да мобилизира всички средства за комуникация - печатни, речеви, артистични и визуални - и да предяви претенциите си с максимално предимство. В този случай римският Officium de Propaganda Fidei, откъдето произлиза терминът, работи съвместно с Инквизицията. Той става една от постоянните конгрегации на Ватикана.

Пропагандата не била по-слаба и в протестантските, и в православните страни, където църквите били подчинени на държавната власт. Политическата пропаганда също е съществувала винаги, макар и без име. Тя била най-очевидна във военно време, особено през гражданските и религиозните войни. През 90-те години на XVIII век френските войници били готови да се появяват във вражеския лагер, въоръжени само с листовки.

През XX век сферата за пропаганда се разшири драматично с появата на новите медии като кино, радио и телевизия; чрез маркетинговите техники, масовото убеждение, търговската реклама и “Връзките с обществеността”; чрез появата на утопични идеологии; и чрез безпощадността на тоталитарната държава. Болшевиките бяха пионери в “Тоталната пропаганда” и в изкуството на “Голямата лъжа”. Ленин, след Плеханов, правел различие между мощен пропагандист, който изобретява стратегията, и агитатор от ниско ниво, който я прилага на практика. Фашистите бързо последвали стъпките на съветския “агитпроп”. Теоретиците на пропагандата са идентифицирали пет основни правила:

1. Правилото за опростяване: редуциране на цялата информация до просто противопоставяне между “Добро и Зло”, “Приятел и Враг”.

2. Правилото за обезобразяване: дискредитиране на опозицията чрез груби петна и пародии.

3. Правилото за преливане: манипулиране на консенсусните стойности на публиката в своя полза.

4. Правилото за единодушие: представяне на твоята гледна точка така, сякаш тя е единодушното мнение на всички правилно мислещи хора: принуда на съмняващия се индивид да се съгласи чрез апел от страна на главните изпълнители, чрез социален натиск и чрез “психологическа зараза”.

5. Правилото за оркестрация: безкрайно повтаряне на едни и същи послания в различни варианти и комбинации.

В това отношение един от върховните майстори признава своите предци. “Католическата църква продължава да съществува, казал доктор Гьобелс, защото тя повтаря едно и също нещо вече две хиляди години. Национал социалистическата партия трябва да направи същото.”1

516

НЕМАЛО

Една от най-коварните форми на пропаганда обаче е онази, при която истинските източници на информация се скриват както от публиката, така и от пропагандатора. Този жанр на тъй наречената “прикрито директна пропаганда” цели да мобилизира мрежа от нищо неподозиращи “агенти на влияние”, които предават желаното послание така, сякаш действат спонтанно. Имитирайки съвпадение на възгледите с тези на обществото мишена, което се опитва да подчини, и чрез угаждане на склонностите на ключови индивиди, тя прикрито може да подкупи доминиращ елит от създатели на обществено мнение.

Изглежда, този е бил методът, избран от шефовете на пропагандата на Сталин, които оплели своите паяжини сред културните кръгове на водещите западни страни след 20-те години на XX век. Главният контрольор в тази област бил един привидно безвреден немски комунист, някогашен съратник на Ленин в Швейцария и някога познат на доктор Гьобелс в Райхстага, Вили Мюнценберг (1889-1940). Работейки съвместно със съветските шпиони, той усъвършенствал изкуството да върши тайната работа на открито. Организирал серия кампании срещу “Антимилитаризма”, “Антиимпериализма” и преди всичко “Антифашизма”, предавайки дневния ред на шепа доверчиви наивници в Берлин, Париж и Лондон. Главните му жертви и наборници, кръстени от скептиците “спътници”, рядко влизали в Комунистическата партия и обидено отричали, че са били манипулирани. Сред тях имало писатели, художници, редактори, ляво настроени издатели и внимателно подбрани знаменитости - като Ромен Ролан, Луис Арагон, Андре Малро, Хайнрих Ман, Бертолд Брехт, Ан-тъни Брънт, Харолд Ласки, Клод Кокбърн, Сидни и Беатрис Уеб и половината група Блум-сбъри. Тъй като всички дърпали конците на своите последователи, наречени “Невинни клубове”, те постигнали ефекта на вълната, който уместно бил наречен “развъждане на зайци”. Крайната цел била ясно определена: “да втълпи на дясно ориентирания, некомунистически Запад доминиращото политическо предубеждение на епохата: вярата, че всяко мнение, което случайно служи… на Съветския съюз, е извлечено от най-съществените елементи на човешкото благоприличие.”2

Подобен цинизъм има малко паралели. За него може да се съди от съдбата, която Великият вожд запазил за всичките си най-предани пропагандатори като Карол Радек и вероятно за самия Мюнценберг, който бил открит обесен мистериозно във френските планини. Коментарът на Брехт за жертвите на Сталин не е чак толкова шеговит, колкото той си е мислел. “Колкото по-невинни са, написал той, толкова повече заслужават да бъдат застреляни”3.

св. Станислав Костка (1550-68), св. Алойзис Гонзага (1568-91), св. Питър Канизиус (1521-97), св. Джон Берхманс (1599-1621) и св. Робер Белармине (1542-1621). Те възвърнали много от изгубения авторитет на Църквата.

Влиянието на Контрареформацията било усетено из цяла Европа. Традиционната подкрепа за Църквата била най-силна в Италия и Испания, но гнездата на нонкон-формизъм трябвало да бъдат прогонени дори и оттам. Испанска Нидерландия, хваната в капан между Франция и Обединените Провинции, се оказала наторена почва за католическите войни, начело на които застанали университетът в Луваин (Леувен) и йезуитският колеж в Дюай. Но една важна реакция срещу преобладаващото усърдие била провокирана от Корнелиус Янсен (1585-1638), епископ на Ипр и ревностен кри-

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

517

тик на йезуитите. В своя преглед на книгите на св. Августин Augustinus (1640) Янсен атакувал онова, което смятал за теологическа казуистика и повърхностен морал на своето време, поставяйки специално ударение върху нуждата на вярващия от Божествена милост и от духовно прераждане. Макар че той никога не се поколебал в своята лоялност към Рим и отхвърлил протестантската доктрина за оправдание чрез вяра, няколко от неговите предложения по проблема за Божествената милост го приближавали до протестантската гледна точка и били надлежно осъдени като такива. (Виж Глава VIII.)

Швейцария била раздирана от враждебността между католическите и протестантските кантони. Доктрините на Цюрих и Женева проникнали в много алпийски села от околните региони. Те били изкоренени жестоко по италианската граница от св. Шарл Боромео, кардинап-архиепископ на Милано (1538-84), и оспорени в Савоя с по-умерено убеждаване от св. франсис де Салес (1567-1622), автор на многотираж-ната “Въведение към набожния живот” (1609). [menocchij

Във франция много католици стояли настрани от новата войнственост, отчасти в съответствие с галската традиция и Конкордата от 1516 г. и отчасти заради френската враждебност към Хабсбургите. Но една проримска “ултрамонтанска” партия добила известност около фракцията на Гизаите. Тяхното най-черно дело било извършено с клането във Вартоломеевата нощ на 23 август 1572 г., когато в Париж били изклани 2000 хугеноти - след което папата възхвалявал Те Deum, а кралят на Испания “започнал да се смее”. През XVII век янсенизмът предложил среден път, антиотрова срещу партизанщината на съперничещите си ултра и хугеноти.

Кралство Англия било взето на прицел за повторно покръстване в кампания, която била подхваната от Четиридесетте католически мъченици, водени от св. Ед-мънд Кемпиън (йезуит, 1540-81) и много други жертви. Ирландия станала по-твърда в своя католицизъм, особено след бругалната Елизабетинска експедиция от 1598 г. Мо религиозното единство в Ирландия било разбито чрез заселването на шотландска презветарианска колония в Ълстьр през 1611 г. и от англиканските наклонности на англо-ирландската дребна аристокрация.

В земите на австрийските Хабсбурги Контрареформацията се забъркала безизходно с династията и с нейната политика. Действително онзи специален клон на католицизма, pietas austriaca, който се появил в началото на XVII век, се превърнал в основна съставка на широка културна общност, която надживяла управлението на Хабсбургите. Някога той бил наречен “конфесионапен абсолютизъм”. Колегиум Гер-маникум в Рим играел стратегическа роля. Йезуитите нямали съперници, овладявайки образованието във Виена и Прага чрез усилията на холандеца Канисиус. Западна Унгария, Словакия, Хърватия, Силезия, Бохемия и по-късно Западна Галиция принадлежали към същата сфера. Твърди се, че бароковата култура представлявала бръшляна, който не само покрил порутената сграда на Хабсбургите, но освен това й помогнал да се задържи на мястото си.

Другаде в Германия през 1555 г., след Мира от Аугсбург, между католиците и протестантите се стигнало до неспокоен modus vivendi: лютеранството било обявено за единствената разрешена протестантска деноминация; лютеранците, живеещи в католическите държави, щели да бъдат толерирани. Германия се превръщала в религиозна мозайка, където обаче въпреки католическите князе и императори, католици-

И

518